Глава 14
РОНАН
Събудих се и примижах, докато слънцето проникваше през прозореца на спалнята на Ларк. Изправяйки се на лакът, потърсих часовник и намерих такъв на нощното ѝ шкафче.
Седем и осемнайсет.
– По дяволите. – Потрих с ръце лицето си. Кога за последен път бях спал след шест? Години. Не и отпреди обучението по право. Дори през уикендите тялото ми беше програмирано да става рано.
Но снощи бях спал спокойно. Очевидно бях единственият. Пространството до мен беше студено. Кога Ларк се беше измъкнала?
Седнах, като си дадох минута да се събудя, докато разглеждах спалнята ѝ – от белия таван до тъмносивите стени. Широките, лъскави прозорци имаха същата черна решетка като прозорците в моето жилище. Кремавите завеси бяха оставени разтворени, което ми даваше свободна гледка към задния ѝ двор.
Но интересът ми беше привлечен от леглото. Беше с рамка с балдахин, в същия черен нюанс, който съответстваше на прозорците. Снощи беше достатъчно тъмно, за да забележа стълбовете, но не и размера им. Тази сутрин ми се сториха много по-големи, много по-впечатляващи.
Образът на Ларк, между тях, изникна в главата ми и членът ми потрепна под чаршафа.
По дяволите, миналата нощ беше невероятна. Най-добрият секс в живота ми. Начинът, по който телата ни се бяха слели, не приличаше на нищо, което бях усещал досега. А Ларк беше толкова отзивчива, толкова готова.
Беше заспала в ръцете ми, преситена и отпусната. Беше се свила на кълбо и последното нещо, което си спомнях, беше как целувах косата ѝ, докато дишането ѝ се успокояваше.
Не я гушках. Това не беше моята работа. Дори с Кора не се бях гушкал.
Но с Ларк се бях сгушил. Прокарах ръка през косата си, когато стрела на паниката се стрелна в гърдите ми. Какво, по дяволите, се случваше?
Това беше прекалено. Прекалено сериозно. Ларк се беше промъкнала във всяко кътче на съзнанието ми. Последният път, когато бях позволил на една жена да има толкова много пространство, се бях оженил за нея.
Отърсих завивките от краката си и потърсих дрехите си на затрупания под, разхвърляни заедно с нейните. Вдигнах боксерките си и се отправих към банята, измих лицето си и откраднах от нейната паста за зъби, за да я втрия в зъбите си.
След това отново се запътих към спалнята, намерих ризата си и я облякох. След това дойдоха панталоните и чорапите. Къде беше телефонът ми? Или ключовете ми?
Когато намерих ключовете си до една от обувките си, се стъписах.
Колко съседи се чудеха защо моят блестящ сребрист Stingray е преспал на нейната алея? Никога досега не бях правил глупаво паркиране. Днес щеше да е първото.
Телефонът ми се намираше до вратата. Батерията беше почти изтощена, а аз бях пропуснал обаждане от Ноа. Но го прибрах, за да се справя по-късно. След това, с обувките в ръка, тръгнах по коридора.
Миризмата на кафе и препечен хляб ме привлече към кухнята.
Ларк стоеше до плота, облечена в пурпурни копринени панталони за отдих и обикновена черна тениска. Рен беше на хълбока ѝ, все още в пижамата си с еднорог. И двете се взираха в онова, което Ларк бъркаше с едната си ръка. Може би тесто за палачинки.
Косата на Ларк беше вдигната, усукана на небрежен възел. Няколко кичура се спускаха по шията ѝ. Тя се усмихваше на дъщеря си, без да обръща внимание на това, че я наблюдавам.
Бяха съвършени заедно, движеха се в тандем, затворени в собствения си малък свят.
Нещо ме щипеше, докато ги гледах, като желание да слея моя свят с техния, но се принудих да остана от тази страна на стаята. Ако докоснех Ларк, ако улавях аромата на чиста лавандула и усещах топлината на кожата ѝ до моята, ами… „Стингрей“ щеше да прекара още една нощ.
И за нас двамата беше време да се приберем у дома.
Прочистих гърлото си.
– Здравей.
Ларк се обърна, а очите ѝ се спуснаха по гърдите ми, където не бях закопчал ризата си. Тя се изчерви и присви брадичка.
– Добро утро.
Рен се сви в рамото на майка си, сякаш се опитваше да се скрие. Очевидно напредъкът ни от снощи се беше занулил напълно.
– Аз… – Посочих към предната част на къщата. – Забравих да преместя колата си снощи. Съжалявам.
– О. – Тя изсумтя. – Сигурна съм, че госпожа Едуардс ще хареса това. Може би току-що съсипа шансовете си за още една гъша запеканка.
Щракнах с пръсти.
– По дяволите.
Очите на Ларк блеснаха. Тя облегна буза на главата на Рен, като нежно поклащаше дъщеря си.
Майната му, но исках да я целуна. Исках да прекарам деня тук, да ѝ помагам да прави каквото и да е в събота, затворен в техния малък балон. След това исках да прекарам още една нощ в леглото на Ларк, покланяйки се на тялото ѝ.
– По-добре да тръгвам. – Докато можех.
Тя кимна, като този път не ме спря.
– Добре.
– Ще се видим. – Махнах на Ларк. Намигнах на Рен. И двете неща се почувстваха повърхностни. След това принудих краката си да се раздвижат и си тръгнах, без да погледна назад.
Пролетният въздух беше свеж, когато излязох навън, а небето – ясносиньо. Капките роса върху моравата на Ларк улавяха слънчевата светлина и звукът от чуруликането на птиците изпълваше квартала.
Прозорците на корвета бяха мокри, а седалките студени, когато се плъзнах зад волана. Двигателят изрева, твърде силен за този час в уикенд сутрин, затова колкото се може по-бързо го преместих от алеята на Ларк в моя гараж.
Защо просто не бях паркирал вкъщи снощи? Глупак, Тачър.
Сигурно защото не съм предполагал, че нощта с Ларк ще стигне толкова далеч. Бях отишъл на вечеря, очаквайки, че има приличен шанс тя да ми откаже. Че няколко вечери ще се храня сам с храна за вкъщи от Белия дъб. В най-добрия случай просто се надявах да споделим една храна.
Със сигурност не бях планирал да ѝ разказвам за Кора. Откъде, по дяволите, беше дошло това признание? И не планирах да се изгубя в тялото на Ларк.
Крайниците ми бяха твърде отпуснати, когато влязох вътре. Сърцето ми биеше прекалено силно, а гърдите ми се стягаха. Да си поема дълбоко въздух беше невъзможно, а главата ми започна да се върти. Хвърлих обувките си на плочките в стаята, а трясъкът им отекна като гръмотевица.
Кучи син. Какво не е наред с мен?
Разтрих слепоочията си, главоболието ми се разрасна, докато се качвах нагоре. Всяка стая, покрай която минах, беше чиста. Леглото ми беше оправено от вчера сутринта. Плотовете в банята бяха безупречни.
Само няколко кашона не бяха разопаковани и те бяха грижливо подредени в спалнята за гости. Все още трябваше да окача произведенията на изкуството в кабинета на горния етаж. Но иначе къщата беше девствена. Някои от мебелите, които бях донесъл, не бяха съвсем подходящи за пространството, но нямаше зеещи празни дупки.
Само че се чувствах… празен. Нямаше усещане, че някой живее тук.
Този дом се нуждаеше от безпорядък от играчки по пода. Затрупана кухня с неотворена поща. Мръсно пране и нахални карикатури.
Не. Не, не се нуждаеше. Това беше моята къща. А моята къща беше подредена. Къщата ми беше нова, без счупени парчета за поправяне. Без подобрения, които да се правят. Без история в стените си.
Главоболието ми пулсираше, като тъп ритъм зад слепоочията ми. Един душ вероятно щеше да помогне, но не исках да отмивам аромата на Ларк. Не и сега.
Стоях в центъра на спалнята си, загледан през прозореца към маслиненозелената къща в съседство. Планът на Ларк беше по-добър и напълно различен от моя, като по-големите спални бяха на първото ниво, а моите – на второто.
Защо имах чувството, че съм заседнал в безпътица, че не принадлежа нито на това, нито на онова място? Какво се случваше с мен? Защо не бях останал да пия кафе?
Защото тя не ме беше поканила.
Ларк имаше работа за днес. Имаше планове със семейството си и Рен, за които трябваше да се погрижи. А аз какво знаех за децата? Явно нищо, освен да удрям юмруци и да хвърлям проклетата розова топка.
Дори когато с Кора се бяхме оженили, не бяхме говорили за деца. Моята кариера беше моето бебе. Тя беше на косъм от това да има деца. След развода бях щастливо свободен, доволен, че давам всичко от себе си на фирмата. Да се срещам, да се чукам, с когото си поискам.
Ларк беше добра жена. Рен беше най-очарователното дете, което някога съм виждал. Но това не беше животът, който исках да водя, нали?
Ако катастрофата с Кора ме беше научила на нещо, то беше, че имам невероятен талант да се грижа за себе си. Моят приоритет винаги съм бил аз.
Всички около мен, ами… те си бяха сами.
По дяволите, дори не бях разбрал, че зрението на татко е отслабнало. Чак когато се наложи да седне и да ми обясни, че продава бизнеса и се пенсионира. Това се случи, след като беше сбъркал ръката си с два пъти по-широка греда и беше изпратил пирон в плътта си с пистолета за пирони. Бях ли попитал защо се е случило това? Не.
Не трябва ли един син да разпознае, когато баща му не вижда? Когато постоянно примигва и се налага жена му да чете менюто в ресторанта? Нима един съпруг – или бивш съпруг – не трябва да забележи, че жената, която се е заклел да обича и пази, е покрила бившата му масичка за кафе с линии кокаин?
Какъв партньор – или баща – съм аз?
Ебати гадния тип.
Кора може и да се беше опитала да разреже сърцето ми наполовина, но ме беше научила на нещо. Имах свои собствени слепи петна. Те бяха мои и можех да съжалявам за тях.
Телефонът ми вибрира в джоба. Когато го извадих, на екрана се появи името на Ноа.
– Здравей – отговорих аз. – Какво става?
– Тъкмо отивам на работа.
– В събота?
– Знаеш как става.
– Да – промълвих аз. Години наред прекарвах повечето съботи в офиса. Този живот ми се струваше като преди цял живот, а не само преди седмици.
– С какво се занимаваш? – Попита той.
– Зяпам къщата на съседа ми.
– Е, това е страшно. – На заден план се разнесе шумът от движението. Вероятно беше на магистралата, заобиколен от други коли.
– Просто се възхищавам на цвета – излъгах, после поклатих глава, откъснах поглед от стъклото и тръгнах към банята. С телефона, притиснат между ухото и рамото ми, съблякох ризата си. – Мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се.
– Мислиш ли, че можех да я спра?
– Кого? Кора?
– Да. – Погледнах се в огледалото, забелязвайки червения белег на гърдите си.
Вероятно това беше въпросът, който трябваше да задам на татко. Но Ноа познаваше Кора от също толкова дълго време. Познаваше я преди всичко да се разпадне, както в брака ми, така и след това.
– Мислиш ли, че ако бях забелязал по-рано, можех да я вкарам в програма за лечение? – Програма, която не е свързана с шибана затворническа килия.
– Вие бяхте разведени.
– И така.
– Значи… не можеш да приемаш нейните проблеми като свои.
– Не е точно така, както работи бракът.
– С изключение на това, че не сте били женени. Нейното пристрастяване беше неин избор.
Той беше прав. Родителите ми бяха казали същото. Но аз все още изпитвах тази вина. Тази отговорност.
Този провал.
– Постъпил си правилно, като си го прекратил. Вие двамата бяхте нещастни. А понякога просто трябва да си тръгнеш от лудата жена, която се опитва да те хване в капан.
– Хубаво. – Отговорих.
– Да. Да – промърмори той. – Съжалявам. Звуча като загубеняк. Просто… Не ми харесва, че се измъчваш заради това. Не можеш да спасиш всички, Ронан.
Въздъхнах.
– Трябваше да направя повече.
– Ти плати за адвоката ѝ. Почистил си къщата. Бих казал, че си направил повече от достатъчно, след като тя се опита да те убие.
Може би беше прав. А може би не.
Обърнах се от огледалото и тръгнах към гардероба. Ризата ми беше захвърлена на пода, а не в кошчето.
– Ще те оставя да се заемеш с работата. Излизам да потичам.
– Преди да затвориш – каза той. – С Боби говорихме за пътуването. Какво ще кажеш за един уикенд през май?
– Звучи ми добре. – Планове за уикенда нямаше, въпреки че госпожа Едуардс ми беше дала постоянна покана за вечеря всяка неделя. – Просто ми напиши датите.
– Чудесно. Ще помоля асистента ми да уточни подробностите. Виж дали ще можем да вземем същия водач от миналата година за риболовен излет.
– Включвам се. Кажи ми, ако мога да помогна.
– Ще се справим.
Издишах дълго, след като приключих разговора, оставяйки телефона си на рафта в гардероба, докато събличах панталоните си. Те също бяха захвърлени на пода. След това нахлузих чифт къси панталони за бягане, тениска и любимите си тенис обувки, преди да тръгна на път.
Петкилометровият маршрут, който пробягах, трябваше да опразни главата ми. Да организира мислите ми. Когато това не се случи, продължих да бягам, изтласквайки тялото си до ръба.
Тъй като бях оставил телефона си, не бях сигурен колко далеч съм стигнал, когато краката ми се превърнаха в каша. Тялото ми беше обляно в пот. Белите ми дробове горяха. Но безпокойството в червата ми изглеждаше десет пъти по-силно. А и бях шибано жаден, така че накрая се обърнах и се запътих към дома.
В дома на Ларк нямаше никаква активност. Вероятно беше отишла при сестра си. Утре беше казала, че има барбекю с родителите си. Бях я преследвал, безмилостно, но за първи път, откакто се преместих в Каламити, се радвах, че няма да се сблъскаме.
Какво правех?
Какво исках?
Нямах отговор на нито един от двата въпроса. За Ларк, за Рен, имах нужда от отговори.
Може би просто щеше да е по-добре да приключим с това сега. Бяхме изкарали една адски страхотна нощ. Сексът с Ларк не беше нещо, което скоро щях да забравя.
Можехме да приключим това приятелски, нали? Да останем цивилизовани. Да останем съседи. Ларк не изглеждаше като презрян любовник, който би ми срязал гумите или отмъкнал корвета ми.
Само че идеята да се сбогувам, да не я докосвам повече, ме караше да искам да пробия дупка в проклетата стена. По дяволите, можех да загубя лиценза си за това, че съм изхвърлил професионалната етика през прозореца, и нищо от това нямаше да има значение, защото щях да се върна в Калифорния с подвита опашка.
Може би се замислих прекалено много. Бях прекарал часове в умуване над чувствата ѝ и как да не ги смачкам. Но тя не ме беше спряла да си тръгна тази сутрин. Не ми беше предложила кафе или закуска. Може би и тя искаше да ме изпрати през вратата.
Майната му. Още един отказ?
Тази жена ме беше превърнала в проклет кренвирш. Всеки инстинкт ми крещеше да пресека ливадата ѝ. Да седна на тротоара и да я изчакам да се прибере. Да я видя, да я целуна, да направя огромна бъркотия и да не ми пука за последствията.
Но точно така се бях озовал в Каламити. Бях пренебрегнал знаците, които трябваше да видя. Бях отхвърлил хаоса и безпорядъка.
Но не и отново.
Затова влязох в собствената си къща, взех студен душ, за да изплакна потта, след което се облякох в чифт дънки и тениска. С ключове, бутилка вода и енергийно блокче в ръка се запътих към гаража и се качих в моето корветче. След това поставих Каламити в огледалото за обратно виждане.
По откритите пътища на Монтана се усещаше свобода. Уединение, просто човек, заобиколен от планини и ливади. Изследвах провинцията, като спирах само за бензин и храна.
Трябваше да е спокойно, да шофирам безцелно със звуковия фон от колелата върху асфалта. Но за всяко завъртане на гумите главата ми правеше по две. И всяко завъртане беше около Ларк.
Исках само среща. Вечеря с местната красавица. Малко забавление с една зашеметяваща, неочаквана жена.
Бях получил много повече от планираното, нали?
Беше се стъмнило, когато най-накрая се върнах в Каламити. Когато завих към задънената улица, къщата на Ларк седеше тъмна в края на блока.
Това добре ли беше? Или лошо?
Влязох в гаража си и се прибрах вътре. Стомахът ми беше прекалено свит, за да ям, затова просто си легнах. А на следващата сутрин, когато се събудих преди разсъмване, отново се озовах в корвета.
Поредният ден на шофиране не помогна с нищо за подреждането на мислите ми, но аз все пак шофирах, като се принудих да остана на магистралите, докато луната не надникна на хоризонта и не разбрах, че Ларк отново ще спи, когато най-накрая се върна в града.
Понеделник сутринта дойде твърде бързо. Погледнах през прозорците си, докато се обличах за работа, точно навреме, за да видя как задните ѝ светлини изчезват по улицата.
Във всеки нормален понеделник щях да отида в центъра. Да си взема кафе. Да си поговоря с Гертруда.
Но не и този.
Все пак отидох в офиса, но пристигнах преди Герти. Но след това събрах документите си, като оставих бележка, че ще се върна по-късно. И със сърце в гърлото се отправих към сградата на съда.
За да подам жалбата на Ембър срещу Ларк.
Назад към част 14 Напред към част 16
