* * *
Когато се събудих на сутринта, установих, че съм спала сама. Възглавниците до мен не бяха намачкани, значи херцогът е спал някъде другаде. Зарадвах се на това и сядайки в леглото, изведнъж осъзнах, че не искам да напускам каютата. Изобщо не. Бавно потънах обратно в леглото, затворих очи и тъкмо се канех да заспя, когато на вратата се почука предпазливо, последвано от учтивото:
– Лейди отон Грейд, чака ви закуска.
Разпознах гласа на Тороп, но нямах желание да отговоря.
Почукването се повтори след четвърт час. Само няколко минути по-късно не отговорих. Просто лежах, затварях очи и се опитвах да не мисля за нищо… Не исках да…
Вятърът изсвири неочаквано. Още по-малко неочаквано беше, когато вятърът изведнъж отвори капаците и нахлу през прозореца. А след това леко докосване на носа, челото, косата ми и тихото:
„Ари…“
Отворих мигли и попитах изненадано:
– Локар?!
„Ариела… сънливка“. – отвърна той и се изниза през прозореца.
Аз скочих в същия миг. Едва не изтичах навън по нощница, но се съвзех навреме и побързах да се преоблека.
Не мина и четвърт час и аз, в бялата си сутрешна рокля, с коса на две конски опашки, дори не накъдрена, изскочих от каютата, като едва не съборих Тороп, който вече беше вдигнал ръка за поредното учтиво почукване на вратата, извиних се набързо и избягах на палубата с викове:
– Локар!
И замръзнах шокирана. В платната на „Ревящия“ се трудеше само един вятърен дух, а палубата беше изненадващо пуста. Като се огледах, разбрах, че Южната армада е намаляла значително – сега тя наброяваше едва петнайсет кораба. Но това нямаше никакво значение, когато вятърът се завъртя около мен, разроши и без това небрежната ми коса, оплете панделките ми в лъкове, а после зашепна:
„Ари, навън?“
– Да! – издишах, стискайки очи срещу поривите на вятъра.
Но зад гърба ми се чу почти жалостив звук:
– Лейди отон Грейд, за шести път ми се налага да ви нося чай, за да заменя студения.
Обърнах се, погледнах назад към Тороп, усмихнах му се и с кимване се втурнах към масата. Чай, забележително със захар и сладкиш, овесена каша и някакви странни полупрозрачни бонбони съставляваха закуската ми. Но като си спомних забраната на негова светлост, изядох само овесената каша и като изпих целия чай, скочих, благодарейки на Тороп, който току-що беше стигнал до масата, за грижите. Лакеят беше много изненадан, едва ли е редно една дама да се отърве от закуската си за няколко минути. Но днес не исках да мисля за правилата на приличието и след като приключих с яденето, изтичах след Локар, който търпеливо ме чакаше на стълбите.
Веднага разбрах, че ми предстои приключение, но нямах представа колко голямо. Веднага щом се озовахме на долната палуба, Локар се стрелна нагоре и слезе, държейки снопче плат, което пусна в дланите ми. Веднага очаквайки нещо невероятно, разгънах рулото и видях три перли – бяла, черна и розова.
– Локар, благодаря ти! – издишах ентусиазирано аз.
Духът на вятъра се втурна зад борда и след миг пред мен се появи аквариум без стъкла, а в него дузина уплашени, хвърчащи удивително ярки морски риби! Възкликнах от изумление и в същия момент Локар хвърли неестествено огромна капка зад борда и отново се втурна в морето, за да ми донесе след миг морски таралеж! После костенурка! Огромна, с размерите на куче, която съскаше и отваряше уста в знак на неудоволствие и оставяше локва вода на палубата!
Забавлявахме се до обяд и тогава се случи нещо, което ме принуди да направя избор, който не исках да правя!
Изведнъж, със свистене и грохот, покрай защитата на флагманския кораб, на палубата падна един сноп. Беше кожен и овъглен, а аз, която и преди бях преживявала подобна доставка на поща, не се уплаших, а помолих Локар да донесе мокър парцал. Той не се замисли дълго, изтича до моряка, който почистваше палубата, грабна от него парцал и покри с него обгорялата пратка.
– Локар, това е пощата! – възкликнах аз.
Морякът просто се приближи, размаха юмрук на духа на вятъра и взе кърпата, която вече не беше подходяща за почистване на пода. Двамата с Локар малко се засрамихме, за около три секунди, а после, забравили прегрешението си, се втурнахме да отворим пощата. Не бях много добра в това, затова накрая Локар донесе нож и тогава, прерязвайки мазния канап, извадих писмото.
Ръцете ми затрепериха, когато видях до болка познатия, почти роден почерк на майка Йоланта. Почеркът, който ме съпътстваше от детството до съвсем скоро. Почеркът, който бях открила в личния си дневник, след като бях изляла в него сърдечната си болка с думите „Ари, не се обиждай на онези, които не заслужават вниманието ти“. Почерк, който ми беше много по-познат от почерка на собствената ми майка… И надписът, с който майка Йоланта винаги подписваше писмата си: „Нека Пресветата те закриля“…
Не можах да отворя писмото веднага, бавно се качих в каютата, като пренебрегнах въпросите на Локар, но оставих вратата отворена, за да може той да влети след мен, бавно седнах на масата, поставих плика върху нея и дълго, поне четвърт час, разглеждах съобщението. После, сдържайки треперенето си, отворих плика.
„Мое скъпоценно момиче, моя гордост, моя радост, моя благословия от боговете, не мога да ти опиша цялото си отчаяние и скръб, когато научих за нещастието!“
Появилите се сълзи ми попречиха да чета по-нататък, но като ги отмахнах, прочетох отново гладките, съвършено изваяни редове.
„О, Ари, о, бедната ми Ариела, кой би могъл дори да допусне подобно нещо, дете мое… Какво коварство! Какво варварство! Ти си на шестнайсет години, момичето ми, на шестнайсет! Как са се осмелили! Как са дръзнали да извършат такова престъпление! Дете, ако беше в кралството, щях да използвам цялото си влияние, за да те освободя от хватката на проклетия херцог, като се обърна към закона – бракът преди осемнайсетгодишна възраст е забранен. Но южната част на империята… южните девойки порастват рано и затова браковете са позволени дори на твоята толкова млада и крехка възраст, следователно не можем да действаме официално, момиче мое.“
Препрочетох последния ред два пъти и едва тогава продължих да чета по-нататък.
„Ари, мое нежно цвете, дори ако това лишено от чест, достойнство, състрадание и образование копеле е консумирало брака ти, това не означава, че трябва да посветиш целия си живот на това чудовище! Най-малкото, аз няма да отдам най-добрата от моите ученички на този деспот! Това е голяма чест за Маркирания! Ти си твърде добра за него, моя виолетке, твърде добра. И не за Дезмънд те подготвих. Така че запомни, всеки храм на Пресветата, всеки духовник, всяка милосърдна сестра е твой приятел. Искрено съжалявам, че не успях да хвана кораба, който те отведе, безкрайно съжалявам, че свещеникът в Орлово гнездо така и не успя да стигне до теб, но сега, когато знаеш, ще намерим начин, момичето ми. И този кошмар ще свърши.“
Изведнъж осъзнах, че най-много от всичко на света ми се иска всичко наистина да свърши. Че няма да има херцог, че ще се върна в столицата, че няма да се страхувам и кръвта няма да блика около мен, че…
„И още нещо, дете мое – прочетох послеписа – дори ако в този момент бракът ти вече е бил консумиран от някакъв убавец, който не е разбрал какво означава личната молба на майка Йоланта, повярвай ми – всички документи за брака ти ще изчезнат и гадината няма да може да потвърди брака по никакъв начин, просто по никакъв начин. Бъди силна, Ари, и до който и остров да стигнеш, помни, че можем да те измъкнем от лапите на проклетия убиец!“
Пръстите ми трепереха, изпускайки листа на масата. В отчаянието си покрих лицето си с ръце.
Херцогът беше предвидил! Той беше предвидил всичко, а бракът не беше уговорен от свещеник или в съответствие с писанията. Лорд отон Грейд ни обвърза с родов брак, ясно осъзнавайки, че Църквата има много дълги ръце, съответно… И сега той е мой съпруг. Моят законен брачен съпруг. Моят господар, покровител и баща на бъдещите ми деца. Това няма как да се промени. Дори кралят не може да оспори един кръвен брак, а негова светлост е прав – само смъртта може да ни раздели. И остава изборът – чия смърт? Моята? Съвсем вероятно. На херцога? Преди двадесет и четири часа щях да мисля положително за него, но сега… Мините в Истаркан. Светата сплав. Огромното богатство на последния отон Грейд, което при липса на наследници ще премине към короната. И така неслучайно си спомних записа на майка Йоланта, че църковнопокровителственият Хенри скоро ще стане престолонаследник, а съвсем не Теодор, който има право на наследяване по старшинство…
Седях много дълго, все още прикривайки лицето си с ръце, и мислех… мислех… мислех… имах много за мислене. За жестокостта на съпруга ми, за нетърпимостта и откровената пошлост на характера му, за тежката ми съдба, за това, че ако се съглася да избягам и бъда скрита от негова светлост зад стените на многобройни манастири, лорд отон Грейд никога няма да може да се ожени повторно, следователно фамилията Грейд няма да има наследници, следователно… богатството и по-специално мините на Свещената сплав ще отидат в църквата… А в този случай аз ще загубя, защото съдбата на монахиня не ми допада, негова светлост ще загуби, оставайки без наследник и семейство, ще спечелят само светите отци.
Изведнъж тишината бе нарушена от оръдеен изстрел. След това още един, идващ отдалеч. Погледнах през прозореца и видях, че армадата се завръща. Беше красива гледка, гордите кораби, които се разбиваха в зеленикавите вълни… Тогава по-младите духове на вятъра се втурнаха към платната на Ревящия, последвани от Янир. Локар разроши косата ми и побягна, очевидно към собствения си кораб. Аз все още седях на масата с ръце върху нея и се взирах с копнеж в хоризонта.
Скоро се чу гласът на херцога, заповедите му отекнаха над целия огромен кораб, а после по стълбите прозвучаха стабилни, бързи стъпки и не мина и минута, преди лорд отон Грейд решително да влезе в каютата. За миг спря на входа, после бавно се приближи до мен.
Без дори да поглеждам към него, аз мълчаливо взех писмото на майка Йоланта и му го подадох.
Бях направила своя избор.
Но тежестта му сякаш ме притискаше все повече и в душата ми се настани невероятна горчивина… В този момент истински намразих господин Ирек, който ме беше откраднал и всъщност ме беше поставил в такива непоносими условия, при които изборът, дори и толкова очевиден, беше невероятно труден.
От страна на херцога се чу конвулсивна въздишка, а след това и неочакваното:
– Благодаря ти, момиче.
Но аз дори не можех да го погледна, отпуснах глава върху сгънатите си на масата ръце и осъзнах, че просто искам да падна някъде, да забравя за всичко, да не мисля, да не чувствам, да не знам за нищо… Да не се чувствам като предател, въпреки всички аргументи на разума.
– Тежко ли е? – попита тихо лорд отон Грейд.
– Изключително! – отвърнах шепнешком.
Херцогът обиколи масата, седна срещу мен, стиснал писмото в лявата си ръка, с дясната барабанеше с пръсти по масата, после попита:
– Мога ли да попитам какви бяха причините за избора ти, Ариела?
Студеният и официален тон беше в духа на негова светлост.
Не исках да отговарям, не исках да говоря, не исках нищо, но лорд отон Грейд чакаше отговор. Той седеше и чакаше, търпеливо, но неумолимо. Минаваше минута след минута и аз отговорих:
– Мините в Истаркан. Може да съм млада, но никога не съм била глупава.
Херцогът замълча.
Няколко минути в каютата цареше мълчание, а после негова светлост стана, хвърли писмото на масата и нареди:
– Станете сега, лейди отон Грейд.
Вдигнах глава, погледнах уморено към съпруга си и попитах:
– Защо?
– Ще консумираме брака. – отговори херцогът съвсем сериозно.
Умората ми моментално бе отмита от вълна на ужас и възмущение! Как е могъл! Как може да…
– Хайде, Ари – негова светлост свали униформата си, хвърли я на леглото – ставай, нас с теб ни чака нещо вълнуващо. И не забравяй, че това е твой дълг. – и херцогът се усмихна така, че белите му зъби блеснаха в тъмнината на каютата.
Назад към част 45 Напред към част 47