Глава 13
Пиърс
– Здравей. – Мразех се за това, че бях толкова слаб, когато ставаше дума за тази жена.
– Здравей. – В гласа на Кериган в другия край на телефонното обаждане се чуваше усмивка. – Не бях сигурна, че ще чуя нещо от теб. Как мина пътуването ти до дома?
– Дълго. – Когато се прибрах вкъщи в петък вечерта, вече бях изтощен. Съботата и неделята прекарах в офиса, най-вече в опит да не се обадя на Кериган.
Справях се добре. С натоварения календар за понеделник трябваше да е лесно да задържа мислите си върху работата. Но както се оказа, да я пусна да си отиде беше по-трудно, отколкото можех да очаквам.
– Как мина уикендът ти? – Попитах.
– Хм… добре? Работих.
Липсваш ми. Преглътнах го. Да ѝ призная това само щеше да направи всичко още по-трудно.
– Иска ми се… – Искаше ми се всичко да е различно.
– Не е нужно да обясняваш, Пиърс. Каза, че не си в състояние да имаш връзка. Разбирам.
Разбира се, че разбираше. Защото тя не приличаше на никоя жена, която някога бях срещал.
– Трябва да се сбогувам.
– Не го ли направихме в петък?
– Не си спомням да съм казал тази дума. – Но ѝ бях дал целувка, която нямаше да забравя. И се надявам, че и тя нямаше да я забрави.
В крайна сметка тя щеше да продължи живота си. Не бях толкова глупав, че да мисля обратното, но идеята тя да е с друг мъж караше стомаха ми да се свива, а настроението ми да бушува.
Тя беше моя.
И аз не бях в състояние да я задържа.
Това телефонно обаждане беше шибана ужасна идея.
– Исках да ти кажа, че съм дал информацията ти на адвоката ми. Той ще ти предаде нов договор.
– О, добре.
– Ако някога имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.
– Същото важи и за теб.
– Добре. – Приключвам разговора. Кажи довиждане. Свърши с това.
Никой от нас не затваря.
– Ти все още си там – казах аз.
– Ти също.
– Мога ли да ти се обадя отново? – По дяволите, Съливан.
Какво, по дяволите, не беше наред с мен днес? Още едно телефонно обаждане беше също толкова лоша идея, колкото и тази. То само щеше да отложи неизбежното.
Може би тя ще откаже. Имах нужда да откаже.
Трябваше да прекъсне това. За да намеря силата, която ми липсваше.
Вместо това тя каза:
– Да. – Облекчението победи разочарованието. – Но ако не го направиш, ще те разбера.
Как? Тя нямаше представа какво се случва в живота ми. Бях ѝ отказал обяснението, което беше заслужила.
Кериган заслужаваше да знае причината, поради която не можех да продължа това с нея. Но аз бях запазил Жасмин в тайна, вероятно защото не бях готов да приема, че всичко в живота ми е на път да се промени.
– Грижи се за себе си – казах аз.
– Ти също.
Отворих уста, за да кажа довиждане. Думата висеше на върха на езика ми, но вместо да я произнеса, избрах пътя на страхливеца и затворих.
– Майната му – промълвих, като прокарах ръка през косата си.
Да ѝ се обадя беше ужасна идея. Трябваше да приключим в дома ѝ в петък, но сега просто исках да ѝ се обадя отново.
Нели почука на вратата на кабинета ми и я отвори с една пукнатина.
– Пиърс?
– Влез.
Тя се усмихна и влезе вътре с купчина документи в едната си ръка.
– Трябват ми двайсет минути.
Проверих календара си. Срещата ми с главния ни юрисконсулт беше в десет. Той можеше да изчака пет.
– Имам петнайсет.
Нели зае стола срещу бюрото ми, разтвори документите и ги прегледа един по един. Докато говореше за дневния ред на следващата среща на изпълнителния екип и за финализирането на бизнес плана за предстоящата година, аз изучавах телефона си.
Трябваше отново да се обадя на Кериган. Трябваше да обясня или поне да приключа нещата по различен начин.
Имах време.
Не много, но имах време. Може би можех да отида в Каламити, само още веднъж. Да прекарам още една нощ в леглото ѝ.
Къщата на Кериган ме беше изненадала. Навсякъде имаше проекти, някои по-напреднали от други. Очаквах да видя нещо чисто, като Рафинерията. Но от друга страна, тя беше поставила бизнеса си на първо място, а собствения си дом беше оставила за накрая.
Образът ѝ, как лежи гола в леглото си, как косата ѝ е разпръсната по лавандуловите възглавници в приглушената светлина, как по челото ѝ има малки петънца зелена боя… Никога нямаше да изхвърля този образ от главата си.
– Е? – Попита Нели.
Примигнах и погледнах нагоре.
– А?
Тя се намръщи.
– Не си се вслушал в нито една моя дума, нали?
Разтрих лицето си и въздъхнах.
– Съжалявам.
– Какво става с теб? Цял ден си разсеян.
Разсеян? Точно сега бих убил, ако разсеяността беше най-големият ми проблем.
– Просто много неща ми се въртят в главата.
Нели захвърли химикалката си на бюрото и се облегна назад на стола си, като извади телефона си. Пръстите ѝ прелитаха по екрана и когато приключи, го остави настрана.
– Току-що отмених следващата ти среща. Говори.
Станах от бюрото си, без да искам да се чувствам в капан на мястото си, и отидох до прозорците. Беше прекрасен зимен ден, слънцето грееше над града. През изминалата година тази гледка беше убежище за мен. Когато всичко с Хайди се беше разпаднало, се бях загледал в стъклото и бях заглушил мислите си.
Днес те крещяха въпреки гледката.
– Мислиш ли, че е възможно да се влюбиш в някого само за няколко дни?
Дъхът на Нели секна.
– О, Пиърс.
– Тя е специална. Иска ми се времето да беше различно.
– Можеш да ѝ кажеш истината. Кериган ще разбере.
Да, би. Но аз не бих ѝ стоварил това бреме.
– Трябва да се справя сам.
– Защо?
– Защото така трябва да бъде. Родителите трябва да поставят децата си на първо място.
– Не е нужно да е по единия или другия начин. Можеш да имаш и двете.
Поклатих глава.
– Тя живее в Монтана.
Кериган искаше да живее в Каламити. Това беше мястото, където тя градеше мечтите си. Нямаше да ѝ ги открадна.
– Хората са се премествали и преди – каза Нели.
– Няма да я моля да го направи.
– Не от нея. От теб. Няма причина да живееш в Денвър.
– Компанията ми е тук. Родителите ми.
– Родителите ти никога не са тук. Те търсят всяко извинение, за да пътуват. И тъй като напоследък шофираш навсякъде, сигурно си забравил, че притежаваш самолет.
Затворих очи.
– Това никога няма да се получи.
Защо жена като Кериган би искала да има нещо общо с лудостта, която щеше да бъде животът ми?
– Каза ли ѝ за Хайди? – Попита ме Нели.
– Да.
– Какво каза?
Обърнах се от прозореца и се върнах на стола си.
– Това я шокира.
– Да, шокира всички.
Нели обожаваше дядо, преди да излезе наяве аферата му с Хайди. От този момент нататък тя го ненавиждаше. Сигурно защото е знаела, че макар да съм ядосан и наранен, не мога да го презирам сам.
Кериган беше права за това, което беше казала в къщата. Тези снимки и спомените, които ги придружаваха, бяха накарали част от болката да изчезне. Не много, но малко.
– Мислиш ли, че я е обичал? – Попитах.
– Кериган?
– Не. Хайди.
Нели ме дари с тъжна усмивка.
– Да, вярвам. И мисля, че и тя го обичаше.
– Просто… това е толкова прецакано. – Стиснах носа си. – Бих искал да получа актуален доклад за състоянието на предприятията, които докарахме от Барлоу.
Страничният поглед на Нели говореше, че не одобрява промяната в темата, но тя се съгласи.
– Ще го направя до края на деня.
– А сега да преминем отново през това. – Насочих се към документите, които беше донесла.
– Пиърс…
– Какво?
– Няма значение. – Тя стисна устни, след това взе една страница и започна там, където аз се бях откъснал по-рано.
Двадесет минути не бяха достатъчни, за да се справя с нейния или моя списък. След един час тя имаше повече работа, отколкото когато влезе през вратата.
– Още нещо? – Попита тя.
– Ще се облегна на теб. Силно. Съжалявам за това.
Изражението ѝ се смекчи.
– Не се извинявай. Аз съм тук.
– Обади ли се Жасмин?
– Всеки ден.
По дяволите. Тя също ми се обаждаше всеки ден. Аз също не бях отговорил на тези обаждания. Не бях готов. Ни най-малко.
– Искам да летя за Монтана тази вечер.
– Какво? – Челюстта на Нели падна.
Не можех да оставя нещата с Кериган след това телефонно обаждане.
– Ще уредиш ли нещата с пилота и летището? Само тази вечер. И… утре вечер. – Прехапах езика си, преди да добавя трета вечер.
– Ще ѝ кажеш ли?
– Не.
– Тогава какво правиш?
– Сбогувам се. – Колко ли сбогувания бях пропуснал напоследък? Дядо ми. Бившата ми съпруга. Никой не би могъл да предвиди, че самолетът им ще падне над Скалистите планини. Двигателят на „Цесна“ на дядо беше отказал и те се бяха разбили само за няколко минути.
Щеше да е адски трудно да влезна в самолета, особено след като беше същият модел като този на дядо. Но летенето беше по-безопасно, би трябвало да е по-безопасно, отколкото шофирането през декември. И аз просто… Трябваше да стигна до Монтана. Исках още една нощ с Кериган.
Още една, преди животът ми да се промени завинаги.
– Имам време.
– Продължаваш да го казваш. – Нели поклати глава. – Но нямаш.
– Имам време.
– Две нощи?
– Всъщност по-добре да е само една. – Тази вечер. Трябваше да е достатъчно.
– Добре. – Нели въздъхна и стана от стола си, изчезвайки в собствения си офис, където щеше да направи необходимите обаждания.
Имах време.
Още една нощ. Забързах нагоре към апартамента си и започнах да опаковам чантата, която току-що бях разопаковал. Панталоните, които бях дал назаем на Кериган, бяха на един рафт. Тази сутрин те бяха в коша ми.
По дяволите. Икономката ми вече ги беше изпрала. Вдигнах блузата с качулка и я притиснах до носа си, като ми се искаше да намеря сладкия аромат на Кериган.
Той беше изчезнал.
Още една нощ. Тогава можех да я оставя да си отиде и да се заема с това, което предстоеше.
Вдигнах телефона си, като извадих името ѝ.
Тя отговори още на второто позвъняване.
– Здравей.
– Летя до там тази вечер.
– Тази вечер? Е, добре.
– Още една нощ. Това е всичко, с което разполагам.
– Тогава ще я взема.
Сърцето ми се разтуптя.
– Ще е късно.
– Ще те изчакам.
Приключвайки разговора, избутах телефона си и започнах да си взимам дрехи, без да се интересувам какво съм избрал, защото не планирах да нося много.
След това с чантата си за нощувка в ръка се запътих през пентхауса към входната врата. Натиснах бутона за асансьора и се върнах в офиса си, като взех лаптопа си, за да мога да работя в самолета.
– Пиърс. – Нели влезе в кабинета ми.
Помъчих се да омотая захранващия кабел.
– Трябва да имам време в колата за последната ми среща за деня. Просто ги помоли да ми се обадят на мобилния.
– Пиърс.
– Благодаря, че направи това. – Извадих портфейла и ключовете си от горното чекмедже на бюрото си. – Оценявам го.
– Пиърс. – Спешността в гласа ѝ ме накара да спра и да вдигна поглед.
Цветът от лицето ѝ беше изчезнал. Очите ѝ бяха пълни с извинения.
Нели изглеждаше по същия начин в деня, в който беше дошла да ми каже, че дядо и Хайди са починали. Мама се беше опитала да ми се обади, но аз бях зает, затова се беше обадила на Нели и я беше помолила да съобщи новината.
Преглътнах трудно.
– Какво?
– Жасмин.
Сърцето ми се сви.
– Какво става?
– Тя е в болница.
– Добре ли е?
Нели кимна.
– Тя ражда.
Светът се размести под краката ми.
Бях изгубил време.
– Но е рано.
Нели поклати глава.
– Не.
– В коя болница? – Попитах.
– „P/SL.“
Погледът ми кацна върху чанта ми за нощта при Кериган, която бях поставил на бюрото. Нямаше да има пътуване до Монтана.
– Ще дойда с теб – каза Нели.
Преглътнах буцата в гърлото си, без да мога да откъсна очи от чантата.
– Дай ми минутка.
– Разбира се. – Тя се обърна, за да ме остави сам.
Тогава извадих телефона от джоба си и натиснах името на Кериган за трети път днес.
– Здравей. – Тя се засмя, докато отговаряше.
– Промяна на плана. – Гласът ми звучеше дрезгаво и тежко като сърцето ми. – В крайна сметка няма да успея да стигна дотам тази вечер.
– О. – Разочарованието прозвуча силно и ясно.
– Съжалявам.
– Може би друг път.
Искаше ми се да се съглася. Исках да обещая, че ще се върна. Но истината беше, че нямах представа как ще изглежда животът ми след днешния ден.
– Сбогом, Кериган.
Линията замлъкна за дълъг миг, после тя въздъхна и сърцето ми се разби, защото в тази въздишка имаше болка. Болка, която беше моя работа.
– Сбогом, Пиърс.
***
Изтичах от офиса и намерих Нели да чака във фоайето. Пътувахме мълчаливо през града, а когато стигнахме до стаята на Жасмин, Нели се отдръпна.
– Ще намеря чакалня – каза тя. – Но аз съм тук. Просто ми се обади, ако имаш нужда от нещо.
– Благодаря. – Скръстих рамене, почуках на вратата и се пъхнах вътре в родилната зала.
На тясното болнично легло Жасмин беше подпряна с купчина възглавници. Дългата ѝ кафява коса беше сплетена на плитка през едното рамо. Бременният ѝ корем стърчеше от бялото болнично одеяло, преметнато през краката ѝ.
Погледът, който ми отправи, беше студен като ледените парченца в чашата ѝ.
– Шокирана съм, че наистина се появи.
– Съжалявам. – Седнах на ръба на леглото. – Толкова ми е жал. Но сега съм тук.
Челюстта ѝ се сви.
– Хайди щеше да ти се разсърди.
– Да. – Засмях се. – И с право.
– Ти си задник.
– Справедливо.
Ъгълчето на устата ѝ се повдигна.
– Не съм далеч, така че това може да отнеме известно време.
Изправих се и свалих сакото си, като го метнах на един стол в ъгъла.
– Няма да ходя никъде.
Вече не.
Назад към част 14 Напред към част 16
