Глава 21
– За какво става дума?
Пренебрегнах въпроса на Амалия, като се промъкнах през вратата и влязох в апартамента, а погледът ми обходи стаята в търсене на Зилас.
– Той просто отиде да си вземе душ. след някаква секунда…
С приглушено чукане на крана и плисък душът заработи.
Странно облекчена, събух развързаните си обувки и се запътих към кухнята. Отворих хладилника, стомахът ме болеше от глад, но устата ми беше суха, а вкусовите ми рецептори – напълно незаинтересовани от храната.
– Езра и Етеран искат да знаят всичко за амулета – промърморих раздразнено. – Само още едно нещо в чинията ни. Единствената светла страна е, че вероятно ще ни помогнат да го намерим.
– И ако имаме късмет, няма да го откраднат – добави Амалия, подпирайки се с лакти на бара за закуска.
– По-добре да не го направят. Мирин нямаше да нарече амулета „ключ към всичко“, ако единственото, което правеше, беше да нарушава договорите. Сигурно има по-голяма цел, но нямаше да им споменавам за това. – Затворих хладилника и приклекнах, за да отворя фризера. – Или че нямаме никаква представа за магията на амулета.
– Е, може би нямаш представа.
С едната си ръка стисках чекмеджето на фризера и се намръщих към нея.
– Какво означава това?
Тя задържа неутралното си изражение за момент, преди усмивката ѝ да се освободи.
– Докато ти преследваше убийци – заяви тя триумфално – аз търсех отговори.
– Чакай, какво? – Извадих от фризера малка кутийка с ванилов сладолед и се изправих. – Мислех, че работиш по тайния си проект за шиене.
– Аз правех и това, но само когато не можех да правя нищо друго. – Тя измъкна от пазарската си чанта снопче новозакупен черен плат, след което измъкна от гънките му една книга. – Вече превеждаш гримоара, издирваш онези болни убийци и се фехтоваш с магьосник демон. Прецених, че мога да се справя с една работа.
– Но… защо не каза нищо?
– За да не се опитваш да помогнеш и накрая да поемеш цялата работа, както винаги правиш. – Тя обърна книгата и откри залепена хартия вътре – моята внимателна рисунка на амулета и неговата верижка. – Виж това.
Тя посочи масива, където необичайни форми и руни запълваха пентаграма, след което направи жест към схемата на лицевата страница на книгата. Почти идентична пентаграма се простираше върху лъскавата хартия.
– Няма как! – Възкликнах. – Какъв вид Аркана е това?
Тя затвори книгата и наклони корицата към мен, разкривайки заглавието: Теория на отричането в астралната сфера.
Ударих длан по челото си.
– Абджюрация! Разбира се!
– Онези магьосници ме накараха да се замисля за това и все пак ми отне цяла вечност да намеря някакви масиви за абджюрация, които да съвпадат с този на амулета. Но ако амулетът е фантастичен договор-разрушител, тогава има смисъл, нали? Абджюрацията е магия за прекъсване на други магии.
– Това е напълно логично. – Измъкнах рисунката и я погледнах намръщено. – Колко абджюринг ще трябва да научим, за да разберем този масив?
– Твърде много, тъй като ще отнеме години, за да го научим. За щастие, аз съм се погрижила и за това. – Тя почука по контейнера със сладолед. – Ще го изядем ли, или просто ще го оставим да се разтопи?
Извадих две купички от шкафа. Нямаше смисъл да вземам една за Зилас. По негово мнение, което той не се притесняваше да споделя, сладоледът не беше по-добър от сладка отрова. Предразсъдъците му към всяка храна, сервирана на по-ниска от стайна температура, бяха неоснователни. Малко студ нямаше да го убие – освен ако вече не беше полумъртъв, но никога повече нямаше да направи тази грешка.
Тя махна капака на контейнера, а аз извадих лъжичката.
– И така? – Подканих я, като ѝ подадох съда. – Как си ни покрила?
– Посетих „Аркана История“ и поисках препоръки за експерт по абджюрация. Библиотекарят веднага започна да се разхвалва за този чудотворец по абджюрация, който ползва библиотеката им. На практика беше като фангира.
Тя изсипа огромна топка сладолед в купата ми.
– И така, накратко, утре в седем часа имаме среща с една магьосница на абджюрация. На нас с теб не ни е нужно да учим нищо.
– Идеално. – Забих лъжиците в купичките ни. – И можем да я попитаме дали някога е чувала за тези магьосници, също.
– Добра идея. – Усмихвайки се, тя вдигна купата си, сякаш беше чаша вино. – Наздраве, Робин.
Засмях се, допрях купата си до нейната, след което сложех ледено топче в устата си.
– И така, имаме следа за магията на амулета. Това е поне нещо.
– Искам да кажа, че все още нямаме амулета – замисли се Амалия. – Плюс това, Клод има психомагьосници, които му помагат сега.
– Не забравяй и каквото и да е мистериозно нещо, което е получил от Варвара. – Въздъхнах. – И се връщаме в изходна позиция по намирането им, след като Зилас взриви леговището им на пух и прах.
Тя също въздъхна.
– Но хей. – Размахах лъжицата си. – Сега на наша страна е един страшен магьосник демон.
– Мислиш ли, че Зилас е щастлив да има повече власт в нашия ъгъл, или предпочита да не споделя светлината на прожекторите?
Подсмръкнах и изядох още една хапка сладолед.
– Не мисля, че той знае какво да чувства към Етеран. Те са врагове, но може би това няма значение извън света на демоните.
– Което ми напомня. – Амалия подпря бедро на плота. – Ще кажеш ли на Езра и Етеран, че се опитваш да изпратиш Зилас у дома?
– Не знам.
– Ако амулетът проработи и те се разделят, осъзнаваш какво означава това, нали?
Това означаваше, че един необвързан демон от Втори дом ще бъде на свобода на Земята, без да има обвързващ го договор.
– Нека изчакаме засега – промърморих аз. – Мисля, че… искам първо да поговоря с Тори.
Амалия кимна. Изядохме сладоледа си, а приглушеният звук на душа изпълваше тишината. Поставих празната си купа в мивката и завъртях крана, като гледах как белият порцелан се пълни с вода. Докато купата преливаше, очите ми загубиха фокус и един спомен изплува отново.
– Утре вечер – прошепнах аз.
Амалия извади лъжицата от устата си.
– А?
– Старият магьосник каза на Клод… каза, че масивът ще бъде готов утре вечер. – Погледнах нагоре, лицето ми беше студено. – Как, по дяволите, ще ги намерим и спрем за един ден?
Главата ме заболя.
Масичката за кафе беше покрита със страници, откъснати от тетрадката ми, а драсканиците ми покриваха всеки лист. Забързани бележки, полузавършени преводи, гневни зачерквания през грешките ми. Справочниците седяха на купчина до купа с пресни ягоди, но текстовете не бяха много полезни.
Думите, с които Антеа беше описала работата си, сякаш вече не съществуваха. Поне не и в древногръцките речници и лексикони, с които разполагах.
Сол беше казал, че ще продължат със заклинанието си, „стига да имаме ясно небе“, което означаваше, че се нуждаят или от звездна, или от лунна светлина. Цял следобед прелиствах от заклинание на заклинание, търсейки споменаване на астрални условия в гримоара. Антеа беше посветена на експериментите. Гримоарът може да съдържа по-ранни версии на заклинанията, които Клод беше откраднал.
Но между неспособността ми да преведа повечето от бележките на Антеа и пълната липса на познания за това какви заклинания е имал Клод, аз ловях риба без стръв.
Вдигайки ядосано врява, се свлякох на дивана, а краката ми се разтвориха под масичката за кафе. Безполезно. Само ако можех да открадна страниците от гримоара обратно. Дори и Клод да беше направил копия, поне щях да знам с какво разполага.
Изправих се с въздишка и откъснах една ягода от купата, чиито зелени връхчета бяха отстранени, а захарта посипана върху тях. Отхапах от края и се загледах към спалнята си.
Зилас беше прекарал нощта в обикаляне на квартала, за да се увери, че Клод, Називер и магьосниците не са ни проследили до апартамента. Беше се върнал точно на разсъмване, а очите му бяха потъмнели от умора. Отстъпих му леглото си – макар че можех да го оставя да се качи на матрака при мен. Нямаше причина да си тръгвам, за да може той да си легне.
Бавна руменина затопли бузите ми.
Докато пъхах остатъка от ягодата в устата си, погледът ми се плъзна към гримоара. Без да мога да устоя, започнах да прелиствам страниците ѝ отново. Минах през заклинанията. Покрай описанията на къщите. Покрай сърцераздирателния разказ на Мирин за това как се е страхувала, че е загубила своя Вх’алир, и за нерешителността ѝ дали да сподели чувствата си.
Продължих да прелиствам страниците, търсейки следващия поглед към нейното име.
Накрая го открих. Откъснах нов лист от тетрадката си и започнах превода, а сърцето ми се свиваше в гърлото, докато работех. Думите идваха бързо, древните изречения на Мирин се разливаха от молива ми, сякаш тя ми шепнеше на ухото.
„Сестро, не можеш да си представиш как ме измъчваха последните месеци. Как се съмнявах в сърцето си, в ума си, в съдбата на душата си. Как се чудех каква лудост ме е завладяла.
Стоях пред демон от друг свят и се чудех на това, което никоя жена не бива да се чуди. Жадувала съм за това, което никоя жена не бива да иска. Полагала съм ръце върху това, което никоя жена не бива да докосва.
Предложих на демона душата си, а после му предложих и сърцето си.
Може би е лудост, но ако това е лудост, аз ще я спазя. Любовта в един жесток свят е самата жестокост. Любовта е болка и е надежда. Любовта е опасност и е красота.
Мелита, мила моя сестро, ако съм научила нещо, то е следното: не позволявай на страха да те държи в мрак. Стреми се към повече, отколкото този малък, студен свят казва, че може да имаш.
Осмели се, както аз се осмелих.
В противен случай този живот е само сянка на слънцето, което би могъл да бъде.
– Мирин Атанас“
Стиснах страницата на тетрадката си, кокалчетата на пръстите ми побеляха. Думите на Мирин бяха като прибой, който ме блъскаше, звучаха силно в ушите ми, но не бяха достатъчни. Тя не беше разкрила какво се беше случило, когато беше предложила на демона сърцето си. Не изглеждаше да е съжалявала за това – но какво се беше случило?
Как беше реагирал демонът ѝ? Дали беше споделил чувствата ѝ? Беше ли отговорил с взаимност? Или я беше отхвърлил? Дали я е отблъснал? Взе скъпоценния дар на сърцето ѝ и го хвърли обратно към нея?
Препрочетох превода си, отчаяно търсейки отговори. Любовта беше болка и надежда? Любовта беше опасност и красота? Какво изобщо означаваше това?
Разтрепераните ми пръсти отново посегнаха към гримоара. Мирин сигурно се е обяснила в следващия запис. Тя щеше да ми каже дали демонът ѝ я е обичал – или е направила ужасна грешка. Щеше да каже нещо повече от цветуща реч за това как да бъдеш смел и да следваш сърцето си.
Да се осмели, както аз се осмелих.
Разтърсих силно главата си и прелиствах страниците с трескава интензивност, като почти забравях да внимавам с крехката хартия. Минаваха страници и страници, а когато краят на гримоара наближи, паниката се събуди. Това не можеше да е то. Това не можеше да е последният запис на Мирин.
Оставаха десет страници. Пет. Три. Потъвайки в сърцето, стигнах до последната страница преди разкъсаните хребети, където бяха откраднатите заклинания на книгата. Безразлично сканирах блока с текст, но името на Мирин не беше там.
Нямаше как. Сигурно е написала нещо друго. Просто съм го пропуснала. Подпухвайки за въздух, сякаш тичах през времето, вместо да обръщам страници, започнах да прелиствам назад, сканирайки внимателно всяка страница, търсейки, търсейки.
Страница след страница. Съдържанието тук беше различно – повече блокове текст, малко заклинания или списъци. Други имена бяха подписани под пасажите, но не и това на Мирин. Прелистих поредния плътен раздел, почти го подминах, когато дъхът ми секна.
Това не беше името на Мирин, но все пак беше познато.
Μέλιττα Ἀθάνας
Мелита Атанас.
По-малката сестра на Мирин. Тя също е добавила към гримоара?
Обхвана ме зловещ хлад. Взех молива си и се заех с работата. Абзаците идваха бавно и с всяка дума болката в сърцето ми се засилваше. Когато завърших, трябваше да седя дълго, преди да се наканя да го прочета.
Почетен писар,
Днес завърших това, което сестра ми започна. Гримоарът е завършен, всяка дума е лоялно записана. В последните страници събрах майсторското произведение на Антеа, както направи моята предшественичка. Не добавям нищо, освен тази молба.
Уважаеми писарю, моля те, не изтривай сестра ми от тези страници. Знам, че нейните допълнения към този скъпоценен том са арогантни и неподходящи, но все пак ви моля да ги запазите. Нейните думи са всичко, което е останало от нея.
Тя умря за наследството на Антеа и за мен.
Врагът я уби само година след като тя започна преписването си. Много пъти през тази година се съмнявах в объркващата ѝ привързаност към един демон, но никога няма да забравя последната нощ. Никога няма да забравя как ги открих заедно.
Той я държеше близо до себе си, сякаш все още можеше да я защити, въпреки че вече беше бледа и неподвижна.
Не вземай душата ѝ – безразсъдно го помолих аз.
Той отговори: – Душата ѝ никога не е била моя. Нейната заповед никога не ме е обвързвала, така че душата ѝ никога не би могла да ме спаси. Трябваше да ѝ кажа.
Това бяха последните му думи, защото раните му бяха ужасни, а нощта беше толкова студена. Той загина там, където лежеше, притиснал сестра ми до сърцето си.
Не знам дали той я е обичал така, както тя него, но ги погребах заедно с надеждата, че където и да отидат душите им, те ще отидат заедно.
Мирин умря за тази книга и нейното наследство заслужава да бъде запазено също толкова, колкото и това на Антеа. Ако трябва да опазим тази адска награда с живота си, нека нашите животи бъдат вписани на страниците ѝ. Ако Антеа ще въоръжи враговете ни със същата ужасна сила, която пазим, нека се въоръжим взаимно с убеждението да продължим.
Аз и тези, които ме последват, ще се нуждаем отчаяно от това убеждение.
Без изгубения амулет, без тайните или истината, които Антеа смяташе за твърде опасни за писаното слово, никога няма да разберем защо ни е проклела така. Но те моля за това, дъщеря на моята дъщеря, почтена писарке, оцеляла, магьоснице:
Кога ще свърши това?
– Мелита Атанас
Една сълза се плъзна по бузата ми. Скръбта и отчаянието на Мелита полепнаха по думите ѝ. Колко време беше минало между смъртта на Мирин и молбата на Мелита към бъдещите писари на гримоара?
Мирин… Никога нямаше да разбера какво се е случило между нея и нейния демон. Никога нямаше да разбера дали и как е изповядала любовта си. Никога нямаше да науча какъв е бил отговорът му и дали е споделял чувствата ѝ – ако сърцето на демона може да обича така, както човешкото.
Но той я държал, докато тя умирала. Беше я държал дори след като тя си бе отишла и собственият му живот се бе изплъзнал.
Плъзнах пръстите си по набързо отпечатаното писмо, докато не се спряха точно под последните думи на древния Вх’алир. „Нейната заповед никога не ме е обвързвала, така че душата ѝ никога не би могла да ме спаси.“
Кожата ми настръхна, всеки косъм по тялото ми се изправи.
„Нейната заповед никога не ме е обвързвала.“
Чувах как Клод изброява клауза след клауза за новия си договор със Зилас. Чувах как Зилас приема със съскане. Ритуалът го беше свързал с инфернуса. Заповедта на Клод го бе накарала да влезе в медальона.
„Вишът не ме обвърза.“
Зилас беше ранил Клод, въпреки че се беше съгласил да не наранява призоваващия. Договорът им не беше проработил.
Никога не призовавай от Дванадесетия дом.
Ако договорът на Мирин с Вх’алирски демон не беше проработил и договорът на Клод с Вх’алирски демон не беше проработил, тогава моят договор …
Тетрадката падна от изтръпналите ми ръце.
Назад към част 21 Напред към част 23
