Глава 25
– Готови сме – обади се Дариус тихо.
Напрегнах се и ръката ми скочи към кобура на пейнтбол пистолета ми.
– Кой си ти? – Изкрещя Тирон на Ксевер, а гласът му беше дрезгав от ярост.
– Енеас – обади се Ксевер. – Преди осем години ти не ми остави друг избор, освен да изтребя целия Енрайт.
Езра застина до мен.
– Тази вечер, отново заради твоята намеса, ще изтребим гилдията ти.
– И – добави Ксанте, като отметна дългата си конска опашка от рамото си, – ще ликвидираме Ключовете на Соломон. Контролът върху тях стана досаден, откакто вашите приятели убиха толкова много от моите верни служители.
Тайрон отстъпи половин крачка назад, поглеждайки към Блейк.
– Това е тази инфилтрация, за която говореше?
– Просто си мислехме, че трябва да знаеш, Енеас – издекламира Ксанте, – че ти си виновен за цялата тази смърт.
Езра оголи зъби, дъхът му се изтръгна през носа – после изведнъж се разсмя тихо.
– Тя се опитва да ме накара да загубя контрол пред всички.
Очите ми се разшириха. За наш късмет сега беше невъзможно Езра да загуби контрол над демоничната си магия.
Тайрън се запъти към предната част на групата на Ключовете.
– Вие сте мъртви – вие и всичките предатели!
– Ще ни убиеш ли? – Ксевер разпери ръце. – И с каква армия?
В мен нахлу объркване. Не бях единствената и тревожният ми поглед се стрелна от Езра към Кай и към гърба на Аарон.
Тогава го чух. Гръмък, разтърсващ ритъм. Камък се удряше в камък, отново и отново.
Розовата светлина проблясваше по алеята на запад. Странното сияние се приближаваше – и формите ставаха все по-ясни. Към нас се запъти орда от кокалести същества. Къси крака, дълги ръце с нокти и ръмжащи муцуни, обрамчени с гребен от рога.
Зловещи гаргойли, чиито лица бяха идентични със скулптурите, които пазеха скритото леговище на Съда в Енрайт. Всеки сантиметър от каменните им тела беше издълбан с руни, които светеха в розово-бяло.
Големи. Анимирани големи.
Докато трополенето на стъпките им ставаше все по-силно, до ушите ми достигна нов звук, нисък и коварен.
Хъркане. Зверско, животинско ръмжене.
Тръгнах с лице към улицата на север.
Ако не бяха уличните лампи, те щяха да са невидими. Придвижваха се с бавни, пълзящи стъпки на безшумни лапи. Вдигнати копита, матова козина, млечнобели очи. Мутирали върколаци с изпъкнали мускули се плъзгаха по тротоара, а от оголените им зъби капеше пенеста слюнка.
Ужасът изпищя по нервите ми и аз се завъртях рязко към алеята на изток.
През нощта се носеха напълно безмълвни сенки, които се виждаха само по слабите червени пръстени, светещи в очите им. Една от тях мина твърде близо до уличната лампа и оранжевата светлина освети човек – човек с обърнати очи, издължени пръсти в нокти и зейнала уста, в която се виждаха два дълги зъба.
Те можеха да бъдат само вампири. Притаени в тъмнината, те бяха почти невъзможни за забелязване и дори не можех да предположа колко от тях се промъкват по пътя към нас. Обърнах се с лице към улицата на юг – пътя, откъдето бе дошъл Ксевер. Умът ми се завъртя от паника, а един глас промълви, че със сигурност, със сигурност няма повече. Големци, върколаци и вампири – вече неудържима сила, а вероятно бяха подсилени и с демонична кръв. Ксанте и Ксевер не можеха да разполагат с повече свръхмощни сили, които да разгърнат, нали?
Когато видях усмивката на Ксанте, знаех отговора.
Последните подкрепления на Двореца не тъпчеха, не се плъзгаха и не се промъкваха. Те просто излязоха от тъмнината, за да се присъединят към водачите си. Шестима млади мъже, добре сложени, но не особено впечатляващи – с изключение на очите им.
Очи, наситени с малинова сила.
Демонични-магове. Шестима от тях.
Сърцето ми беше в гърлото, биеше толкова силно и бързо, че не можех да дишам около него. Протегнах ръка от двете си страни и сключих пръсти около ръцете на Езра и Кай, държейки ги здраво.
– Ключове! – Гласът на Дариус се пропука като изстрел от пистолет. – Никой от тези врагове не е това, което познаваш. Всички те са подобрени – те са по-бързи и по-силни, отколкото някога си виждал.
Тайрон стрелна невярващ поглед през рамо, челюстта му се сви и ноздрите му се разшириха.
– Тайрон, разбери се с изпълнителите и демоничните магове. Аз ще се намеся вместо теб, а моите екипи ще прикриват фланговете ни.
Кимвайки, офицерът започна да лае команди на намалелите си войници.
– Аарон, вземи вълците – нареди Дариус. – Табита, големите. Запазете силите си – и внимавайте за вампирите, когато направят своя ход.
Аарон хвърли бърз поглед към Табита, после извика:
– Магове, след мен! Дрю, Филип, Зора, вие също!
– Магьосници! – Обади се Табита. – Целта е да ги повалим. Ако имаш заклинание импело, приготви го! Ако работите най-добре с острие, преминете към отбора на Аарон!
Митиците затичаха в двете посоки, престроявайки се с максимална скорост, докато вражеските сили се приближаваха към периметъра на кръстовището.
– Табита! – Втурнах се към нея, като бръкнах в джоб на колана. – Ето, използвай това.
Пъхнах в ръката ѝ квадратче лилав плат. Тънките ѝ вежди се сгърчиха в объркване.
– Разгъни го и го хвърли върху големите, за да изцеди магията им – но внимавай, защото може да изцеди и твоята магия.
Очите ѝ се разшириха, но аз не дочаках неизбежните ѝ въпроси, докато се връщах към останалите.
Аарон даваше бързи инструкции, докато екипът му заемаше позиция.
– Кай, Летисия, Зора, вие сте авангард. Езра и Дрю, задна отбрана…
– Не. – Езра премина покрай Аарон, присъединявайки се към Кай в предната част на групата им, с остриета в ръка. – Този път аз ще водя.
Аарон мигновено се съвзе от изненадата си.
– Летисия, поемай защитата. Линдън, ти…
Пропуснах заповедта му, докато Тайрон крещеше на хората си. Ключовете се бяха разделили на пет отбора по петима и се изправиха срещу най-голямата сила, направо от другата страна на кръстовището – Ксанте и Ксевер, петнайсет ключа на Соломон, предатели, техните дванайсет демона, шест демонични мага и неизвестен брой вампири.
Как биха могли двадесет и пет митици от „Ключовете“ дори да забавят тази сила? Само демоничните магове щяха да ги унищожат.
Докато стоях на няколко крачки зад Дариус, между двата отбора „Врана и чук“ и не бях сигурна накъде да тръгна, Ксанте привлече вниманието ми. Погледът ѝ, който обикаляше по съотборниците ми от гилдията, се спря на Дариус.
Не, тя не можеше да поеме контрола над него. Тя не можеше…
Дариус вдигна кинжала си във въздуха.
За един миг всички сякаш спряха, всички погледи се насочиха към ГМ. Той свали острието надолу, за да го насочи към Ксанте и Ксевер.
Пълна и тотална чернота погълна вражеските сили – съвършен правоъгълник от абаносово нищо, който се появи над тях, сякаш бе изключен ключ за осветление. От тъмнината се разнесоха тревожни викове. Митиците в нея не можеха да виждат.
Луминовата магия на Дариус. Той заслепяваше врага, за да не може да атакува всички наведнъж.
Дванайсет демона се изнизаха от мрака – и екипите на Ключовете отговориха с яростни викове, докато тичаха да посрещнат първите си противници, а собствените им демони оглавяваха атаката.
– Отсечете върколаците! – Изръмжа Аарон. – Преди да стигнат до кръстовището!
Отклоних се от взривяващата се битка между ключовете и демоните, докато Аарон водеше екипа си към настъпващата глутница върколаци. Езра и Кай го заобиколиха по фланговете с оръжия в ръце, а останалите се разпръснаха далеч от тях.
Миг по-късно разбрах защо.
Първият вълк, огромен грубиян с мръснобяла козина, се хвърли към Аарон – и торсът на пиромага избухна в пламъци. Дъждът се изпари в съскащи облаци пара, докато огънят пълзеше по него, превръщайки го в пламтящо привидение. Той посече с Шарпи.
От острието му избухна ад и се заби в атакуващия вълк. Бледосиният пламък се стрелна по звяра и се втурна в следващите трима, идващи зад него.
Една улична лампа се взриви, а стъклото заваля като дъжд. Кай насочи катаната си към небето, когато електричеството прескочи към метала в дебело, усукано въже. Той завъртя меча в посока, обратна на часовниковата стрелка.
Светлината избухна над петте вълка наведнъж. Кучешките зъби се сгромолясаха, крайниците им се размърдаха.
И Езра се втурна. Когато огромните вълци отново се вкопчиха в него, той замахна с остриетата си надолу. Въздухът се развълнува – и почти невидимо ветрило се откъсна от него. То преряза три вълка един след друг. Кръвта бликна.
После останалата част от глутницата нападна.
Измъкнах пистолета си за пейнтбол от кобура и спринтирах, за да се присъединя към приятелите си.
Отборът ни се блъсна във вълците, летяха магии и мълнии. Аарон и Кай обсипаха вълците с огън и мълнии, а Езра се хвърли в атака, използвайки както стоманени, така и въздушни остриета, за да повали зверовете.
Крясък – вълк се нахвърли върху Летисия и я повали на тротоара.
Пистолетът ми се завъртя. Докато тя отблъскваше вълка, аз стрелях в гърба му. Отварата за свръх-сън попадна в него – и вместо на пръски жълта течност, той се разкъса на облак искрящо розово. Главата на вълка се насочи към мен, а разпенените му зъби се разтвориха.
Облакът от цветна мъгла се сгъсти около вълка и покри козината му като масло. Върколакът се сгромоляса на земята с изплезен език.
Свещена работа. Синър не се беше пошегувала, че това е силно вещество.
Летисия се изправи на крака, жезълът ѝ се завъртя, а аз се хвърлих зад нея. Когато друг вълк се измъкна от сенките, стрелях в лицето му. Изстрелът се разкъса на мъгла, през която вълкът се провря. Отстъпих трескаво назад, подготвяйки месинговите си боксове, но миг преди да ме достигне, вълкът се заби с лице в паважа.
– Тори! – Извика Летисия.
Започнах да се обръщам и една тежест се блъсна в страната ми.
Удряйки се в земята, запратих пистолета си нагоре. Челюстите на атакуващия вълк хрущяха върху металната цев и аз с всички сили забих юмрук в гърдите му.
– „Ori amplifico!“
Ударът отхвърли вълка от мен. Той се смая, после се приготви да скочи към гърлото ми.
Езра се появи. Острието му се заби в гърба му и прониза сърцето му. Той извади стоманата, като вдигна тежкото тяло, преди то да се изплъзне от меча. Хвана протегнатата ми ръка и ме издърпа нагоре – след това се завъртя към вълка, скачащ към сляпата му страна.
По средата на скока бледосиньо сияние погълна вълка. Той замръзна, надвесен над земята, с изпънати крака и оголени зъби. Сиянието стана по-ярко, после вълкът падна на паважа на купчина и не помръдна.
Светкавица от светлосива козина. Животно с размерите на койот скочи върху падналия вълк. С тяло като на ласка, опашка като на лисица и еленови рога, това беше най-странното нещо, което някога бях виждала. След това то обърна глава към мен, разкривайки бледосини очи, разположени в лицето на плевелна сова, обрамчени от гъста, космата грива.
Сега това беше най-странното нещо, което някога бях виждала.
Филип избяга от хаоса, а около него се движеха две малки крилати пиксита. Той се стрелна към Дрю, който беше пресрещнат от двойка кафяви вълци, а феята с лице на сова скочи от неподвижната си жертва, за да последва вещицата.
Завъртях се, когато Езра отблъсна три вълка с един порив на вятъра.
Прицелих се.
– Върни се, Езра!
Три изстрела. Два попаднаха, но третият вълк се отклони. Докато мъглата от отвара покриваше първите два вълка, Езра прегази третия.
Но имаше още.
Езра се откъсна наляво, за да помогне на Зора, а аз се отдръпнах, като си позволих една секунда да погледна към Аарон, обгърнат в пламъци, и Кай, който извличаше безкрайни потоци енергия от уличните лампи, а след това се върнах към останалите участници във войната.
Черната кутия на Дариус все още се намираше в далечния край на кръстовището, но стените ѝ се движеха – той преместваше тъмнината, като задържаше колкото се може повече врагове в заслепяващия ѝ ефект. Екипите на Ключовете бяха разположени по периметъра ѝ, борейки се с наетите демони и двама от демоничните магове, които бяха успели да се измъкнат.
Дариус стоеше неподвижен, с твърди рамене и внимание, изцяло съсредоточено върху огромното изкривяване на светлината, което манипулираше. Жирар и Алистър стояха пред него. Земята около тях се бе разцепила и в пролуките бълбукаше нажежена до червено лава, а нагоре се виеше черен дим. Около сипещите се езерца с лава бяха разпръснати тела – включително два демона. Врагът се бе опитал да унищожи най-могъщия ни митичен герой, но не бе успял да премине през защитниците му.
Тъкмо се канех да се върна към битката с вълците, когато забелязах движение – ивица сянка, която се стрелна покрай Дариус, Жирар и Алистър. Отдалечаваше се от битките.
Насочва се към гилдията.
Съществото се плъзна и спря на няколко метра от вратата на „Врана и чук“ – висок, тънък вампир с пръсти, които се бяха удължили в твърди нокти.
Друго се появи до първото. И още едно. И още едно. Те се събраха пред гилдията с отворени уста и показани кътници. Двама се блъснаха във вратата, а други двама грабнаха решетките на прозорците и ги изкъртиха.
Дървото се разцепи. Металът изстена и се счупи.
Сърцето ми се разтуптя. Нашите приятели от гилдията бяха там. Синър, Сабрина, Кавери и всичките ми приятели, които нямаха магия, за да се борят с демони и чудовища.
От другата страна на кръстовището се разнесе какофония от тревожни викове и аз се стреснах, а вниманието ми се насочи в две посоки едновременно.
Черният правоъгълник на Дариус беше изчезнал. Той се беше обърнал, насочил острието си към кръвожадните дяволи, които разбиваха вратата на гилдията. Силите, които беше заслепил, се втурнаха към екипите на Ключовете и пурпурната сила експлодира.
Изстрелях се напред. Трик. Отвличане на вниманието. Врагът не можеше да достигне Дариус, затова вместо това го разсейваше.
Вампирите се отдръпнаха от сградата, стискайки лицата си в объркване. Заслепени от магията на Дариус. Замахнах с пистолета си нагоре. Розовата мъгла се пръсна над един вампир. Той поклати глава. Мъглата увисна във въздуха, после се разтвори в нищото.
По дяволите. Това не действаше на вампири? Не е добре!
Изпуснах пълнителя и пъхнах втория. Прицелих се и произведох изстрел.
Оранжева пейнтбол топка се взриви в гърдите на най-близкия вампир – и огън избухна по тях. Ужасяващ писък на агония се изтръгна от разцепената му челюст и той се хвърли към пламъците. Огънят залепна за ръцете му и се разпространи навсякъде, където се докосна. Зашеметен, той се срина на земята, гърчейки се.
Уау. Наистина адски огън.
Прицелих се и стрелях отново – и всеки един вампир се размаза от скорост, докато отскачаше настрани. Изстрелът ми прелетя покрай всички тях и попадна в джипа на Дариус. Течен огън разпръсна капака и задната гума се спука със свистящ пукот.
Дори и заслепени, вампирите бяха чули звука на пейнтбол пистолета и се отклониха.
Със скърцащи зъби се прицелих в групата им и бързо натиснах спусъка. Четири изстрела се разлетяха и поразиха двама вампири, които се опитаха да се измъкнат. Пламтящото дуо се сгромоляса на земята, крещейки.
Останаха шест слепи, но смъртоносни немъртви чудовища.
Прибрах оръжието си, дръпнах един кристал от врата си и се втурнах натам. Ударих кристала по рамото на единия.
– Ори реши…
Ръката на вампира се отскубна, бърза като мълнията на Кай.
Ударът ѝ само потроши рамото ми – и нечовешката сила ме хвърли в бясно въртене. Блъснах се в стената, а в рамото ми гореше агония. Отблъснах се, бръкнах в останалите си кристали и сграбчих синьо-виолетовия.
– „Ori vis siderea“ – изпъшках.
Дланта ми изтръпна. В ръката ми се образува сипкаво кълбо от тайнствена сила и когато го откъснах от кристала, магията полепна по дланта ми, неосезаема, но някак реална, като изключително плътен, статично зареден балон от… нещо.
Изтеглих ръката си назад и я хвърлих в гърдите на вампира.
Силата експлодира при удара и вампирът се строполи назад, изцапан с изтръпваща виолетова магия.
Скочих след него, с рубинен артефакт в ръка.
– „Ori decidas!“
Този път забих кристала в гърлото на вампира и той рухна. Оставих кристала да седи върху съществото и се изстрелях обратно нагоре.
Ноктите се забиха в ръката ми. Един вампир ме приближи, насочил зъби към гърлото ми.
Главата му се взриви.
Изстрелът отекна в ушите ми, докато оставах отново на крака. На трийсет метра от мен Жирар насочи пистолета си към друг вампир. Друг вампир сграбчи задната част на якето ми, но аз почти не го забелязах – защото Дариус и Жирар се бяха насочили към гилдията, за да задържат вампирите. Алистър, на няколко крачки от тях, току-що беше разтопил друг вампир в лава.
Те не забелязаха какво се задаваше към тях.
– Зад теб! – Изкрещях.
Те не ме чуха – виковете, ударите, сблъсъците, виковете, експлозиите на сила бяха твърде оглушителни – но сигурно бяха прочели по устните ми. Дариус и Жирар се завъртяха.
Малиновата сила, пламнала в ръцете му, крилатият демон Називер се спусна от небето и се стовари върху тях, като заби Жирар и Дариус в земята.
Изкрещях, а след това изкрещях още повече, когато вампирът, който ме беше сграбчил, ме притисна към гърдите си. Ноктите му одраскаха скалпа ми, докато извиваше главата ми настрани, и горещ дъх обля врата ми.
Ниско, злобно ръмжене.
Космат черен вълк с рубинени очи изскочи от небитието, право към мен. Зейналата му муцуна, пълна с бели зъби, се стрелна покрай рамото ми и вампирът се преобърна, когато кучешката глутница ни блъсна назад. Освободих се, скочих и се стрелнах нанякъде.
Варгът се втурна след мен, оставяйки вампира с разкъсано гърло.
Запътих се на място, зяпайки разположения до мен вълк фея. С едно трептене от другата ми страна се появи втори.
Вампирите се обърнаха с лице към нас – и осъзнах, че сега са дори повече от преди. Цели десетина. И – стомахът ми се повдигна – този с разкъсаното гърло току-що се беше изправил на крака, а кръвта обливаше предната му част. Тринайсетте вампира съсредоточиха зловещите си погледи върху мен.
Варгите изръмжаха предупредително.
Сенките се изписаха и затанцуваха по начин, който съвсем не беше естествен, и като един вампирите вдигнаха поглед.
Фантомно черни криле, разперени и дълги пера, Зак падна от покрива на гилдията. Той се приземи в клек сред вампирите, издигна се в цял ръст и разпери широко двете си ръце.
Черни остриета от сянка се изрязаха от ръцете му и разкъсаха вампирите. Те пищяха и съскаха, разпръсквайки се под напора.
Очите на Зак срещнаха моите и заблестяха с електрическа магия на фея. Лалакай се беше върнала, скрита в тялото му, и го изпълваше със силата си.
– Ще ги държа настрана от гилдията – изръмжа той. – Помогни на другите.
Вампирите се прегрупираха, обърнатите им черно-бели очи се втренчиха в друида с хищен глад. Вампирите бяха създадени от обладаването на феи, а феите не можеха да устоят на примамката на силата на друида.
– Но…
– Върви! – Изръмжа той и протегна ръка към най-близкия вампир.
Гърлото ми се сви и аз се завъртях на пета, а двамата варги все още бяха прикрепени към страните ми като добре обучени немски овчарки.
Багряна сила избухна твърде близо.
Отломки ме обсипаха и аз вдигнах ръце над лицето си. Когато ги спуснах, гърдите ми се свиха от ужас.
Жирар беше на земята, неподвижен. Алистър беше на колене и се мъчеше да се надигне, а от прорезната рана в гърдите му течеше кръв. А Називър току-що беше хванал Дариус за гърлото и вдигнал ГМ от краката му.
Дариус насочи кинжала си към лицето на демона, но Називър хвана китката му. Демонът оголи зъбите си в злобна усмивка.
Не бях достатъчно близо, за да помогна. Никой не беше достатъчно близо, за да спаси Дариус.
Називер направи пауза. Главата му се обърна, светещите магмени очи се стесниха, защото нещо друго привлече вниманието му.
В празната пролука между битките, на трийсетина метра от него, стоеше самотен мъж. Неподвижен. В очакване. Дрехите му бяха плътно черни, а качулката на якето му в боен стил беше вдигната, скривайки лицето му в сенките.
Називер отвори ръка и пусна Дариус. Той се завъртя с лице към непознатия.
Мъжът потъна в ниска отбранителна стойка – и над ръцете му се разгоря пурпурна светлина. Силата се стрелна нагоре по ръцете му и по върховете на пръстите му се образуваха шестсантиметрови призрачни нокти.
Демоничен маг?
Хъркайки, Називър призова почти идентични нокти. Опашката му щракна, а крилата се разпериха. Мистериозният демоничен маг изчака още един удар на сърцето, след което скочи напред.
Бързо. Много по-бързо от Езра. Невъзможно бързо!
Називер се хвърли да посрещне атаката му и мъжът се гмурна. Той се промъкна покрай демона, отлепи се от земята и заби двата си нокътя в долната част на гърба на Називер.
Демонът изръмжа яростно, вдигна опашка и отблъсна мъжа. Демоничната сила пламна в ръцете на мъжа, докато той пазеше равновесие, след което скочи на цели осем метра във въздуха от място.
Той улови един от дългите рога на Називър, изви глава настрани и почти заби нокти в гърлото на демона, преди Називър да грабне крака на мъжа и да го отхвърли.
Мъжът се завъртя във въздуха и се приземи на крака на няколко метра от него – и блясъкът на уличното осветление долови движението точно зад него.
Тънка, подобна на камшик опашка замахна напред-назад зад мъжа.
И аз разбрах, че това не е човек.
Докато Називер разперваше криле, от тъмнината изскочиха още две фигури – стройна, дребна и висока, върбова, и двете облечени в подобни черни дрехи с вдигнати качулки. Но аз разпознах тази несъвпадаща двойка.
– Робин? – Извиках. – Амалия?
По-ниската ме погледна, светлината се улови върху бледото ѝ лице и големите ѝ очи, после се стрелна към Називър, когато демонът започна да прави пламтящо малиново заклинание.
Дариус се изправи на крака и кинжалите му заблестяха, докато обикаляше около разярения демон. Но той не се стремеше да се включи в битката им. Той се насочваше към другия край на кръстовището, където бушуваше най-ожесточената битка. Бойците се бяха смесили и той вече не можеше да заслепи голяма група от тях.
Между едната и следващата крачка той изчезна.
Убиец. Думата прошепната в съзнанието ми. Беше влязъл там. Невидим, неоткриваем – и напълно смъртоносен.
Но сам по себе си той не беше достатъчен. Цялата мощ на демоните и демоничните магове на Двора разкъсваше това, което беше останало от силите на Ключовете. Те бяха претоварени. Те умираха.
И ние бяхме следващите.
– Останете със Зак – казах на двамата варги, след което спринтирах към западната алея, където Табита и екипът ѝ се биеха с каменните големи. Те бяха изтласкали – или примамили – враговете си надолу по улицата, далеч от всички останали.
– Табита! – Извиках.
Втурнах се в хаоса – земята беше осеяна с неподвижни гаргойли и няколко ужасяващо неподвижни човешки тела, които не спрях да идентифицирам. Отпред Табита и шепа останали митици избягваха размаханите нокти на големите.
В ръката ѝ беше пулсиращата лилава тъкан на Плащеницата на Валдурна, чиято блестяща светлина танцуваше над близките сгради.
Когато един голем се завъртя, за да нападне Силвия, Табита го преметна върху съществото. Тъканта се настани върху каменната му глава и светещите руни угаснаха. Магията се изсмука от нея и тя отметна наметалото, докато големът се преобърна.
– Табита!
Тя се обърна към мен с широко отворени очи.
– Какво става?
– Имаме нужда от теб! – Грабнах артефакта от ръката ѝ. – Остави последните няколко големци – имаме по-големи проблеми.
Докато стисках меката материя, ръката ми изтръпна. Пренебрегнах го и побягнах обратно към кръстовището, а краката ми забиха. Втурнах се обратно на бойното поле.
Крясъци, вой на насилие. Профучах покрай вампирите, насядали пред гилдията, чиито тела бяха изпъстрени с кървави рани и липсващи крайници, които не ги засягаха. Тъмната форма на Зак беше като огнище от черни сенки сред тях.
Молейки се, че ще успее да се справи с немъртвата орда, се втурнах към северната улица, където все още бушуваше битката с върколаците, зверските чудовища, които бяха почти толкова трудни за убиване, колкото и вампирите. Оранжева светлина трептеше бясно – сградите горяха.
Примижах, търсейки огнената фигура на Аарон сред разпространяващите се пламъци.
– Тори!
Главата ми се стрелна в друга посока и аз се отклоних от курса. Нямаше нужда да ходя за тримата си магове. Те стояха заедно, готови, в очакване, сякаш по някакъв начин знаеха какво планирам да направя.
Аарон, чиято огнеопорна риза беше изгоряла, кръвта се стичаше по едната му ръка от разкъсващата захапка над лакътя. Шарпи беше в другата му ръка, острието беше стабилно.
Кай, размазан със сажди, държеше катаната си небрежно, тъмната му коса беше разрошена от вятъра и ивици дъжд прорязваха кръвта, стичаща се по лицето му.
И Езра, с къс меч във всяка ръка, с горящи от готовност очи. От тримата магове само той беше невредим.
Докато спринтирах към тях, дръпнах катарамата на колана си. Тя поддаде и аз забих в нея месинговите си боксове. Останалите ми три кристала отидоха в торбичката, след което я хвърлих. Езра я хвана от въздуха.
– Отиваме след Ксанте и Ксевер – изкрещях над стълпотворението, без да губя време за сълзливото събиране. – Аз ще разчистя пътя. Следвайте ме колкото се може по-близо зад мен.
Вървейки към ужасяващата битка, която предстоеше, обърнах Плащеницата и я преметнах през раменете си.
Назад към част 25 Напред към част 27
