Глава 11
ХАТЧЕТ
– Какво е това? – Попитах Саботаж, когато седнах на масата.
Саботаж свърза пръстите си върху плота на масата, като се наведе напред на стола си и ме изучаваше.
– Знаеш колко много мразя да играя ролята на баща, но все пак ще го направя. – Измърморих. – Лейла може да разбере колко си разкъсан отвътре заради случилото се с нея. – Той отпусна малка, тиха въздишка. – Това не е твоя вина, Хатчет. Тази гадост се стовари върху мен, защото като ваш президент не се погрижих да осигурим подходяща защита на нея и на този клуб.
Поклатих глава на моя президент.
– Президент, той можеше да я убие – щеше да я убие, ако не бяхме стигнали там, когато стигнахме. – Прокарах ръце през косата си от вълнение. – Той не за първи път ѝ прави това, Саботаж. И двата пъти беше заради мен – заради шибаната ѝ любов към мен. Накрая ще я убия, Саботаж.
Саботаж стисна челюстта си, а в очите му блеснаха искри на гняв.
– Не казвай тези глупости, братко. Не се самоунищожавай и не се опитвай да се правиш на шибан герой. Тази жена там няма нужда от това. Тя има нужда от теб, Хатчет.
Засмях се без чувство за хумор.
– Не мога да ѝ направя тази гадост, Саботаж. Обичам я – обичам я толкова много, че имам чувството, че цяло парче от мен липсва, когато тя не е до мен, но не мога да ѝ направя това. Това, че е с мен, ще я убие. – Погледнах към президента си. – Трябва да я пусна, щом се излекува достатъчно, за да си тръгне.
– Не прави глупости, Хатчет. – Изръмжа ми Саботаж. – Тя се нуждае от теб, братко.
Поклатих глава и станах от масата.
– Не, не ѝ трябва. Тя се нуждае от безопасност и сигурност, а това е нещо, което не мога да ѝ дам. Не и сега – вероятно никога. Вече два пъти я подведох. Няма да го направя още трети път.
С тези думи излязох от стаята и напуснах клуба. Усещах очите на Лейла на гърба си, докато се измъквах, но не смеех да се обърна, за да я погледна.
Това щеше да ме разкъса отвътре, но трябваше да я накарам да си тръгне. Веднага щом оздравееше, щеше да се върне към нормалния си живот.
Тази глупост – този живот – не беше създаден за нея или за Матю. Нямаше да бъда този, който ще ги съсипе и двамата.
***
Призракът седеше до мен навън, върху масата за пикник, където пушех цигара, а бутилката „Джак“ висеше от пръстите ми. Когато се върнах, Лейла лежеше в апартамента на горния етаж, а болкоуспокояващите я бяха приспали. Матю също спеше, защото беше време за лягане.
– Саботажът дойде при мен – помоли ме да дойда да те вразумя. – Той погледна към небето. – Искаш ли да уточниш за какво, по дяволите, говори, Хатчет?
Мълчах, без да се опитвам да кажа нищо. Моята работа с Лейла – това беше моя работа, не на останалите от клуба.
– Хайде, Хатчет. Това не си ти, братко. Ти си един от най-гласовитите от всички нас.
– Сигурен ли си, че това не съм аз, Призраче? – Попитах го, докато обръщах окървавените си очи към неговите. – Когато се стигне дотам, никой от вас не знае кой, по дяволите, съм всъщност.
– Това е лъжа, Хатчет, и ти, копеле, го знаеш. – Той ми изръмжа. Повдигнах небрежно рамене. – Става дума за Лейла, нали? – Попита той.
Отново замълчах. Призракът поклати глава.
– Планираш ли да я пуснеш, Хатчет? – Попита ме той. – Сигурен ли си, че можеш да издържиш втори път? Ебаси – сигурен ли си, че тя може да понесе това, братко? Ще я съсипеш, ако я отблъснеш, и може да не успееш да я поправиш, ако някога искаш да си я върнеш отново. – Напомни ми той.
– Не искам да си я върна никога повече, Призрак. Това не може да се случи. Тя не е създадена за това и не мисля, че някога действително ще мога да обърна гръб на този клуб въпреки това, което казах преди. Този клуб – това е всичко, което познавам. Не знам как да бъда нещо друго освен разбойник. Ние не сме създадени един за друг.
– Не се самозалъгвай, Хатчет. – Изблъска ме Призракът. – Ако има едно проклето нещо, което съм научил като гледам сестра си с Инк, е, че нито една от тези жени, които вкарваме в този шибан живот, не е слаба. Лейла е шибано по-силна, отколкото ѝ приписваш.
– Той почти я уби, Призрак! – Изръмжах и хвърлих бутилката с Джак някъде в тъмнината. Смътно регистрирах, че тя се разби, когато се удари в нещо. – Тази гадост нямаше да ѝ се случи, ако никога не бях влязъл в тази проклета картина! Ще я съсипя, Призрак!
– Не – това, което ще я съсипе, е да я оставиш, Хатчет! – Изкрещя ми в отговор той. Погледнах го. – А тя няма да си тръгне лесно, братко. По-добре бъди готов за бой, ако продължиш с този шибан план. Да си играем на герои не е нещо, което правим, братко. Ние не сме шибани герои. Ние сме разбойници. Вземаме това, което искаме, и го задържаме.
– Няма да се правя на шибан герой, Призраче. – Изръмжах му. – Аз не я спасявам.
– Същата разлика, тъпако. – Отвърна Призрак.
– Еби се, ясно? – Изригнах му.
Призрак поклати глава и скочи от масата, като се завъртя на пети.
– Ще съжаляваш за това, братко. – Предупреди ме той. Аз само похърках. Знаех, че ще съжалявам, но не можех да бъда причината тя да бъде унищожена още повече. – Ние просто се опитваме да те спрем, преди да го направиш.
С това той изчезна обратно в клуба, като най-накрая ме остави на собствените ми мисли. Само че сега вече нямах бутилката си с Джак.
Назад към част 10 Напред към част 12
