Глава 9
Пиърс
Отърсих се от възглавницата си и отворих очи. Събуждането беше като пълзене от черна дупка. Кога за последен път бях спал толкова упорито? В слепоочията ми се усещаше тъпо пулсиране, но нищо общо с главоболието, което имах снощи на дивана. Каквото и да бях хванал, то ме беше ударило силно, но се надявах дългият сън да ми го е избил.
Отне ми няколко мига да събера сили да стана от леглото и след няколко замаяни крачки се запътих към банята.
Парещият душ прогони по-голямата част от мъглата и миризмата на тежък, изпотен сън. Челото ми не се усещаше горещо, така че треската ми сигурно беше спаднала. И най-накрая, не се чувствах така, сякаш в черепа ми има чук.
Облечен в последния чифт чисти панталони, се отправих надолу, за да намеря Кериган. Отблясъците от прозорците ме накараха да примижа. Отвъд стъклото светът беше само бял. Снегът беше натрупан до къщата на височина почти три метра, но бурята беше отминала. Небето беше весело синьо, а слънцето беше ослепително.
Кериган беше в кухнята, стоеше пред печката, облечена в сивите ми панталони. Беше обърната с гръб към мен, а косата ѝ беше прибрана в небрежен кок. Няколко кичура гъделичкаха дългата линия на шията ѝ.
Беше красива.
Поклащах се на петите си, докато тя се движеше с такава грация и елегантност, че можеше да танцува, а не да готви. И както твърде много пъти, си позволих да я попия. Снощи, ако тя не беше в другия край на хола и ако не се чувствах като пълна гад, щях да я целуна отново. Щях да я целуна и никога да не спра.
Тя се раздвижи, като се обърна наполовина към мен, и аз откъснах краката си от пода, преди тя да успее да ме хване да гледам.
– Добро утро.
Кериган се извърна от печката, където се вареше нещо в тенджера. Ароматът на подправки изпълни стаята.
– Следобед.
– Ех… – Часовникът на микровълновата печка показваше, че е почти два часа. Дядо нямаше будилник в майсторската стая, защото когато дойде тук, отказа да се съобразява с графика.
Аз, от друга страна, не можех да си позволя да проспя цялата сутрин.
– Не осъзнавах, че съм спал толкова дълго. Дори не си спомням, че съм си легнал снощи.
– Всъщност е вторник. – Тя намали горелката на печката и се обърна към мен. – Ти проспа понеделник.
Челюстта ми падна.
– Сериозно?
Тя кимна.
– Беше в лошо състояние.
– По дяволите. – Пресегнах се към една табуретка на острова и седнах. Телефонът ми беше на плота, включен към зарядното. Вдигнах го и превъртях масата непрочетени имейли.
– Как се чувстваш? – Кериган се подпря с ръце на острова.
– Всъщност не е толкова зле. Предполагам, че просто имах нужда да поспя. – В продължение на почти два дни.
– Вчера говорих с Нели и ѝ казах, че си болен. Тя каза, че ще се намеси в календара ти и ще го изчисти до края на седмицата.
Прокарах ръка през влажните кичури на косата си.
– Благодаря. Ще трябва да проверя при нея.
– Продължавай. Тъкмо приготвях супа, в случай че се събудиш.
– Дай ми пет минути. – Слязох от стола, но се спрях. – Ти остана.
Бурята беше отминала. Пътищата вероятно бяха разчистени. Беше вторник, но тя все още беше тук.
– Ти, хм… ме помоли да остана.
– Помолих?
– Не беше голяма работа. – Тя вдигна рамо. – Пътищата все още са затворени, а аз не исках да те оставям сам. Когато вчера треската ти не спадна, се притесних, че ще трябва да те натоваря на шейна и да те откарам в болница. Но тази сутрин тя спадна.
Тя ме беше проверявала. Изглежда, че често. Кога за последен път някой се беше погрижил за мен? Не от времето, когато бях дете, а и тогава беше бавачка.
Нещо се изкриви в гърдите ми. Беше чувство, което не бях изпитвала от много, много време.
– Благодаря ти. За това, че остана.
– Разбира се.
– И за това, че готвиш.
– Не ми благодари още. Това е нещо като експеримент, като се имат предвид съставките в хладилника, така че се надявам вкусът да е добър.
Имаше имейли, които чакаха. Трябваше да говоря с Нели. Но оставих телефона си настрана, защото жената в тази кухня имаше цялото ми внимание.
– Ще се обадиш ли на Нели? – Попита тя.
Поклатих глава.
– Това може да почака. Предпочитам да опитам експерименталната ти супа.
Тя се усмихна, след което се зае да налее творението си в две купички и да ги постави. След това ми наля огромна чаша портокалов сок, преди да седне до мен.
Изстенах при първата лъжица.
– Даваш шанс на моя готвач да се справи.
– Аз съм аматьор в сравнение с майка ми. Тя е истинският готвач в семейството. В нашата къща винаги имаше много хора за хранене.
– А? Имаш ли много братя и сестри?
– Един по-голям брат и една по-малка сестра. Но цялото ми семейство е от Каламити. Лели и чичовци от двете страни. Къщата ни винаги е била в центъра на събитията. Мама готвеше за нас и за който и да е братовчед, който идваше да играе.
– Това звучи съвсем различно от моето детство.
– Ти си единствено дете, нали?
Кимнах.
– Да, и макар че никога не биха ме нарекли случайност, не мисля, че родителите ми някога са възнамерявали да имат деца. Бях резултат от една седмица в Париж и много вино. Майка ми не можеше да приготви супа от нулата, за да спаси живота си. Не че е опитвала. Обичам я много, но тя винаги е знаела ограниченията си.
– Гейбриъл ми каза, че е пътувала много.
– Ако си е у дома за две седмици от месеца, това е много. Мама е свикнала с начин на живот, който е напълно свободен – от работа и пари. Дядо ѝ би ѝ дал работа, ако искаше, но тя няма нужда да работи. Татко е същият. Семейството му също идва от пари.
– И какво правеше, докато те пътуваха по света? Отиваше ли с тях? – Попита тя.
– Понякога. В повечето случаи си оставах вкъщи в ръцете на способния им персонал. И прекарвах много време с дядо. Той идваше и ме спасяваше. Вземаше ме на вечеря. Канеше ме да пренощувам при него. През уикендите, когато отиваше в офиса си, ме взимаше със себе си. Седях на бюрото му и той ми даваше проекти, така че имах чувството, че и аз работя.
Тя се усмихна.
– Затова ли си тръгнал по неговите стъпки, а не по тези на родителите си?
– Предполагам. Отидох в Харвард, защото това беше неговата алма матер. След като се дипломирах, отидох да работя в неговата компания.
Той беше моят герой.
Някога.
– Как се чувстваш? – Попитах, за да сменя темата. – Болна ли си?
– Чувствам се добре. – Погледът ѝ се стрелна покрай мен към прозорците. – Малко съм виновна, че съм попаднала тук и съм оставила фитнеса на майка ми да работи. Освен това ѝ откраднах колата. Но не е като да имам избор. Никога не съм виждала толкова много сняг. Според новините това е рекорд.
– Кога спря?
– Не толкова отдавна. Няколко часа. И се предполага, че тази нощ ще има още. Когато говорих с мама тази сутрин, тя каза, че плуговете трудно се справят.
Тяхното нещастие беше моят късмет, защото идеята да остана в капан с нея още няколко дни беше най-доброто, което бях чувал от седмици.
– Щом си останала с мен, можеш и да ме накараш да работя – каза тя. – С удоволствие ще ти помогна да разчистиш вещите на Гейбриъл.
– Ами ако искам да избегна това за още един ден?
– Това също би било добре.
– Искаш ли още един филм?
Работата ме чакаше и макар да не можех да се отлепя от снега, трябваше да се справя със стоте имейла. Но в момента единственото, което исках, беше да се свия на дивана до Кериган и да се отпусна.
Точно това и направихме. Двамата довършихме супата си и се оттеглихме в театралната зала. Гледахме филм до късно, след което се оттеглихме в кухнята за вечеря с макарони с черупки и салата, осигурени от клуба.
– Как се чувстваш? – Попитах я, докато стояхме един до друг до мивката и миехме чиниите.
Тя се усмихна.
– Би трябвало аз да ти задавам този въпрос.
– Добре съм. – Денят, прекаран с нея, беше подмладяващ. Отключването от мрежата, просто да бъда в нейната компания… сякаш изобщо не бях боледувал. – Мислех да скоча в джакузито. Какво мислиш?
– О, нямам бански.
Гола. Гола определено беше вариант.
– Но ти продължавай – каза тя.
Сигурно имаше костюм наоколо, но само една жена щеше да остави бикини, а аз не исках Кериган да е с нейните дрехи.
– Или… можеш просто да си носиш бельото – предложих аз.
Очите ѝ се насочиха към моите и вихърът на похотта беше безпогрешен. Тези красиви кафяви очи се насочиха към устата ми и аз бях готов.
Улових устните ѝ, обгърнах я с ръце и я придърпах към гърдите си.
Кериган издъхна и ръцете ѝ се озоваха на раменете ми, държейки се за тях, докато прокарвах езика си по тази проклета съвършена уста. Тя се разтвори за мен и аз влязох вътре, а езикът ми се преплете с нейния.
Боже, тя имаше добър вкус. По-добър, отколкото си спомнях.
Разтопихме се един в друг. Тя се вкопчи в мен, а аз се стегнах. Каквото и да си спомнях от целувката, която ѝ бях дал в мотела, беше незначително в сравнение с това.
Тази целувка беше най-хубавата в проклетия ми живот. До следващата. И следващата. Нещо в тази жена ме караше да чувствам, че ще става само по-добре. Целувка след целувка, тя засрамваше миналото.
Тя потъна в обятията ми, когато захапах пълната ѝ долна устна и я взех между зъбите си. От гърлото ѝ се изтръгна хлипане и този звук се стрелна право в слабините ми.
С накланяне на бедрата си притиснах възбудата си в корема ѝ, като си спечелих още едно изненадано, секси издихание.
– Пиърс – прошепна тя, като се отдръпна с част от сантиметъра.
– Не казвай „стоп“. – Гръдният ми кош се надигна, когато стигнах с ръце до косата ѝ и вплетох пръсти в копринените кичури. После срещнах тези нейни очи, омагьосващите кафяви кълба, които ме бяха въвлекли в нейното заклинание.
Тя преглътна трудно.
– Ти си болен.
– Бях. – Един следобед и една вечер с нея и се почувствах като нов човек.
– Може би просто трябва да… забавим темпото.
Въздъхнах и отпуснах челото си до нейното. Тя беше права. Ако продължавахме, щях да я чукам на кухненския остров, а това не беше това, което исках. Не и с нея.
– Какво ще кажеш за тази гореща вана? – Попита тя, като се измъкна от ръцете ми.
Кимнах.
– Ще се срещнем там.
Първо, трябваше ми малко време, за да се овладея.
Очите ѝ се насочиха към панталона ми и ъгълчето на устата ѝ се изкриви, когато видя очевидната издутина. Усмивката се разшири, когато се промъкна покрай мен, а бузите ѝ бяха в красив розов нюанс, който съответстваше на набъбналите ѝ устни. После тя изчезна от кухнята, а аз затворих очи и прокарах ръка по лицето си.
Боже, това беше глупаво. Това вероятно беше най-глупавото нещо, което направих тази вечер. Не бях в състояние да имам каквато и да е връзка, но Кериган беше толкова дяволски изкусителна.
А тази вечер не бях достатъчно силен, за да устоя.
Ние нямахме бъдеще.
Трябваше да ѝ обясня това.
По-късно.
Излязох от кухнята и се запътих по коридора към стаята си, където смених панталона си с чифт къси панталони. След това забързах към вратата на терасата. Един полъх на зимния въздух и кожата ми настръхнаха.
Стиснах челюстта си, взех лопатата, която беше подпряна на външната стена, и се заех да разчиствам пътеката към джакузито. За щастие надвесът на покрива предпазваше по-голямата част от тази зона от бурята, но вятърът все пак беше натрупал доста сняг.
Самото джакузи беше потънало в бетонната плоча. Изчистих част от снега по капака му, след което натиснах бутона на стената, за да го отворя и да пусна дюзите. Топлата вода беше почти прекалено гореща за замръзналите ми крака.
В момента, в който раменете ми се потопиха под парещата повърхност, плъзгащата се врата на къщата се отвори и Кериган излезе навън, обгърнала с ръце кръста си. Ръцете ѝ само подчертаваха вкусното набъбване на гърдите ѝ.
О, чукай ме.
– Това е бельото ти?
Сутиенът ѝ беше от гола дантела, която създаваше илюзията, че не носи нищо. Подходящите ѝ бикини едва покриваха дупето ѝ. Бях я виждал и преди в тесни клинове, но те скриваха гладката, тонизирана кожа на дългите ѝ крака. Само един поглед и ми се повдигна.
Тя се усмихна, докато влизаше във ваната и потъваше под водата.
– Какво очакваше? Бабини гащи?
– Мисля, че ще е по-добре да останеш от тази страна на ваната – казах аз и се преместих в най-отдалечения от нея ъгъл.
Тя се засмя.
– Вероятно е добра идея.
Разговорът, който бях планирал да проведа по-късно – много по-късно – не можеше да чака. Не се доверявах на себе си около нея в тези бикини и сутиен. Ако тя ми даде и най-малкия шанс, ще се възползвам от него.
А преди това тя трябваше да знае, че има граница в пясъка, която не мога да премина.
– За по-рано, Кер. За целувката.
Тя се отпусна до стената на ваната. Парата се стелеше около лицето ѝ и за миг забравих какво трябваше да кажа.
– Целувката?
Точно така.
– Не съм в състояние да имам връзка. Вероятно трябваше да ти кажа нещо, преди да те целуна.
В очите ѝ проблесна разочарование, но тя се насили да се усмихне.
– Всичко е наред. Сега, когато ще имаме бизнес отношения, е по-добре да запазим това като професионално.
Шибано мразех професионалното.
Но тя беше права.
Също така шибано мразех, че е права.
Кериган насочи вниманието си отвъд навеса на терасата. Снегът започна да пада на малки точици, които изпъстряха черната нощ.
Потънах по-дълбоко във водата, наслаждавайки се на контраста между топлината на тялото ми и студения въздух, който щипеше ушите ми.
– Тук е спокойно – каза Кериган.
– Така е. – Откъснах очи от нея и се вгледах в тъмнината отвъд къщата. – Мислех да си взема място като това в планините край Денвър.
– Не искаш да запазиш това място?
Поклатих глава.
– Тази хижа беше негова. Може би той се е надявал, че ще я запазя. Може би това е причината да има тези искания в завещанието си. Но Монтана не е моя. Тя беше негова.
– Това е голям щат, Пиърс.
Обичах да чувам името си в сладкия ѝ глас.
– Прекарвах известно време тук.
– В тази къща?
Кимнах.
– Дядо обичаше да е тук, защото беше отделено от Колорадо. Всичките му приятели имат имения в Аспен и претенциозните ски курорти на разстояние от Денвър. Но той избра Монтана и обичаше да ни кани на гости.
– Нас?
– Мен и жена ми.
Очите ѝ се разшириха.
– Аз, хм… ти си женен?
– Бивша съпруга.
През изражението ѝ премина светкавица на облекчение.
– Не знаех, че си женен. Гейбриъл никога не ми е казвал.
Изпъшках. Колко много неща ѝ беше казал, но беше пропуснал Хайди от уравнението?
– Разведохме се през март. Тя беше от Монтана.
– В кофата за боклук имаше снимка. – Тя се почеса по носа. – Не исках да шпионирам, но я видях онази вечер и си помислих, че може да е изхвърлена случайно.
– Не случайно. Аз я изхвърлих.
– Това беше тя? Бившата ти?
Кимнах.
– След като той купи това място, тя прекарваше много време тук горе. Идваше тук, защото за нея това беше като да се върнеш у дома.
И аз бях идиотът, който ѝ повярва. Да ѝ се доверя.
– Хайди е израснала в Бозман и се запознахме в Харвард. Тя често говореше за това, че е израснала тук.
– Затова ли Гейбриъл избра да купи тук? Заради нейните разкази?
– Може би. Не знам. – Въздъхнах. – Трудно ми е да предположа какво точно си е мислил. Прекарах месеци и месеци в анализиране на миналото. Опитвах се да го осмисля. Защо е правил нещата, които е правил. Сега, когато го няма, се съмнявам, че някога ще го разбера.
Обърнах поглед към водата. Вълнението на повърхността беше огледало на това, което чувствах през всичките тези месеци.
– Какво разбирам? – Попита Кериган.
През цялото това време бях защитавал образа на дядо, като пазех тайната му. Не заради него. За нея.
– Не исках да ти казвам.
– Защо?
– Защото не искам да развалям паметта му за теб.
– Ще го направи ли?
Кимнах.
Тя се замисли за момент, обмисляйки го. После прошепна:
– Все пак ми кажи.
– Дядо водеше Хайди тук. Често.
Може би беше започнало като невинна ваканция. Може би той е искал Хайди от самото начало. Може би я е обичал, както беше обещал.
Може би просто е искал нещо и го е взел, дори ако това е означавало да го вземе от мен.
Когато срещнах погледа на Кериган, тя вече сглобяваше парчетата. Но не исках да я карам да гадае.
– Те имаха афера.
Назад към част 10 Напред към част 12
