* * *
На самото стълбище, което водеше от третия етаж, частично зает от прислугата, към втория етаж, където се намираха жилищните помещения на господата, генералът изсвири с преливаща се свирка. Спряхме, очаквайки някакво обяснение, но трансформиращия само махна с ръка и каза:
– Защо стоите там?
И тръгнахме, като разбрахме за какво е свирката веднага щом завихме към източното крило на замъка – пред покоите на императрицата се водеше битка. Беше тиха, ожесточена и определено нетрадиционна – трансформиращите бяха свикнали да се бият един срещу един, а тук наблюдавахме как трима трансформиращи се нахвърлят едновременно върху всеки от стражите на Нейно Величество, но дори аз, която бях далеч от военното изкуство и всичко останало, можех да видя, че двойката стражи превъзхождаше шестимата, които се биеха с тях.
Освен това – не познавах тези двама трансформиращи.
Което е странно.
В изпълнение на правителствена заповед работихме с всички трансформиращи под командването на ОрКолин, а тези… не ги познавах. Не че визуално се различаваха от другите трансформиращи, просто имаха малко по-различна аура. Когато си маг, забелязваш такива неща. А когато не си? Или когато си дракон? Дори когато си трансформиращ?!
– Темпус! – възкликнах, докато се приближавахме, насочвайки заклинанието към тези двамата.
И стражите на императрицата моментално замръзнаха, без да помръднат и без да дишат.
Но ако те замръзнаха, защо тогава всички ние, веднага щом трансформиращите на ОрКолин се оттеглиха, видяхме как гърдите им се издуват! Сякаш дишаха… А не би трябвало да дишат, просто не би трябвало.
– Анабел, това е Темпус, нали? – почесвайки се по тила, запита ОрКолин.
– Да. Точно както чухте. – отвърнах напрегнато аз.
Генералът беше ходил в дома на професор Стантън толкова често, че знаеше какво правят някои от заклинанията, а сега разбра, че тук не всичко е наред.
Разбра го и… извади нож.
– Г-г-генерале! – възкликнах аз, щом той с този нож, стиснал челюсти, решително се насочи към двамата обездвижени подчинени.
– А аз ще взема парцал и кофа! – възкликна Бетси.
– Аз ще донеса няколко кърпи. – реши мисис МакАвърт.
– Да чакаме ли или да влезем така? – попита ме мисис Макстън.
Дори не можех да помръдна от мястото си, загледана шокирано в това, което правеше генерал ОрКолин. Той разкъса стоманената броня на първия от временно замръзналите трансформиращи, после с едно движение отвори гърдите му и нещо дребно, но с ужасни, отвратително дълги крака, кървави, остри, опасни и напълно сребърни, скочи върху ножа… големия нож на генерала!
Прикривайки устата си с дланта на ръката си, аз я притиснах към устните си с всички сили. Трябваше само да се сдържа да не изкрещя! Аз… Но генерал ОрКолин беше съвършено спокоен – той изтръска сребърния гад от ножа, а после го закова на пода със същия този нож, пронизвайки сребърния „корем“. Паякът… или не знам как иначе да го нарека, се гърчеше и мяташе на пода, а един от трансформиращите вече подаваше на командира си втори нож.
Уви, тялото на втория трансформиращ съдържаше абсолютно идентична гадост. Докато втората сребърна гад беше прикована към пода, генерал ОрКолин, изправен на едно коляно, обърна глава, погледна ме и попита:
– И какво, по дяволите, е това гадно нещо?
О, ако знаех! Едва ли щях да отговоря, защото се опасявам, че временно съм загубила способността си да говоря. В момента обаче това би било убийствено за двамата трансформиращи, приковани в стазис, затова проговорих:
– Вениат. Санитатем!
Заклинанието за дишане беше по-сложно от заклинанието за изцеление, което бях използвала като втора дума, по простата причина, че те бяха трансформиращи и изцелението беше присъщо на природата им, както и ускорената регенерация.
И така, щом ги накарах да се опомнят, и двамата скочиха. Изправиха се, заеха местата си до вратата, а после… и двамата погледнаха към генерала, после към сребърните паяци, които се опитваха да се освободят. Първият от трансформиращите се олюля, вторият беше по-възрастен, но като погледна притиснатото към пода същество, изръмжа шокирано:
– Мислех, че това е сън…
И погледна ОрКолин. Погледна ужасено. Без съмнение не паника, трансформиращите не правеха това, но ужасът в очите му….
Ужасът който изпитваха трансформиращите, аз, другите трансформиращи в далечината и на подчинените на генерала, които не се бяха наговорили да изолират този участък от коридора от любопитните погледи на слугите, и дори самият ОрКолин също беше ужасен. Но не и смелите жени. Мисис МакАвърт донесе две кърпи и заедно с мисис Макстън набързо избърсаха нагръдниците на трансформиращите и ги върнаха на собствениците им, а Бетси почисти кръвта от пода.
Аз стоях там, без да знам какво да правя със сребърните гадости, които продължаваха да се движат. Заклинанието „Темпус“ не беше подействало върху тях, така че моята магия тук, боя се беше безсилна, аз…
Обикновено изпитвах малодушно желание да се обърна и да избягам. И да бягам бързо, колкото мога по-бързо… Все още се чудя безкрайно много какво е станало с онази девойка, която беше изскочила от къщата на сватовницата мисис Томпсън, крещейки на целия град: „Спасявайте, когото можете“… Въпросът е: може ли всеки да се спаси!
Аз не знам. Изглежда, че вече не знам нищо по принцип. Макар че ако се сетя конкретно за познанията ми по анатомия на трансформиращите, ами… Трансформиращите като цяло реагираха крайно негативно на всякакви контролиращи артефакти, магически предмети и всичко останало. Знаех това, защото първото нещо, което професор Стантън предложи, беше използването на нашийници. То се провали, защото трансформиращите по същество са зверове. Зверовете имат много по-добри лечебни механизми от хората. А зверовете не понасят нищо излишно върху себе си – така че яките и гривните биха довели до едно – трансформиращите постепенно щяха да станат зверове, да променят формата си и да откъсват ограничаващите предмети. Изобщо всякакви чужди предмети ги дразнеха, не им позволяваха да се отпуснат и в резултат – текучество и срив. Ето защо се отказахме да използваме магически предмети и започнахме да разработваме контролните функции психологически, но още при първите тестове научихме нещо за трансформиращите: в белите им дробове няма нервни окончания.
Аз знаех за това, защото известно време професорът сериозно обмисляше да имплантира там магически контролери, но после отхвърли идеята, а ОрКолин не беше много ентусиазиран от подобно нещо.
И сега, в този коридор, и двамата с генерала разбрахме какво се е случило – именно аз и професор Стантън се бяхме отказали от идеята да имплантираме контролери в белите дробове на трансформиращите, но някой друг очевидно не беше. И ужасните думи на един от имперските стражи: „Мислех, че е сън“… И аз неволно погледнах към трансформиращия, който беше казал тези думи. ОрКолин разбираше и без думи:
– ИнГана, ти си мислил, че това е сън? Какъв сън?
Трансформиращият изтръпна, все още не можеше да спре да се взира в трептящата сребърна гадост, но командирът зададе въпроса и трансформиращия беше принуден да отговори:
– Отчасти… еротичен и…..
– И нека спрем дотук, защото мис Вайърти е тук! – мисис Макстън го прекъсна възмутено.
Да, аз бях тук. Все още стоях тук. И аз, за разлика от всички останали тук, бях наясно с две неща. Първото: трансформиращите губят чувствителност в момента на еротични… действия. В природата им е заложено, че когато са съсредоточени върху едно конкретно репродуктивно начинание, те почти никога не усещат болка, никога не я забелязват. Един ден, след бутилка уиски, седнал край камината, професор Стантън ми каза това, възползвайки се от отсъствието на мисис Макстън, която винаги се грижеше за моралните ми качества. Той беше много развеселен от факта, че драконите и трансформиращите си приличат в това отношение. По това, че по време на съвокупление били практически беззащитни, но и драконите, и трансформиращите, забравяйки за себе си в този момент, се съсредоточавали върху партньорката си, а ако тя била в опасност или изпитвала болка, това би било нещо друго… Но не това беше въпросът, отклонявам се.
– Вие сте спал с императрицата! – казах аз, без да задавам въпроси, защото нямаше нужда да питам, вече бях разбрала.
– Мис Вайърти! – възкликна възмутено мисис Макстън.
– Невинно дете. – отмъстително каза мисис МакАвърт.
ОрКолин не направи никакъв коментар по този въпрос, той, както и професор Стантън, предпочиташе да решава проблемите в момента, в който се появят, и затова, сочейки към металните копелета, които все още се мятаха наоколо, попита:
– Какво да ги правим?
Какво бих могла да кажа на това? Не знаех. Нямах абсолютно никаква представа как могат да бъдат унищожени или съхранени. Но това аз не го знаех, а един човек в този дворец със сигурност знаеше.
– Пръстенът, който Нейно Величество е подарила на лорд Арнел, е талисман. – казах тихо – От поведението на императрицата на масата, на което имах неудоволствието да бъда свидетел, тя също е планирала да получи възможност да… – замълчах, но красноречиво погледнах към вратата на спалнята, продължих тихо: – Предполагам, че в покоите на императрицата ще открием поне още една от тези гадости. В същото време ще разберем как да ги „съхраняваме“.
ОрКолин беше трансформиращ, а трансформиращите действаха бързо.
Мигновено се наведе, подуши механизма, който се мърдаше в краката му, изправи се, отиде до вратата, отвори я, разбивайки ключалката, която, както се оказа, си беше там, и като всмукна шумно въздух, се отправи уверено в дълбините на покоите.
Икономките и аз го последвахме, като предпазливо заобикаляхме механизмите, опитващи се да се освободят, през приемната, будоара и в спалнята на Нейно Императорско Величество. Тук имаше възглавници. Много възглавници. Много възглавници и генералът уверено се приближи до една от възглавниците, които украсяваха дивана, изумруденозелена, бродирана с розови цветя, завъртя я в ръцете си, намери незабележима закопчалка, разкопча я и извади прозрачен продълговат стъклен буркан, в който „спяха“ неподвижно два от същите механизми, които току-що бяха извадени от гърдите на трансформиращите.
– Стъкло? – попита ОрКолин, като погледна буркана, дори възмутено – Просто стъкло?
– Прието е паяците да се държат в буркани. – намеси се мисис МакАвърт. И добави: – Нямаме много време, закуската скоро ще свърши.
Приближих се до генерала. Не можех да потисна отвращението си към съществата, затова не докоснах стъкления съд, но това не ми попречи да използвам магия.
– Еткомпоненти! – направих изследователско заклинание, като разгледах контейнера.
Както се оказа, той не беше прост. Екраниращ прах от живак, магически изолиращ оникс като част от капака и няколко заклинания, които с трепет разпознах като заклинания на магове от старата школа.
О, Боже мой, какво, по дяволите, се случва тук?! Наистина, това, което видях, ме шокира. И осъзнах страшната част – императрицата притежаваше магии от старата школа. Определено и несъмнено. Бях видяла отпечатъка на аурата ѝ върху пръстена, подарен на лорд Арнел, а същата присъстваше и върху този буркан, който без помощта на ОрКолин едва ли щях да открия – живачният прах на екрана блокираше този съд и съдържанието му от всякакво магическо търсене.
Положението ставаше все по-тежко.
– Тези двете могат да бъдат поставени в този съд. – информирах генерала – След това дайте буркана на лорд Давернети.
– Защо Давернети? – възмути се мисис Макстън.
Можех да кажа, че лорд Давернети е този, който се отличава с магията от старата школа, но не го направих.
Погледът ми към генерала, кимването му и ОрКолин излезе, оставяйки ни на място, където не исках да сме незащитени, но и двете икономки изглеждаха повече от бдителни и готови да отблъснат всяка атака, и все пак… изведнъж установих, че ми липсва присъствието на лорд Арнел. Въпреки откровено недостойното му поведение, въпреки желанието му да получи от мен повече, отколкото всеки добре възпитан джентълмен би се осмелил дори да си помисли, въпреки всичко… В момента на опасността неволно си спомних за всичко останало – за начина, по който ме беше защитил на скалата край къщата ми. И начинът, по който ме беше вдигнал, спасявайки ме от удара при падането, когато бяхме изпаднали през тайния проход от къщата на мисис Томпсън, и моментът, в който се беше превърнал в дракон, за да ме спаси от нападението на уайверната, и… определено, ако лорд Арнел беше тук, щях да бъда в много по-голяма безопасност. Определено. Но в същото време… „И да – тя може да избере леглото ми. Това е по-малко неприятности и по-малко отговорност, а и на мис Вайърти не ѝ пука за общественото мнение“. И си струваше да си спомнчя, че мислено изпращам Арнел при дявола, в ада и изобщо в ада!
Така че, изпълнена с решимост да разбера всичко сама, призовах най-простото заклинание за търсене – Витискерепертор, и го използвах, за да потърся всичко, което можех да намеря.
Но уви, зеленикавото сияние се върна при мен като димяща сивкава мъгла и изчезна, без да разкрие нищо. Трябваше да се примиря с тъжния факт, че маговете от старата школа отлично умееха да се крият и прикриват.
Назад към част 6 Напред към част 8