Глава 12
– Никога не съм я виждала да влиза с някого.
Много умно казано, но Джейсън беше играл тази игра векове по-дълго от Махия.
– Чувала ли си я да говори с някого, докато е вътре?
– Ако ти кажа всичко – каза тя с толкова решителен тон, че беше гранит – няма да има значение дали ще ме предадеш на Нейха. Крайният резултат ще е същият.
Джейсън се замисли защо една принцеса може да има нужда да трупа опасни знания.
– Нуждаеш се от разменна монета – предположи той. – За какво?
– Защо го правиш? – Ловджийски поглед в очите ѝ, зениците ярко черни на фона на котешки ярките ириси. – Да ме съблечеш гола?
Този поглед засегна онази част от него, която предпочиташе да се преструва, че не съществува, но той не се отдръпна, не омекна. Трябваше да знае кого е чула Махия в онази стая с Нейха, защото ако това, което подозираше, беше вярно, светът можеше още да потъне в ужас, какъвто никой не можеше да си представи.
Принцесата се извърна, за да му подаде гръб, а крилете ѝ се спускаха в грациозни дъги към прашната земя, в пряк контраст с твърдата скованост на гръбнака ѝ.
– Скоро ще умра, ако не намеря изход. – Думите бяха толкова сурови, колкото и земята, която ги заобикаляше. – Нейха никога няма да ме освободи доброволно, за да живея собствения си живот, а тя вече няма причина да ме държи жива – някога съм била полезна само като средство за измъчване на Ерис.
– И като заместител за наказание – каза Джейсън и всички парчета, които бе зърнал, се събраха в едно грозно, изкривено цяло. – Къде планираш да отидеш?
Тя се завъртя на пета и му показа две празни длани.
– Къде мога да отида? – Гняв във всяка дума. – Искам само живот далеч от този затвор на омразата, пък било то и в някоя колиба, но само друг архангел може да се изправи срещу Нейха, така че трябва да е някой от Десетте.
– Леуан е най-близо.
Сляп ужас, разтърсващ рамката ѝ, толкова злокобен и дълбок, че той направи най-редкия ход и протегна ръка, за да я докосне, стискайки горната част на ръката и.
– Махия.
– Не Леуан. – Гласът ѝ беше дрезгав, сякаш беше крещяла.
– Опитвала си се да го направиш и преди – предположи той, а топлината на кожата ѝ се задържаше върху дланта му, макар че контактът беше мимолетен. – Какво се случи? – В двора на Леуан имаше хиляди ужаси, хиляди кошмари, получили форма от плът и кръв.
Махия се облегна на дървото, а профилът ѝ се очертаваше от светлината, която долавяше оттенъци на залеза в косата ѝ.
– Трудно е да се води разговор с човек, който вижда всичко.
– Искаш да кажеш, че е трудно да ме манипулираш, за да видя това, което искаш да видя. – Истината беше, че силата му идваше не от това колко добре можеше да я прочете, а от приемането на това колко много може да пропусне. Дори когато познаваше някого от векове, той винаги съзнаваше, че е уловил само миг от сложния гоблен, който представляваше вътрешният му живот.
Жената пред него имаше сложен рисунък на сърцето си и емоции, които той никога не би могъл да проумее, нямаше способността да проумее. Единственото, което можеше да направи, беше да наблюдава сигналите, които другите приемаха за даденост, да ги сглоби, за да си състави представа за емоциите ѝ. Знаеше, че това не е начинът, по който го правят останалите хора, знаеше, че неспособността му да се свърже с околните на това ниво е негова липса.
Това го притесняваше достатъчно, за да говори за това с Джесами преди сто години. Нежната учителка на младите ангели беше отделила време да обмисли въпроса му.
– Мисля, че – беше казала тя накрая – ти имаш способността да чувстваш със същата дълбочина като всеки друг безсмъртен. Може би повече.
– Имаш толкова силно сърце, че понякога ме плаши. И начинът, по който държиш емоциите си под ключ… – Замислен поглед. – Един ден бурята ще се разрази, в това съм сигурна. Все още не си имал причина да рискуваш. – Тя го дари с унищожителна усмивка. – Знам нещо за избягването на болката, така че ми вярвай, когато го казвам.
Джейсън изпитваше огромно уважение към Джесами, знаеше, че думите ѝ не са лъжа. Родена с деформирано крило, което означаваше, че самостоятелният полет е недостъпен за нея, тя бе изпитала мъка, каквато Джейсън не можеше да си представи. Никога нямаше да го подцени, никога нямаше да го сметне за по-малко важно от силите, които го бяха оформили, но знаеше, че начинът, по който бяха израснали и се бяха развили, беше коренно различен.
Както той не можеше да си представи какво е да не можеш да докосваш небето по желание, така и Джесъми не можеше да си представи какво е да си сам. Напълно, абсолютно сам. Нито за един час, нито за един ден, нито за една година. За десетилетия.
Докато не бе забравил как да говори, как да бъде човек.
Тази безкрайна самота беше изсушила нещо в него, когато беше още момче с твърде тежки за тялото му криле, и за разлика от Джесами той вярваше, че това е трайна загуба. Толкова необратима, колкото и фактът, че атолът, където се е родил и където е била погребана майка му, е изчезнал, смазан от мощно земетресение, причинено от подводно изригване на вулкан. Сякаш родителите му никога не са съществували, сякаш той винаги е носил тази самота в себе си.
– Очевидно – каза Махия в тишината – аз съм по-класна – беше използвала паузата, за да си нарисува маската на жена, израснала в двора, където отровата най-често се предаваше с меденосладка усмивка.
– Стига игри. – Въпреки че оцеляващият в него се възхищаваше на свирепата ѝ воля, не можеше да позволи това да ѝ даде предимство. – Вземи решението си и го вземи бързо.
По кожата ѝ посребри фин трепет и той разбра, че под упорития ѝ отказ да се предаде се крие страх. Джейсън не обичаше да всява страх у жените. Това му навяваше твърде много спомени, които нямаше да избледнеят, независимо колко години щеше да минат, а ръцете му изтръпваха, сякаш блъскаше по заключената врата на спалнята в напразен опит да излезе, да спре случващото се отвъд.
– Не, ти грешиш…
– Не лъжи! Видях начина, по който го погледна!
Ревът отекна във времето, но колкото и да беше преследван, Джейсън отдавна се беше научил да танцува с демоните си. Той мълчеше дори когато тишината се накъсваше от острия хапач на страха на Махия, дори когато всеки негов инстинкт го подтикваше да унищожи нещото, което я караше да се страхува.
– Трябва да ми дадеш нещо в замяна. – Около меките устни се образуват линии, раменете се свиват. – Не мога да се откажа от най-ценната информация, която имам, без да получа нещо също толкова ценно в замяна.
Тогава Джейсън разбра, че тази принцеса с тихата си грация се е научила да използва страха, за да се укрепи, вместо да му позволи да я смаже. Някаква непозната, скрита част от него изпита изгаряща радост, емоцията беше сурова, неочаквана и толкова силна, че трябваше да употреби съзнателни усилия, за да я овладее. Дори тогава тя гореше, среднощните пламъци облизваха вените му.
– Ако информацията ти е добра – каза той, обмисляйки бурната си реакция, за да прецени, че тя е готова да рискува смъртта си, за да задържи тази последна информация – ще говоря с Рафаел.
Надеждата изстреля златна светлина по лицето ѝ.
– Той ли…
Джейсън нямаше да се пазари с лъжи и полуистини.
– Никой архангел няма да започне война заради теб – каза той откровено. – Няма значение какви тайни притежаваш.
Махия усети, че започва да се пречупва отвътре навън. С няколко думи Джейсън току-що бе унищожил единствената ценна капка надежда, която бе култивирала чрез унижения и болка и цял живот бе знаела, че живее назаем. Най-лошото беше, че той не показа никаква емоция по отношение на всичко това – сякаш животът ѝ не означаваше нищо. И това е мъжът, когото е искала да докосне, да изучи?
– Тогава – каза тя, като си проправяше път от бездната на кула, изградена от ярост, гордост и мъчително чувство за загуба на нещо, което никога не е притежавала – каква е ползата от обещанието ти?
– Директното дезертиране не е единственият начин да получиш това, което искаш. – Тонът на Джейсън беше по-суров, отколкото тя някога го беше чувала, а очите му толкова тъмни, че бяха абанос. – Израснала си в съд. Помисли за това.
Махия примигна на гнева му, собствените ѝ емоции се изкривиха настрани.
– Информацията – поиска Джейсън, преди да успее да разплете заплетената плетеница от мислите си.
В крайна сметка изборът не беше труден. Защото студеният, твърд факт беше, че Джейсън беше прав – нямаше значение, че не беше направила нищо, което да оправдае затварянето ѝ в този позлатен затвор. Нейха беше владетел на тази територия, имаше абсолютна власт над гражданите си. Ако искаше да измъчва Махия цял век, това си беше нейно право.
Както Джейсън беше отбелязал, никой друг архангел не би се намесил и не би рискувал да предизвика война заради знанията, които Махия притежаваше в момента. Следователно това трябва да е Джейсън. Поне той не я беше излъгал. По-скоро имаше свойството да бъде прекалено честен, да лишава от илюзии и надежда. Така че тя щеше да хвърли заровете и да се надява, че той ще спази своята част от сделката.
– Леуан – каза тя, а гърдите ѝ се разболяха от спомненото усещане за смразяващия до кости студ в коридора тази нощ. – Никой не я е видял да пристига, нито пък я е видял да си тръгва, но тъй като тя вече не е напълно телесна, това не означава нищо. Чух я да говори с Нейха в стаята, охранявана от лозовата змия – и да, сигурна съм. Гласът ѝ е характерен. – Крясъци, това беше, което живееше в гласа на Леуан.
Джейсън мълча дълго, дълго време, а вихрените извивки и фините точки на татуировката на лицето му се открояваха на слънчевата светлина. Когато проговори, той каза:
– Трябва да откриеш дали някоя от жените в двора – висока или ниска – е изчезнала. Съсредоточи се върху тези, които не са в центъра, а в периферията.
Изненадана от рязката смяна на темата, тя инстинктивно отговори:
– Това би трябвало да е достатъчно лесно за откриване. Населението във вътрешността на крепостта е строго контролирано.
Джейсън разпери крилата си, от които се разля мрак, и тя разбра, че това е знак за отхвърляне.
– Това е всичко? – Попита тя, като искаше да го сграбчи, да го разтърси, да разбие обсидиановите стени, които го държаха далеч от света. – Това е всичко, което имаш да кажеш? – Толкова лесно той я беше унищожил, а после забравил.
– Засега. – Той се издигна във въздуха.
Със скърцане на зъби тя се изстреля във вертикално излитане, знаейки, че разговорът е приключил. Никога нямаше да може да го хване в небето. Не само това – той беше шпионин. Ако искаше да изчезне, Махия беше зле подготвена, за да го следи… и Нейха трябваше да знае това.
– Игра – каза тя през гърлото си, което беше пресъхнало от такава ярост, че заплашваше да ослепее. – Това беше игра от самото начало. – Нейха беше подготвила Махия да се провали, беше я подготвила да умре.
Назад към част 12 Напред към част 14
