Глава 17
ЛЕЙЛА
Хатчет ме погледна.
– Не е нужно да го правиш, Лейла. – Каза ми той, а в сините му очи блести загриженост за мен.
С Хатчет може и да не сме заедно, но не можех да позволя на баща ми да го нарани по този начин. Това можеше да бъде Хатчет, който да бъде откаран в болницата вместо Куршума.
Това остави болно чувство в стомаха ми.
Поклатих глава към него.
– Да, знам, Хатчет. – Поправих го. – Той можеше да убие Куршума, а това не е нормално. Да се опитва да те арестува, да се опитва да съсипе „Дивите врани“ само за да те държи далеч от мен, не беше начинът да се постъпва гадно. Трябва да се изправя срещу него за това. – Казах му.
Той въздъхна, поглеждайки към къщата надолу по улицата.
– Не му се доверявам. – Най-накрая изрече през стиснати зъби.
– Баща ми няма да ме нарани, Хатчет. – Казах му, вярвайки в тези думи с всяка фибра на тялото си. Хатчет изхърка.
– Прости ми, ако не вярвам на тази купчина конски глупости. – Отвърна той.
Въздъхнах, разбирайки гнева и чувствата му. Но вероятно можех да заложа пари, че баща ми никога няма да ме нарани.
– Хатчет, ще се оправя. – Уверих го.
Той само измърмори. Без повече думи се отдалечих от него, крачейки по улицата. Влязох в къщата на баща ми и го намерих на обичайното му място на дивана, гледайки стар сериал. Той се обърна и ме погледна.
– Здравей, скъпа. Не знаех, че си в града. – Коментира той, докато ставаше от дивана.
Скръстих ръце на гърдите си, внезапно разгневена. Това, което правеше, беше грешно. Мислех, че е порядъчен човек. Защо, по дяволите, би направил подобно нещо на някого? Можеше да убие Куршума, за бога.
– Защо? – Ядосано поисках да знам. – Защо взриви онзи склад? Защо се опита да затвориш Хатчет?
В очите на баща ми почти мигновено пламна огън.
– Някой трябва да се отърве от него, тъй като ти очевидно не можеш да го направиш сама, Лейла. – Той се втренчи в мен. Очите ми се разшириха от изненада. – Това момче е впило ноктите си дълбоко в теб, откакто си била шибана тийнейджърка, въпреки всичко, което направих, за да го държа далеч от теб.
– Какво, по дяволите, имаш предвид с всичко, което си направил, татко? – Изкрещях му, стиснала юмруци от двете си страни.
Какво беше направил той?
– Мислеше си, че сам се е хванал с Линкълн, Лейла? – Попита ме той. Ужас изпълни изражението ми, когато осъзнах, че баща ми е причината да загубя момчето, което обичах, заради наркотиците. – Винаги съм имал връзки в този град, Лейла. – Лицето ми пребледня. Почувствах се зле. – Ти не се вслушваше в предупрежденията ми, а онова момче не ме уважаваше, когато му казах да стои надалеч от теб.
– Как можа?! – Изкрещях му. – Знаеш ли какво, по дяволите, ми направи Линкълн? – Поисках, докато сълзите се стичаха по лицето ми.
– Да. – Баща ми се изсмя. – Трябваше да минат няколко седмици, след като те преби, за да разбера проклетото послание, но да.
Засмуках рязко дъх и направих крачка назад от него, когато осъзнах, че човекът, който ме беше отгледал, е най-голямото чудовище, което някога съм познавала. Беше по-лош от Линкълн и заради него човекът, който ме обичаше, изглеждаше като шибан ангел.
– Не мога да повярвам, че си го направил. – Задуших се.
– Но все още пълзиш обратно към него, нали? – Поиска баща ми гневно. – Това момче съсипа всеки мой шанс да се кандидатирам за кмет на този град. Заради него ме изхвърлиха от шибаната надпревара.
– С какво ти беше виновен, че си загубил мястото си в състезанието?! – Изкрещях му.
– Никой в този град не иска за кмет човек, който не може да контролира дори дъщеря си! – Изкрещя ми той. Издигна се над мен, а аз се отдръпнах от него, като всъщност се страхувах от него за първи път в живота си. – Ти не си по-добра от него. – Изригна той.
В червата ми пламна огън.
– Той е по-добър, отколкото ти някога ще бъдеш. – Изригнах срещу него.
Изтръпнах, когато той вдигна ръка, но изведнъж пред мен стоеше кипящият от ярост Хатчет, а ръката му се беше увила около китката на баща ми, която беше вдигната, за да ме удари.
– Кълна се, че ако не беше нейният шибан баща, щях да те накарам да молиш за живота си на пода пред мен, а шибаната ти кръв да покрива шибаните ми ръце. – Изръмжа му Хатчет.
Този път заплахите на Хатчет не ме уплашиха. Те ме накараха да се почувствам по-силна. Исках баща ми да бъде наран толкова, колкото беше наранил мен – толкова, колкото беше накарал други хора да ме наранят.
Заобиколих Хатчет и опрях ръка на бицепса му. Той се огъна под допира ми, но не откъсна очи от баща ми.
– Всъщност, тъй като очевидно не съм по-добра от теб, Хатчет, заведи го обратно в клуба. – Заявих, без емоции в гласа си. – Искам да ме моли за шибания си живот.
Хатчет хвърли поглед към мен за част от секундата, като стисна ръката си върху китката на баща ми, когато той отвори уста да говори.
– Сигурна ли си, Лейла? – Попита ме той.
Кимнах веднъж.
Със силен замах на юмрука си Хатчет повали баща ми, оставяйки го да се приземи на пода с отвратителен трясък.
***
Хатчет ме наблюдаваше предпазливо.
– Сигурна ли си, че искаш да слезеш там? – Попита ме той, докато стояхме пред вратата на мазето. – Щом направиш това, Лейла, няма да можеш да се върнеш назад. – Предупреди ме той.
Вдигнах поглед към него, прокарах очи по красивите му черти и се вгледах в тъмните му очи.
– Обичам те, Хатчет. – Казах тихо.
Чертите на лицето му мигновено омекнаха, когато той протегна ръка, за да ме привлече към себе си.
– И аз те обичам, бейби. – Итойздиша. – Винаги съм те обичал и нищо няма да промени това.
– Съжалявам, че някога съм те обвинявала, че не си по-добър от Линкълн. – Извиних се. Издигнах се и притиснах лицето му в ръцете си. – Ти си най-добрият, най-невероятният мъж, когото някога съм познавала, и много съжалявам, че някога съм те обвинявала, че си нещо различно. – Извиних се, като го мислех от дълбините на душата си.
Всичко, което беше направил, беше да се опита да ме защити. Най-накрая разбрах нуждата от отмъщение – нуждата да нараня някого толкова, колкото той е наранил мен и тези, за които ме е грижа.
Той се наведе и леко прокара устни по моите, целувайки ме сладко и нежно.
– Всичко е простено, Лейла. – Увери ме той.
– Когато приключим там долу, искам да ме заведеш горе. – Казах му. Очите му потъмняха, а ръцете му се стегнаха около мен.
– Желанието ти е моя заповед, бейби. – Каза ми той, гласът му беше дрезгав.
Когато влязохме в мазето, Хатчет светна лампата и разкри, че баща ми е вързан, облегнат на стената. Саботаж, Грим и Призрака също се спуснаха, за да ме защитят, ако се наложи.
Грабнах един лост, едно от оръжията на Линкълн, когато ме беше пребил до смърт.
– Искам да го вържа към стълба, както Линкълн направи с мен. – Казах на Хатчет.
Той остана до мен, но Грав се придвижи напред, за да изпълни молбата ми. Баща ми се бореше с него на всяка крачка, но с помощта на Призрака го завързаха за един стълб в средата на мазето, глезените му бяха вързани заедно, а въжето беше прикрепено към друг стълб, тъй като нямаха окови на пода, както Линкълн беше направил за мен.
Исках да унищожа баща си така, както Линкълн беше унищожил мен по негова заповед.
– Недей да правиш това, Лейла. – Скара ми се баща ми. – Аз все още съм твой баща.
– Мислиш ли, че ми пука? – Попитах, докато се приближавах към него. – Ти сам си направи това. Единственото, което направи, беше да ме вкараш още по-дълбоко в шибаните ръце на Хатчет. – Казах му. – Винаги съм обичала Хатчет и тази любов винаги ще побеждава над всичко.
– Трябваше сам да го инжектирам с достатъчно хероин, за да го принудя да прекали с дозата преди шибаните седем години. – Изръмжа баща ми.
– Може би. – Отвърнах на баща ми. – Но ти не го направи. А каквото и да се прави на тъмно, винаги излиза на светло. Ти самият ме научи на това, помниш ли? – Подразних го.
Чертите на баща ми се изкривиха от гняв.
– Но това е добре. – Казах му, а гласът ми звучеше с горчивина. Бях толкова ядосана – толкова бясна. Баща ми трябваше да бъде моят защитник, но той беше причината да съм толкова разбита отвътре.
– Мислех да те убия с достатъчно хероин, за да прекалиш с дозата, както ти искаше да се случи Хатчет, но реших, че това е твърде лесен начин да си отидеш. – Клекнах пред него и почуках с лоста по крака му. Той преглътна трудно, а очите му се фокусираха върху тежкото парче стомана в ръцете ми.
– Не. Искам да те чуя да крещиш, както Линкълн искаше да чуе мен да крещя.
За първи път, откакто е в мазето, в очите на баща ми проблясва страх.
– Това не си ти, Лейла. – Опита се да ме вразуми той.
– Не е така. – Изригнах, като се изправих в пълния си ръст. – Заради теб бях накарана да повярвам, че Хатчет е шибано чудовище. Оказа се, че ти си истинското чудовище. – Забих лоста в корема му, като веднага след това от устните му се откъсна вик на болка. – Оказа се, че аз мога да бъда най-голямото шибано чудовище от нас тримата.
Ударих лоста по бедрото му и отново чух вика му от болка.
– Как се чувстваш, татко? Може би ще успея да избия омразата ти към Хатчет от организма ти, както ти искаше Линкълн да избие от мен любовта ми към Хатчет? – Изръмжах.
– Лейла, съжалявам. – Той се задави, а по бузите му се плъзнаха сълзи от болка.
– Не съжаляваш. – Изсмях се.
И забих лоста отново и отново, докато той вече не дишаше. Хатчет хвана ръцете ми в своите, тялото му се сви върху моето, докато се навеждах, за да замахна отново, сълзите се плъзгаха по собствените ми бузи, цялата болка и ярост пулсираха в мен.
– Свършено е, Лейла. – Той дишаше в ухото ми, като внимателно изтръгваше ръцете ми около лоста, който държах със смъртоносна хватка. – Той е мъртъв, бейби. Той не диша.
Лостът се удари в бетона със силен трясък, когато падна от ръцете ми. Той ме обгърна с ръце, като притискаше нежни целувки към шията и бузата ми, успокоявайки ме.
– Добре ли си? – След миг ме попита тихо.
– Аз го убих. – Прошепнах.
Хатчет кимна, а очите му пробягаха по лицето ми.
– Той е мъртъв, бейби. – Потвърди той.
По лицето ми се стичаха сълзи.
– Той никога не ме е обичал, Хатчет. – Изплаках. Хатчет отново ме прегърна до себе си. – Той можеше да ме убие – или още по-лошо, теб. – Наклоних глава назад, за да го погледна, докато Матю преминаваше през ума ми. Заплаках. – О, Боже, какво щеше да стане, ако му хрумнеше да използва Матю?
Хатче ме повдигна с ръка под дупето ми. Другата му ръка моментално се уви около гърба ми. Свързах краката си около гърба му и ръцете си около врата му, докато ме изнасяше от мазето.
– Шшш, бейби. – Каза той. – Той никога повече няма да може да те нарани и никога няма да може да нарани Матю.
Хванах лицето му в ръцете си, притискайки устните си към неговите. Той се препъна за секунда, като се хвана за стената, тъй като мигновено ми отвърна.
– По дяволите, жено. – Изръмжа, когато прекарах устни по челюстта му и надолу по шията му.
Усетих как се втурна нагоре по стълбите към стаята си. Щом влязохме вътре, той ритна вратата и я заключи. Положи ме на леглото, като мигновено се премести над мен. Издърпа ризата ми през главата и прокара устни по корема ми, като прокара език в пъпа ми. Изстенах, като стиснах здраво чаршафите в ръцете си.
Той разкопча сутиена ми и го захвърли настрани, а устните му се увиха около зърното ми.
– Хатчет, да. – Дишах, а всичко, което се беше случило, се изплъзваше от съзнанието ми. Единственото нещо, върху което можех да се съсредоточа, беше Хатчет и това, което правеше с тялото ми.
– Ти си моя, Лейла. – Измърмори. – Край на бягането.
– Не бягам повече. – Съгласих се. – Аз съм изцяло твоя. – Обещах.
Той изстена от удоволствие при думите ми.
– Искам да те опитам. – Измърмори, докато сваляше дънките от краката ми и захвърляше сандалите ми настрани.
Веднага разтворих краката си за него, докато той зарови лице между краката ми, плъзгайки езика си между гънките ми.
– Майната му! – Изстенах, докато той засмукваше клитора ми. – О, Боже, Хатчет. – Задуших се.
Той лукаво се усмихна нагоре към мен, преди да повтори движението. Ако го направеше още веднъж, щях да свърша по цялото му шибано лице.
Но ако имаше нещо, което знаех за Хатчет, той никога не ми позволяваше да свърша, докато не можеше да свърши с мен.
– Не. – Той дишаше срещу клитора ми, а аз хлипах, когато той се отдръпна.
– Хатчет. – Захлипах, отчаяна от това всепоглъщащо освобождаване.
– Търпение, бейби. – Успокои ме той, докато прокарваше върховете на пръстите си по бузата ми.
Стана от леглото и се съблече от дрехите си. Гледах го с гладни очи, докато ми разкриваше всяка частица от мускулестото си, татуирано тяло.
След като беше напълно гол, той легна на леглото до мен и ме хвана за бедрата, като ме издърпа върху себе си. Задъхах се от шок и забих нокти в гърдите му, за да се закрепя.
– Язди ме, бейби. – Каза той, като ме погледна нагоре. – Тази вечер съм изцяло твой. Толкова се възбудих, като те гледах там долу. – Той посегна и прокара възглавничката на палеца си по зърното ми, което ме накара да изстена. – Можеш да правиш с мен каквото си поискаш. – Той нежно хвана брадичката ми. – Но какво е правилото номер едно? – Попита ме нежно той, като прокара възглавничката на палеца си по долната ми устна.
– Не мога да свърша, докато ти не свършиш с мен. – Въздъхнах.
Той кимна.
– Добро момиче. – Изръмжа.
Наведох се и го подложих под ъгъл на входа си, като лесно се плъзнах по него. Той изстена и хвана бедрата ми здраво, без съмнение оставяйки синини, но се чувствах толкова добре – чувствах се шибано невероятно да бъда държана така от него, докато той ми даваше контрола.
– Язди ме, бейби. – Заповяда ми.
И аз го направих. Когато най-накрая свършихме, той седна и обви ръцете си около мен, притискайки тялото ми плътно към себе си, докато се вкопчваше силно в мен, за да изкара и двамата, докато вълна след вълна ме заливаше оргазмът ми.
След това ни преобърна настрани, като ме притисна до себе си.
– Спи, бейби. – Промърмори той, притискайки устни към челото ми. – Обичам те.
Усмихнах се срещу гърдите му.
– И аз те обичам. – Въздъхнах, вече заспивайки.
Назад към част 16 Напред към част 18
