Глава 15
Пиърс
Тя беше една от най-красивите гледки, които бях виждал от месеци. Кериган беше постоянна тема в съзнанието ми от декември насам. Безбройните часове, в които си представях лицето ѝ, не ми бяха помогнали да я пусна да си отиде. И по дяволите, бях опитал.
Тогава миналата седмица се появи този шибан чек.
Нели ми беше донесла отчета за изплащането и когато видях името на Кериган в него, платено изцяло, веднага започнах да правя планове за това пътуване.
Майната му на това разстояние. Майната му на това мое решение. Не беше правилно. Никоя жена не беше оставала с мен като Кериган и нямаше да позволя нейният чек да бъде последното нещо между нас.
Затова бях тук, в Каламити, с надеждата, че ще успея да я убедя да ме изслуша. Надявах се, че може би тя мисли за мен толкова, колкото и аз за нея.
Очевидно не беше така, тъй като тя беше на проклета среща.
Говоря за нож в сърцето.
Онзи гадняр, с когото беше по-рано, имаше конкуренция. Не бях изминал целия този път, за да си тръгна. Бях опитал това веднъж и не се получи.
Сега бях тук, докато не я спечеля обратно.
Или тя ме помоли да си тръгна.
– Можем ли да поговорим? – Попитах.
Тя кимна.
– Разбира се. Къде?
– При теб?
– Добре. Днес ходих пеша на работа.
– Тогава аз ще карам. – Обърнах се и тръгнах през улицата към мястото, където беше паркиран новият ми джип „Мерцедес“.
Когато пристигнах в града, първата ми спирка беше фитнес залата. Рецепционистката на гишето ми беше казала, че Кериган е отишла в художествената галерия, така че се отправих натам. Бременната жена, която ме посрещна в галерията, ме прегледа от глава до пети, преди да ми каже, че Кериган е отишла да вечеря в кафенето.
Бях на път за там, готов да прекъсна храненето ѝ, когато я забелязах да се разхожда с пичагата.
Беше го отпратила и засега приемах това за добър знак.
Стигнахме до джипа ми и аз ѝ отворих вратата, като я притиснах малко и вдишах дълго косата ѝ. Боже, тя миришеше добре. Бях забравил този сладък аромат.
Тя се поколеба, взирайки се в мен, преди да седне на мястото си. Но щом се озова в автомобила, тя не сваляше очи, а изражението ѝ беше неутрално.
Част от мен искаше да изкрещи и да псува, за да получа някаква реакция от нея, дори и да беше отрицателна. Може би го пазеше за дома си. Скоро щях да разбера. Заобиколих капака, качих се зад волана и направих обратен завой от паркомястото си.
– Помниш ли къде е? – Попита тя.
– Да. – Нямаше миг, който да съм прекарал в Каламити или с Кериган, който да съм забравил.
Дори в моментите, когато физически не бях тук, когато бях в далечни държави, винаги имаше тази връзка. Защото тя е била с мен. В съзнанието ми. В сърцето ми.
Атмосферата в колата беше гъста, докато пътувахме. Стиснах волана и прехапах езика си, като задържах всичко, което трябваше да ѝ кажа, докато не влязохме вътре.
Когато паркирах пред къщата ѝ, се вгледах в промените, които беше направила. Преди месеци този дом беше в цвят бордо. Но сега, под избледняващата вечерна слънчева светлина, свежата бяла боя сияеше.
Подобно на другите проекти, с които се беше заела и които беше публикувала в Инстаграм, аз ги бях проследил всичките. Гърдите ми се раздуваха от гордост всеки път, когато тя се сдобиваше с нов последовател. Постовете ѝ бяха остроумни и забавни. Снимките ѝ бяха по-добри от тези на някои дизайнери, които се занимават с това от десетилетия. А стилът ѝ беше уникален и безупречен. Може би се занимаваше с това като прищявка или хоби, но потенциалът ѝ беше безкраен.
Беше мъчително да не изпратя профила ѝ на известен дизайнер, когото познавах в Южна Калифорния. Само че подозирах, че Кериган ще иска да се занимава с това сама известно време.
Слава богу, не беше публикувала никакви снимки на гаджето си в социалните мрежи.
Само образът на ръката му върху гърба ѝ караше кожата ми да настръхва. Не бях агресивен човек, но бях на секунди от това да изтръгна ръката на този кучи син от гърба ѝ.
Тя беше моя.
– Ще влезнеш ли вътре? – Попита Кериган.
Отпуснах хватката си върху волана. Седях там, гледах надолу по улицата и си представях едноръкия Джейкъб.
– Да.
Когато тя изскочи, аз изгасих колата и си поех дълго дъх. Нервите, с които се борех, бяха спаднали благодарение на ревността. Но сега, когато бяхме тук, те заживяха нов живот.
Сега, когато обяснението, което се страхувах да дам, беше само на няколко минути разстояние.
Последвах я вътре, като ѝ оставих място на входа, за да свали палтото си.
– Прекалено си слаба.
Лицето ѝ се насочи към моето. Прелестните ѝ бузи бяха твърде хлътнали. Очите ѝ имаха тъмни кръгове, а ризата, която носеше с този тесен клин, показваше костите на раменете ѝ.
Протегнах ръка, без да мога да се спра, и поставих дланта си на бузата ѝ.
Очите на Кериган пламнаха и за най-кратък миг тя се наведе към докосването ми. После изчезна, изплъзвайки се от ръцете ми.
– Болна ли си? – Попитах я, следвайки я във всекидневната.
Тя поклати глава и вдигна брадичката си.
– Не. Просто… зимата беше напрегната.
– Ето го и това смело лице, на което толкова много се възхищавам. – Пристъпих по-близо. – Носиш го пред всички. Не е нужно да го носиш за мен.
Устните ѝ се разтвориха.
Може би да я шокирам не беше най-добрият начин да се справя с това, но тази вечер не държах нищо настрана. Ако ми дойдеше на ум, то излизаше от устата ми.
– Красива си.
Тя преглътна трудно.
– Какво искаш, Пиърс?
– Да поговорим.
– Добре. – Тя заобиколи дивана и седна на един стол.
Бих предпочел да седнем заедно, но тя беше вдигнала глава, а пространството можеше да е добре за това, което щях да ѝ кажа.
– Свърши невероятна работа с това място.
– Благодаря. – Усмивка се появи на устата ѝ. – Беше забавно.
Въз основа на снимките ѝ от Инстаграм очаквах да я намеря по-щастлива. По-лека. Може да е само шокът от това, че ме видя, но на улицата по-рано изражението ѝ беше кухо. И това не беше само от теглото, което беше свалила.
И все пак, когато погледна боядисаните стени и обновената камина, щастието, което очаквах, проблясваше в очите ѝ.
– Следя те.
Тя примигна.
– Следиш ме?
– Следя. – Кимнах. – Това е фантастично. Наистина. През годините съм виждал много хора, които си правят акаунти в социалните мрежи, а твоят е толкова истински, толкова неоспоримо твоя, че е невероятен, Кер.
Очите ѝ станаха стъклени, докато преглъщаше трудно.
– Благодаря ти.
– Защо не запази фермата?
– Беше време да я пусна. Всъщност не бях сигурна, че дори ще получа предложение, но когато то дойде, знаех със сърцето си, че това е правилното решение.
– Нямаше нужда да изплащаш кредита си.
– Да, трябваше. – Тя въздъхна. – Беше прав. Бях прекалено задлъжняла. И колкото и да оценявам това, което си направил, не искам да се обвързвам.
– Вързана за мен.
Тя срещна погледа ми и едва забележимото ѝ кимване се вряза дълбоко.
– Ти се срещаш.
– Не. – Тя се подигра. – Е, да. Но не. Джейкъб е стар семеен приятел и през последния месец излизахме малко.
– Сериозно ли е? – Нямаше защо да питам, но все пак щях да го направя.
– Не.
Въздухът се изтръгна от дробовете ми. Слава богу.
– Съжалявам.
– Не е нужно да се извиняваш. От самото начало беше честен, че не си в позиция за връзка.
– Това не означава, че не те искам по същия начин.
Цялото ѝ тяло замря, сякаш се страхуваше да диша.
– Бих искал да ти обясня. Ако ми позволиш.
– Добре.
Облегнах се напред на лактите си и започнах отначало.
– Хайди и аз се запознахме в колежа. Срещахме се в продължение на няколко години и след дипломирането ми и предложих брак. Година по-късно се оженихме.
Беше напълно предвидимо и това, което бяха направили и повечето ми приятели.
– По това време работех за Барлоу и бях решил да се докажа. Че съм достатъчно добър, за да бъда изпълнителен директор там, а не просто символичен вицепрезидент, защото съм внук на Гейбриъл Барлоу.
Кериган седна по-дълбоко в стола си, придърпвайки коленете си към гърдите. Изглеждаше така, сякаш щях да я нараня.
Защото я бях наранил.
И за това винаги щях да съжалявам. Тази история също можеше да я нарани, но тя заслужаваше да знае истината. Дори и да бях закъснял с четири месеца.
– Хайди беше посветена на собствената си кариера – казах аз. – И двамата работехме много. Няколко години след началото на брака ни тя дойде при мен и каза, че се отдалечаваме един от друг. Че се нуждаем от още членове на семейството и че тя иска да опитаме да си направим бебе.
Имаше толкова много неща, които ми се искаше да бях направил по различен начин с нея. Най-вече ми се искаше да съм бил честен. С Хайди. И към себе си.
Бебето не беше правилното решение, но аз се съгласих с него. Никой от нас не беше щастлив. Бяхме се оженили, защото това беше удобно и следващата логична стъпка, а не защото бяхме страстно влюбени.
– Имаше усложнения. Години наред се опитвахме. Хайди нямаше редовна овулация, така че накрая отидохме при специалист. Хормоните. Посещенията при лекаря. Инжекциите. Забременя три пъти и при всеки от тях имахме спонтанен аборт в рамките на няколко седмици. Беше трудно за мен. Но то унищожи Хайди.
Кериган се задъха, а ръката ѝ се приближи до устата ѝ.
– О, Пиърс. Толкова съжалявам.
Никога нямаше да забравя признанието ѝ в планинската къща. Тя познаваше тази болка. И докато ме гледаше, очите ѝ пълни със сълзи, в лицето ѝ имаше толкова много съчувствие и към Хайди, и към мен, че ако вече не се бях влюбил в нея, щях да го направя още в тази секунда.
– Тя реши да избере сурогатното майчинство – казах аз. – Първият опит беше още един спонтанен аборт. След това… напълно се разпаднахме. За първи път седнахме и поговорихме. Тя беше нещастна. Аз бях нещастен. Тогава не знаех, но тя беше спала с дядо ми.
– Кога ги хвана заедно?
– Няколко седмици по-късно. Бяхме замислили да се разделим, но все още не бяхме натиснали спусъка. После ги видях заедно и следващият разговор беше за развод.
– Съжалявам.
– Мисля, че планираха да го скрият от мен, а след това може би да ми кажат след развода. Не знам. – Прокарах ръка през косата си, като се замислих. – Бяхме дали разрешение на нашия специалист по плодовитост да опитаме отново със сурогатна майка. В цялата драма с дядо и Хайди забравих за това. Колкото и налудничаво да звучи, аз просто… забравих. Имаше толкова много други неща, които се случваха, и предположих, че докато преговаряме за развода, Хайди ще затвори всичко това.
Очите на Кериган се разшириха, когато тя събра всичко заедно.
– Сурогатната майка е забременяла.
– Две седмици след като разбрах за аферата, Хайди ми се обади и ми каза, че Жасмин, тя беше нашата сурогатна майка, е бременна. Синът ми се роди в деня, в който ти се обадих през декември. В деня, в който щях да летя тук, за да те видя отново.
Челюстта ѝ падна.
– Ти. … имаш дете?
– Елиас. – Извадих телефона от джоба си и превъртях до последната снимка, която бях направил вчера преди пътуването до Монтана. Той лежеше под един мобилен телефон и се усмихваше с беззъба усмивка, докато си играеше с пръстите на краката си. Подадох я на Кериган.
Лицето ѝ омекна, докато разглеждаше снимката.
– Той е прекрасен. Прилича на теб.
Елиас имаше моите тъмни очи и кичур тъмна коса. Беше се родил и с двете и те не се бяха променили.
– Не точно така си представях да имам семейство, но той е най-добрият, най-невероятният дар, който е произлязъл от тази бъркотия.
Единственото ми желание беше Хайди да е тук, за да се запознае с него.
– Не се справих добре с бременността – казах ѝ. – Всъщност изобщо не се справих с нея. Хайди избра името, когато разбрахме, че бебето е момче. Хайди отиде на всички прегледи при лекаря и ултразвуковите изследвания на Жасмин. Аз просто… я избягвах. Всичко това. Бях толкова ядосана на нея и на дядо. Още повече се ядосвах, когато те останаха заедно.
– Е, да. Кой не би се ядосал? Имаш пълно право. – Сега, докато говореше, в нея имаше огън. Огън за мен.
– Хайди ми позволи да се отпиша от бременността. Винаги съм възнамерявал да бъда част от живота на сина си, но ми трябваше време, за да си изясня всичко. Как да стана родител с бивша съпруга – бивша съпруга, която спи с дядо ми. Как да знам, че тя ме е предала по всички възможни начини. Как да простя някога на нея или на дядо. Тогава…
– Самолетната катастрофа. – Кериган притисна ръка към сърцето си.
– Един ден им се разсърдих. На следващия ден и двамата бяха изчезнали, а аз все още бях ядосан. – И тъжен.
Хайди никога нямаше да се запознае с момченцето, което бе обикнала, преди да поеме първата си глътка въздух.
– Бях наранен. И вместо да се справя с болката или да се примиря с това, че съм самотен баща, се съсредоточих върху това, което знаех. Бизнес. Това беше единственото нещо в живота ми, което можех да контролирам. Дядо ми остави компанията си и единственото, което исках, беше да изтрия всичко това. Да я изчерпя. Исках всяка частица от него да изчезне, защото беше по-лесно да го обвинявам, отколкото да се справя с това колко много съжалявам, че е умрял и че последните думи, които съм му казал, са били с омраза.
Буцата в гърлото ми започна да ме задушава, затова сведех очи, загледана в масичката за кафе.
– Не съм направил нито едно проклето нещо правилно.
– Ето защо дойде тук и ми даде това писмо.
– Ти беше специална за него. Мразех това, че си била специална. После дойдох тук и… видях го. Видях защо те е обичал. И това ме разгневи още повече.
– Не можех да повярвам. – Тя се засмя. – В онзи ден на улицата просто не можех да повярвам, че ти си Пиърс, за когото ми бяха разказвали толкова много. Но сега има смисъл.
– Толкова съм ти шибано благодарен, че настояваше и настояваше. Ти беше там и без теб щях да съжалявам повече.
Пепелта. Преминаване през хижата. Щях да изхвърля пепелта и снимките и по-късно да се презирам за това.
– Защо не ми каза нищо от това? – Попита тя.
Въздъхнах.
– Представяш ли си как щеше да протече този разговор? Дори не бях сигурен как щях да се справя с всичко това, камо ли да те помоля да го поемеш.
Нямаше и капка съмнение, че тя щеше да е там, за да ме подкрепи. Но аз трябваше да поема това. Трябваше да се примиря с това.
– Трябваше да се съсредоточа върху Елиас.
– А аз какво щях да бъда? Отвличане на вниманието?
– Не, патерица – признах аз. – Щях да се опра на теб. Твърде много. Страхувах се, Кер. Бях ужасен, по дяволите. Не можех да се проваля. И единственият начин, по който знаех, че няма да го проваля, че няма да проваля теб, беше да си сложа очила и просто да се съсредоточа.
Същото се беше случило и с моя бизнес. Беше страшно и плашещо да започна собствена компания, да знам, че ако се проваля, това ще е на моите плещи. Затова си бях сложил очила и работех докрай. Тези очила бяха причината да не видя, че бракът ми се разпада около краката ми. Бях прекалено зает да гледам звездите.
– Защо си тук сега, Пиърс?
– Защото не мога да спра да мисля за теб. Защото ти ми изпрати онзи чек и мисълта, че съм те загубил, ме накара да изпадна в сляпа паника. Затова дойдох, колкото се може по-бързо, защото трябваше да те видя. Направих грешка, като си тръгнах. Не възнамерявам да го правя отново.
– Това е… лудост. – Тя поклати глава. – Ние дори не се познаваме.
– Не съм съгласен. Ние се познаваме. – Знаехме какво има значение. Може би не знаех всичко, но това беше забавната част от това да прекараш живота си с един човек: да научаваш нещо ново, всеки ден.
Кериган се премести, като ми показа профила си, докато се взираше в стената.
– Къде е синът ти?
– В мотела.
Лицето ѝ се върна към моето.
– Той е тук?
Повдигнах рамене.
– Нямаше да го оставя в Колорадо. Той е в мотела с бавачката.
– О. – Тя подбра някакъв невидим мъх по коляното на клина си. – Не знам какво да правя с всичко това.
– Това е справедливо. – Справедливо, но не ми хареса тонът на гласа ѝ. Звучеше така, сякаш щях да си тръгна оттук с дупка в гърдите.
– Благодаря ти, че ми каза – прошепна тя.
Бях участвал в достатъчно срещи, за да разпозная края на една дискусия, но не можех да се накарам да стана от този диван. Затова я гледах, докато тя ми отвръщаше с поглед.
Всичко, което исках, беше да я взема в ръцете си и да я прегърна. Да усетя устните ѝ върху моите и да ѝ покажа, че този път всичко ще бъде различно. Ще бъде по-добре.
Без повече тайни. Край на колебанията.
Животът ми беше експоненциално по-сложен, отколкото беше преди. Бебето правеше това без усилие. Но имахме шанс. Това – ние – си заслужаваше втория шанс.
– По-добре се върни в мотела. – Тя се отлепи от стола си, после се изправи и тръгна към вратата.
Майната му.
Следвайки я с оловни крака, се присъединих към нея до новата закачалка за дрехи, за която беше писала миналата седмица.
Тя стоеше с очи, вперени в пода, гледайки навсякъде, но не и към мен.
Посегнах към дръжката на вратата, готов да си тръгна, но се спрях.
Това не беше начинът, по който си тръгвах. Не и тази вечер. Тя можеше да ми се разсърди за това, че съм я натиснал, но на мен не ми пукаше. Трябваше да видя онази искра в очите ѝ. Трябваше да си спомни колко добри бяхме.
Затова взех лицето ѝ в ръцете си и го наклоних. След това притиснах устни към нейните, преглъщайки задъхано, когато езикът ми премина по долната ѝ устна. Във вените ми нахлу електричество, което се разпространи с огън, който принадлежеше изцяло на Кериган.
Тя се вкопчи в предмишниците ми, притискайки ме към себе си.
Коленете ми почти се подкосиха, когато езикът ѝ се подаде и върхът му докосна моя. После наклоних устата си към нейната, като я вкусих по-дълбоко, докато не разбрах, че ако не се отдръпна, ще я подхвана и ще я отнеса в спалнята.
Откъснах се и сведох чело до нейното.
– Какво искаш? Кажи ми какво искаш и аз ще ти го дам.
– Не знам – издиша тя. – Не знам какво да правя с всичко това.
Не толкова отдавна се чувствах точно по същия начин. Време. Имахме нужда от време. Затова я целунах по слепоочието и без да кажа нито дума повече, я пуснах и излязох навън.
Кериган стоеше в отворената врата, когато се отдалечих от бордюра, а силуетът ѝ се очертаваше от златната светлина на къщата. Ръката ѝ беше притисната към устните.
Това не беше свършило.
Още не. Никога.
Нито за миг.
Назад към част 16 Напред към част 18
