Глава 2
ТРИКСИ
Гледах как мъжете излизат от параклиса, повечето от тях се насочват към кухнята, където Изи и Рейна довършваха закуската. Лейла настаняваше децата и ги подготвяше за хранене. Църквата се беше събрала рано тази сутрин. Каквото и да бяха обсъждали, Саботажът искаше да го направи рано. Обикновено Саботаж даваше на мъжете достатъчно време, за да закусват поне.
– Изи, Трикси! – Гласът на Саботаж се разнесе от вътрешността на параклиса.
Споделих объркан поглед с Изи, която бързо излезе от кухнята. Тя само ми вдигна рамене, преди двете да се насочим към параклиса, където беше Саботаж. Алекс седеше в края на масата, с чисто нова нашивка на гърба си, която го обозначаваше като новия капелан на чартъра. В гърдите ми се надигна гордост заради него.
Когато Алекс се беше появил тук за първи път преди години, беше сблъскал главата си с повечето мъже. Не им отне много време обаче да си изградят силно уважение към него и знаех, че той ще бъде чудесно попълнение в клуба.
Но трябваше да призная, че бях искрено шокирана, че нашивката на капелана не отиде при Куршума, тъй като той беше член на клуба много преди Алекс. Но знаех, че Саботаж прави нещата с определена причина.
– Затвори вратата. – Нареди Саботаж. Изи се премести да затвори вратата. Нервно хвърлих поглед към Саботаж, само за да открия, че той вече ме гледа. – Трикси, седни.
Бавно седнах, а Алекс се премести от мястото си и застана зад мен. Той постави успокояваща ръка на рамото ми и нежно го стисна – напомняне, че винаги ще бъде силна, стабилна сила зад мен.
Изи се премести, за да застане до Саботаж. Тя стрелна мъжа си с въпросителен поглед, но не отвори уста.
– Трикси, знаеш, че можеше да дойдеш при мен за всичко, нали така? – Попита ме Саботаж, гласът му беше груб.
Преглътнах нервно, а сърдечният ми ритъм се ускори в гърдите ми.
– Да – отвърнах, гласът ми едва стигаше до него, излизаше по-скоро като писък, отколкото като нещо друго. Алекс се наведе и притисна целувка към върха на главата ми, успокоявайки ме малко.
Саботаж се наведе напред, свързвайки пръстите си на масата, докато ме изучаваше с нечетливи очи.
– И защо не го направи? – Попита ме той.
– Аз не… – задуших се, несигурна какво, по дяволите, се случва. А аз мразех несигурността. Това ме караше да се чувствам така, сякаш се давя.
– Той знае, бейби. – Каза ми Алекс нежно. Завъртях глава, за да го погледна. Очите ми бяха разширени от шок и неверие. Едва се беше прибрал вкъщи и вече беше разказал всичко, което бях крила години наред. – Дойдох при него тази сутрин, преди да бъде свикана църквата.
Стиснах очи и се обърнах обратно на мястото си. Поемайки си дълбоко въздух, бавно отворих очи.
Имах чувството, че светът ми бавно излиза от контрол.
– Какво става? – Попита Изи, като погледна към мен, после към малкия си брат.
Очите ми се напълниха със сълзи. Бях благодарна, че тази сутрин още не бях имала възможност да се гримирам.
– Не знаех какво да правя – казах на Саботаж, а гласът ми се пречупваше, докато говорех. Знаех, че Саботаж ще очаква обяснение. Алекс вече беше разказал всичко.
– Този клуб е твоето семейство, Трикси. – Долната ми устна потрепери, а гърдите ми се стегнаха. – Винаги е било и нищо няма да промени това. – Нежно ми напомни Саботаж. – Искам да ти помогна, но не мога да го направя, ако не знам какво се случва. Така че започни отначало.
Алекс махна ръката си от рамото ми и коленичи пред мен. Ръцете ми се разтресоха в скута ми.
– Погледни ме, бейби. – Подкани ме меко той. Погледнах надолу към него, когато той се протегна и нежно прокара палци по бузите ми. Заобиколих с ръце китките му. – Дивите врани могат да ни помогнат. – Увери ме той. – Просто трябва да кажеш всичко на Саботаж, добре? Никой тук няма да те съди, бейби.
Кимнах, като си поех треперещ дъх.
– Това е моето момиче. – Похвали ме той, стопляйки сърцето ми, давайки ми мъничко сила с думите и похвалата си.
Отново се изправи и притисна устните си към моите в нежна целувка, преди да заеме мястото си зад мен, поставяйки ръцете си отново на раменете ми.
– Бях бременна в шестата седмица, когато Алекс замина за основното обучение. – Започнах тихо. Очите на Изи блеснаха от ярост, когато тя отвори уста, за да говори, но Саботаж я хвана за ръката, като ѝ поклати глава. Тя стисна челюстта си и ме погледна. Помръднах.
– Не сега, сестричке – предупреди Алекс сестра си. – Започнеш ли някаква гавра с нея, бързо ще разбереш къде е моята лоялност. – Тя стисна зъби, но си замълча.
Вдишах рязко въздух, а гърдите ме заболяха.
– Не му казах, защото исках да направи нещо за себе си, без да се притеснява от бебето.
– Затова ли си тръгна? – Попита ме Саботаж.
Кимнах.
– Не исках някой тук да разбере за бременността и да каже на Алекс. Тогава той нямаше нужда да бъде обвързан. – Избърсах дланите си в дънките. – Когато бях бременна с Александра, ми поставиха диагноза биполярна депресия – информирах ги. Очите на Изи омекнаха. – Майка ми се плашеше от случайните възходи и спадове, които получавах. В продължение на няколко седмици бях добре – щастлива, постоянно правех нещо – и след това изпадах в криза. Не можех да стана от леглото, не можех да намеря енергия да правя каквото и да било, бях толкова потисната и малко извън себе си.
Прокарах ръка през черната си коса, преди да я пусна обратно в скута си.
– Майка ми ме принуждаваше да ходя на терапия два пъти седмично, но аз отказвах всякакви лекарства. Мразя лекарствата, а и със сигурност не исках да вземам нищо, докато бях бременна.
Направих дълга пауза, а гърлото ми се сви от сълзите. А аз не исках да плача. Плачът беше толкова изтощителен.
Алекс се наведе и ме целуна по слепоочието, като ми даде мълчалив стимул да премина през наистина трудната част от историята ми.
– Когато родих Александра, изпаднах в изключителна депресия. Вече нямаше възходи и падения – бяха само падения. – Преглътнах нервно. – Получих срив – майка ми се изплаши, а честно казано, и терапевтът ми. Загубих способността си да говоря; започнах да имам халюцинации и някак си загубих връзка с реалността.
Отпуснах горчив смях – единственият начин да се предпазя от викове.
– Опитаха се да ми поставят диагноза шизофрения, но друг терапевт в едно от психиатричните отделения, в които бях приета, искаше да ми направи втора оценка. След като прегледа картата ми, като взе предвид факта, че вече бях диагностицирана с биполярна депресия и че току-що бях родила, той ми постави диагноза „следродилна психоза“ – с други думи, много тежък случай на следродилна депресия, която имитира симптомите на шизофрения.
– О, бедно, сладко момиче. – Въздъхна Изи, а в очите ѝ се четеше болка и мъка за мен. А аз мразех тази дума – мразех да бъда това „бедно момиче“.
– Става все по-зле – казах ѝ, докато примигвах срещу сълзите си. Извадих телефона от джоба си, като извадих снимката на Александра. Плъзнах го по масата към Саботаж. – Това е дъщерята на Алекс – информирах ги аз. Алекс стисна раменете ми.
– Тя е толкова красива – прошепна Изи, докато вдигаше телефона, загледана в племенницата си.
– Майка ми ме заведе в съда и съдът ме сметна за негодна майка, защото все още се възстановявах – информирах ги аз. Изи и Саботаж откъснаха очи от телефона и ме погледнаха, а в очите им пламна гняв заради мен. – Получавам посещения с нея под наблюдение само всеки втори уикенд за по четири часа.
Сълзите ми най-накрая се спуснаха по бузите ми, докато от гърлото ми се изтръгна ридание.
– Тя ме нарича мама, но дори не ме познава. – Изплаках.
Алекс ме издърпа от стола, като обгърна тялото ми с мускулестите си ръце. Извиках, толкова много болка ме проряза.
– Шшш, бейби. – Успокои ме той. Заплаках, докато стисках в юмруци елека му, чувствайки, че сърцето ми се разкъсва в гърдите. Бебето ми липсваше толкова много. – Аз съм тук; ще оправя всичко това, разбра ли?
– Събери всички тук. – Инструктира Саботаж Изи.
Тя кимна и излезе от параклиса. Алекс нежно ме люлееше от страна на страна, като не отпускаше прегръдката си, докато плачех.
Миг по-късно чух авторитетния глас на Изи, който крещеше из клуба всички да си вдигнат задниците в параклиса. Алекс остана да стои с ръце около мен, давайки ми сила, тъй като имах чувството, че нямам абсолютно никаква.
След като всички вече бяха в стаята, Алекс посегна към мен и наклони главата ми назад, като избърса част от сълзите ми от бузите. Той притисна устните си към моите в мека, сладка целувка.
– Дишай, бебе. Всичко ще бъде наред. – Обеща той.
– Какво се случва? – Попита Хатчет, докато стоеше зад стола, на който седеше Лейла.
– Алекс, колко пари имаш спестени? – Попита Саботаж, пренебрегвайки въпроса на Хатчет.
– Около двайсет хиляди – отговори Алекс.
Той кимна, като посочи с пръст към Инк.
– Как беше агентът ти по недвижими имоти? – Попита той Инк. Двамата с Рейна току-що бяха купили по-голяма къща преди няколко месеца и знаех, че Инк е дал на тази жена ад, опитвайки се да намери идеалната къща за Рейна.
Инк сви рамене и кимна.
– Да, беше прилична. – Каза той. – Защо?
След това посочи към Алекс.
– Вземи информацията от Инк. – Нареди той. – Първата стъпка, която трябва да направиш, е да си намериш къща и да я обзаведеш, за да имаш доказателство за стабилен дом. – Алекс кимна в знак на разбиране, докато прокарваше ръка по косата ми. Саботаж огледа масата. – Всички на тази маса ще се включат, ако Алекс и Трикси имат нужда от помощ. – Даде указания Саботаж. – И ако някой от вас има шибан проблем с това, да върви напред, да си сложи проклетия елек на тази маса и да отиде в гаража, за да изгори мастилото от шибания си гръб. Те са семейство, а в този клуб семейството е над всичко.
– Отново, какво става? – Попита Хатче. – Нямам нищо против да помогна, когато някой брат има нужда, просто трябва да знам за какво помагам.
– Трикси и Алекс имат дете – информира го Изи. Тя ни погледна. – Имате ли нещо против, ако покажа на всички снимката? – Попита тя.
Поклатих глава към нея. Изи първо подаде телефона на Грим.
Преглътнах нервно. Грим и аз – имахме странно разбирателство. Двамата с Грейв винаги бяха до мен, ако изпаднех в произволна криза, преди да успея да се измъкна от клуба и да стигна до някоя мотелска стая. Бяха ме виждали в най-лошите ми моменти – дори ме бяха карали да отида да видя дъщеря си една вечер; така че знаеха за нея.
Но докато Грейв беше виждал и срещал дъщеря ми, Грим не беше, тъй като седеше в хола с майка ми, за да се увери, че тя не прави нищо, което да прекъсне времето ми с Александра.
Очите му се разшириха при снимката.
– Майната му. – Измърмори той. Погледна ме и очите му омекнаха за момент. – Тя е красива, Трикси.
– Благодаря ти – прошепнах аз.
– Поради злощастни обстоятелства Трикси загуби попечителството над Александра. – Информира всички на масата Саботаж. Алекс допря устни до челото ми. – Всички в този клуб ще помогнат на нея и на Алекс да си върнат това малко момиченце. Тя се нуждае от майка си и баща си.
– Ще направим всичко, което е необходимо – изрече Грейв, като ме дари с малка усмивка. – Вие двамата ще си върнете малкото момиченце. – Увери ни той.
Гърлото ми се сви от още сълзи и те избухнаха. Алекс отново стегна ръцете си около мен, притисна устни към върха на главата ми, докато нежно ме люлееше отново настрани.
– Всичко ще бъде наред, бейби – увери ме Алекс. Той обгърна лицето ми, като издърпа главата ми нагоре, така че бях принудена да срещна очите му. – Бъди моето силно момиче. – Каза ми той, докато прокарваше палци по влажните ми бузи. – Ти си толкова силна, Трикси. Продължавай да бъдеш силна за мен, ясно?
Кимнах. Не бях сигурна дали мога да го направя, но заради него щях да опитам. За Алекс и Александра винаги щях да правя всичко възможно да опитам.
Алекс се наведе и нежно притисна устните си към моите, като при това силата му проникна дълбоко в душата ми.
Назад към част 1 Напред към част 3
