Глава 18
Пиърс
Да, това парти вероятно беше лоша идея.
Влязох в читалището със столчето за кола в едната ръка, а другата – на малкия гръб на Кериган.
Тук все още нямаше много хора, но в момента, в който вратата се затвори зад нас, всички погледи се насочиха към нас.
Един висок мъж с тъмна коса и сивкави слепоочия ни забеляза пръв. Усмивката, която беше отправил към Кериган, се разсея, когато забеляза ръката ми и това, че стоим плътно един до друг.
Една жена с кестенявата коса на Кериган направи двоен завой, след което се втурна през стаята.
– Добре, може би това беше лоша идея. – Кериган изрази собствената ми мисъл. После се изправи и придаде онова свое смело лице. – Здравей, мамо.
– Здравей. – Майка ѝ ме изгледа нагоре-надолу, но когато видя Елиас в столчето за кола, замръзна. Това не беше щастлива майка.
– Това е Пиърс Съливан и синът му Елиас – каза Кериган. – Пиърс, това е майка ми, Маделин Хейл.
Протегнах свободната си ръка.
– За мен е удоволствие да се запозная с вас.
Маделин не стисна ръката ми. Продължи да се взира между нас тримата, докато на мястото на шока на лицето ѝ не се появи покруса.
– Вие сте човекът, който се опита да погуби дъщеря ми.
Днес Маделин сигурно е жадна за кръв.
Прочистих гърлото си.
– Аз съм.
– Мамо – изсъска Кериган. – Можем ли да не го правим?
– Ти. – Маделин размаха пръст в лицето на дъщеря си. – Ще имам думи за теб по-късно. Да го доведеш на деветдесетия рожден ден на баба ти. Какво си мислиш?
– Пиърс е важен за мен. Той е тук като мой приятел.
Приятел? Тази вечер щяхме да обсъждаме това класифициране.
Без да се обезкуражава, Кериган огледа стаята.
– Какво бихте искали да направим преди началото на партито?
Преди Маделин да успее да отговори на въпроса на Кериган, мъжът, който ни беше видял първи, се присъедини към групата.
– Здравей, татко. – Кериган ми махна с ръка. – Това е Пиърс. Пиърс, това е баща ми, Колтън Хейл.
– Приятно ми е да се запознаем. – Протегнах ръка.
Колтън, за разлика от съпругата си, наистина я стисна, а хватката му беше достатъчно силна, за да покаже смисъл.
– И така, тортата тук ли е? С удоволствие бих я видяла – каза Кериган и преди да изтърпим още от това представяне, тя ме хвана за ръката и ме повлече през стаята.
Минахме покрай маса след маса, покрити с ярки пластмасови покривки. Върху всяка от тях бяха разпръснати конфети, а в центъра на масите имаше малки букети от пролетни цветя. Към сцената имаше кръгла маса с малка дъска, на която с тебешир беше нарисувана думата „ПОДАРЪЦИ“. До нея се намираше тортата.
Очаквах Кериган да ни заведе там, но вместо това тя се отклони в посоката, а ръката ѝ не се отпусна върху моята. Тя ме издърпа покрай още хора с широко отворени очи и ме вкара в индустриалната кухня.
– Здравей, лельо Джен – каза тя на една жена, която бъркаше огромна купа със салата от макарони.
– Здравей, Кериг… – Поздравът на леля Джен секна, когато ме забеляза.
Керигън продължи да дърпа.
През кухнята. По кратък коридор. Покрай една врата. После още една. И накрая през трета, която се отвори към всекидневна с един тъмносин диван от туид и два кожени стола с покривала.
Кериган спря в центъра на стаята и си пое дъх.
– Не е страхотно. Но не е лошо.
– Планираш ли да се крием тук през цялото парти?
– Не. Може би? Надявах се, че тук вече ще има повече хора. – Раменете ѝ паднаха. – Съжалявам, че родителите ми бяха груби.
– Очаквах това. – Ако не им беше казала за нас, значи изненадата им беше оправдана. Но аз нямаше да отида никъде. Ако грубостта им беше това, което трябваше да изтърпя, за да бъда тук заради Кериган, така да бъде.
Всички важни хора в живота ми знаеха за Кериган. Разбира се, този списък беше малък. Родителите ми. Нели. Те знаеха какво означава тя за мен и какво се надявах да се случи, като се върна в Монтана. С времето и семейството ѝ щеше да знае.
– Всичко ще бъде наред. – Поставих ръка на бузата ѝ, а палецът ми нежно погали меката ѝ кожа. После се наведох и допрях устни до нейните.
Вратата на стаята се отвори.
– Кер-ох. Съжалявам, че прекъсвам.
Кериган се отдръпна.
– Ей, всичко е наред.
Обърнах се и се изправих пред жената, която бях видял веднъж преди месеци. Това трябваше да е сестрата на Кериган. Имаха една и съща коса, едни и същи красиви очи.
– Ларк, това е Пиърс. Пиърс, това е сестра ми.
Ларк протегна ръка.
– Ти…
– На Кериган.
Можеше и да изясним всичко още сега. Аз не бях инвеститорът. Не бях и приятелят.
Аз бях нейният.
Погледът на Кериган беше вперен в пода, но от устните ѝ се изтръгна усмивка.
– Ще бъде интересно. – Засмя се Ларк. – Добре дошъл в лудницата, Пиърс.
Аз се засмях.
– Благодаря.
– Хора, вие тук ли се криете? – Попита Ларк. – Ако е така, аз се присъединявам към вас.
Седнахме и аз откопчах Елиас от седалката му за колата.
Кериган моментално го открадна, подпирайки го на коленете си.
– Здравей, приятелю.
Той посегна към кичур от косата ѝ, като го обви в юмрук.
Тя се засмя и очите му се насочиха към лицето ѝ.
Тогава целият ми свят спря.
Елиас я дари с широката си беззъба усмивка и пусна поредица от бебешки бълнувания, сякаш ѝ казваше, че ще я задържи завинаги.
При късмет желанието му щеше да се сбъдне.
– О, той е сладък. – Ларк се притисна на дивана до Кериган и погъделичка бебето отстрани.
Изтеглих се назад в дивана, отпускайки се, докато му говореха. Най-вече се взирах в Кериган. Тези месеци на раздяла бяха твърде дълги.
Изглеждаше прекрасно днес, дори след нощта на недоспиване. Все още твърде слаба, но красива. Косата ѝ беше накъдрена на вълни и те се спускаха по раменете ѝ, гъсти и копринени. Тъмните дънки и ботушите на ток правеха краката ѝ да изглеждат дълги километри. Огромният сив пуловер, който беше облякла, се спускаше широко на врата, показвайки намек за безупречната ѝ кожа над едното рамо.
Ръката ми се движеше по собствена воля и се озова върху голата кожа.
Тя ме погледна и се усмихна, след което се съсредоточи върху сина ми.
– Ами ако се скрием тук цял ден? – Попита тя Елиас.
Той избълва някаква несвързана поредица от звуци.
– Това звучеше като „да“ – каза Ларк. – Но ако не излезем от тази стая, мама ще дойде да търси.
– Уф – въздъхна Кериган. – Мразя тези партита.
– Погледни на това по този начин – каза Ларк. – Цялото семейство е тук, така че трябва да изтърпиш само днешния ден, а после всички ще знаят за теб и Пиърс.
– Това е вярно. – Въздъхна Кериган, после ме погледна. – Готов ли си за това?
– Ще бъде добре. – Седнах по-изправен. – Това щеше да се случи в крайна сметка. Можеше да е и днес.
Тя се облегна на страната ми, после изправи гръбнака си и се изправи заедно с Елиас.
– Искаш ли да го взема? – Попитах.
– Не. – Тя го целуна по бузата. – Имам го.
Последвахме Ларк и се върнахме на партито, където прекарах следващия час в срещи с това, което сигурно беше целият град Каламити. Всички познаваха или бяха свързани с Кериган. Тя се усмихваше учтиво, смееше се, когато беше необходимо, и ме представяше, докато обикаляхме из залата.
Но при всеки страничен поглед или шепот зад гърба ни тя стискаше ръката ми по-силно. Всеки път, когато предлагах да взема Елиас, за да не го държи на ръце, тя отново го целуваше по бузата и ми казваше, че иска да го държи.
Той изглеждаше напълно доволен да ѝ позволи.
Елиас не се беше привързвал към никого толкова бързо. Нито към бавачката. Нито към Нели. Дори и майка ми. Може би Елиас усети притеснението на Кериган. А може би просто обичаше да си играе с косата ѝ.
– А, ето те. – Един мъж, който приличаше на Колтън, се приближи до Кериган. До него беше момчето от снощи. Джейкъб.
– Здравей, Зак – каза Кериган. – Това е Пиърс Съливан. Пиърс, това е брат ми. А ти си спомняш Джейкъб.
Нито един от мъжете не протегна ръка, докато тя правеше представянето. Нито един от тях не отвърна на поздрава ѝ, което ме вбеси до смърт. Освен че погледнаха Елиас, те се съсредоточиха върху мен и напълно игнорираха Кериган.
През живота си много пъти бях оценяван по размер, обикновено от по-възрастни клиенти, които не вярваха, че някой по-млад може да притежава тяхното ниво на бизнес нюх. Тези срещи никога не минаваха добре… за клиентите.
Джейкъб можеше да се прецака. Зак също можеше, но като се има предвид, че беше брат на Кериган, щях да си прехапя езика.
– Значи ти си човекът – каза Зак.
– Аз съм. – Приплъзнах се близо до Кериган, като сложих ръка на раменете ѝ.
Очите на Джейкъб пламнаха, когато тя се облегна на страната ми и вдигна брадичка.
– Ще си тръгна – каза той на Зак, след което изчезна през тълпата от хора.
Очите на Зак се редуваха между нас двамата.
– Вие сте заедно?
– Да – отговорих аз. – Това проблем ли е?
– Да. Не ти е мястото тук. – Той бръкна в джоба си и извади кутия цигари, като разклати една. След това си тръгна, като се запъти към вратата.
Какъв кретен.
– Съжалявам – прошепна Кериган.
– Не се извинявай.
– Тръгваме си веднага щом разрежат тортата.
– Тук няма спорове.
Бяхме се качили заедно на партито. Бях я закарал тази сутрин, като ѝ дадох малко пространство да си вземе душ и да се преоблече по време на сутрешния сън на Елиас. После я взех, за да дойде тук. Може би след като приключи партито, ще можем да прескочим града и да отидем в хижата.
Елиас издаде звук, след това малкото му тяло се залюля и върху пуловера на Кериган кацна бяла плюнка. Друга – върху суичара на сина ми.
– О, по дяволите. – Прегледах масите и открих розова салфетка върху една от тях. Избърсах я, но щетите бяха нанесени. Повърнатото мляко имаше уникална кисела миризма. – Ще ни трябват повече от сухи салфетки.
– Ще го заведа в кухнята и ще донеса хартиени кърпи.
– Аз ще взема кърпа за оригване.
Отидохме заедно до кухнята, след което оставих Кериган до мивката, а аз отидох по коридора до стаята, където бяхме оставили столчето за кола и чантата с пелени.
Тъкмо се връщах при тях, когато гласът ѝ се носеше по коридора.
– Мамо, спри.
Забавих ход, без да искам да се натрапвам.
– Скъпа, опитвам се да ти спестя малко душевни терзания – каза Маделин. – Той просто търси майка за това бебе.
Оуч. Това нейно семейство не се държеше настрана, нали?
– Не, не търси – настоя Кериган.
– Откъде знаеш? Всъщност не го познаваш.
– Моля те, просто… се довери на инстинктите ми.
– Твоите инстинкти те вкараха в неприятности с този човек на първо място. През последните шест месеца си живяла почти без нищо. Къщата ти е строителна зона и до миналия месец ти се налагаше да взимаш колата ми назаем, за да се движиш навсякъде извън радиус от десет блока.
Свих се.
Това не беше животът, който исках за Кериган. Последното нещо, което исках, беше тя да се бори.
– Мамо, може ли да не спорим така? Отново?
– Отново? Какво е пак? – Гласът на Маделин стана по-силен. – Ти се появяваш тук с този мъж и бебето му. Разбира се, че ще имаме въпроси.
– Права си. Трябваше първо да се обадя и да обясня. Но Пиърс е добър човек. И аз имам чувства към него. Така че ще бъде ли толкова трудно за вас, хора, просто да подкрепите решенията ми?
– Ами Джейкъб?
– Какво ще кажеш за Джейкъб? Аз го изхвърлих. Той е толкова снизходителен, колкото и Зак, и трябваше да го изхвърля още преди седмици.
– Това не ми харесва. – Въздъхна Маделин. – Притеснявам се, че той те използва, за да възпитава малкото си момче. Между другото, къде е майката?
Майната му. Кериган мислеше ли си, че става дума за това да намеря майка за Елиас? Защото това определено не беше така.
– Сложно е – каза Кериган. – И сега не е моментът да говорим за това.
– Но…
– Маделин? – – обади се женски глас в кухнята. – Готови сме за тортата.
– Добре. Ще дойда веднага. – Последва дълга пауза, докато вратата се затваряше. – Кериган…
– Мамо, остави това. Имаш торта за рязане.
Изчаках да изчезнат стъпките на Маделин, преди да вляза в кухнята.
Кериган беше накарала Елиас да лежи на маса от неръждаема стомана, докато почистваше дрехите му от изплютото.
– Чу ли всичко това?
– Да.
Тя въздъхна и вдигна сина ми.
– Какво ще кажете за малко торта?
Преди да успея да я спра и да ѝ обясня, преди да успея да ѝ кажа, че пътуването ми до Монтана няма нищо общо с нуждата от майка за Елиас и всичко е свързано с нея, тя тръгна към вратата.
Влязохме в общата стая точно навреме, за да доловим началните стихове на „Честит рожден ден“.
– Готови ли сте да си тръгваме? – Попита Кериган, докато тълпата се нареждаше до масата с тортата.
– Води.
Тя се обърна, готова да се хвърли в кухнята, но бягството ни беше осуетено, когато се появи бащата на Кериган.
– Няма да си тръгнеш, нали? – Попита Колтън.
– Хм…
Той се намръщи към дъщеря си.
– Ще почистим след това. Задължително присъствие.
Майната му.
– Ще се скрием отзад и ще оставим Елиас да подремне – казах аз. – Но ще бъдем тук за почистването.
Колтън кимна веднъж, като намръщената му физиономия беше по-дълбока от преди, след което тръгна да се присъединява към опашката за торти.
С ръка върху гърба на Кериган я насочих настрани и към дневната. Исках известно време насаме, за да поговорим за дискусията с майка ѝ. Но в момента, в който влязохме през вратата, намерихме Ларк да седи на дивана.
– Какво правиш? – Попита Кериган.
– Опитах се да си тръгна, но татко ме спря.
– И нас също. – Тя се свлече до сестра си.
– Мразя тези семейни мероприятия. Баба не помни половината от хората там, включително и мен. И ако още веднъж ме попитат защо още не съм се омъжила, ще изкрещя.
Кериган се захили.
– Е, имаш компания. Няма да се върна там, докато всички не си тръгнат.
Толкова за моя тих разговор.
Елиас започна да се суети, затова го вдигнах и докато Кериган и Ларк си говореха тихо, аз го нахраних с шише и го разхождах из стаята, докато накрая заспа в ръцете ми.
– Ако искаш, можеш да го заведеш обратно в мотела – каза Кериган. – Аз ще остана да почистя, а Ларк може да ме закара до вкъщи.
Поклатих глава.
– Аз оставам.
– Харесвате ми, господин Съливан – каза Ларк с усмивка.
Засмях се.
– Тя ти каза за това, а?
– Каза. Макар че моята скъпа сестра все още не ми е разказала всичко за това, което се случи, когато вие двамата се затрупахте със сняг.
– Може би съм пропуснала някои подробности – каза тя.
– Хубавите – промълви Ларк.
Кериган сви устни, за да скрие усмивката си.
Ако партито можеше да завърши с посещението на трима ни в дневната, щях да го нарека победа. Но час по-късно братът на Кериган отвори вратата и изсмука радостта от въздуха.
– Прибираме се – каза той. – Ела и помогни.
Направихме, както ни беше наредено, и се върнахме в залата, където повечето хора се бяха изнесли. След като сложих Елиас в столчето му за кола, започнах да свалям покривките. След като те бяха готови, помогнах да се сгънат масите, за да се закарат в склада.
Прибирах пълни с ръце столове на един стелаж, когато гласът на Кериган се извиси от главната зала.
– Какво?
Втурнах се навън и я открих да стои пред брат си с ръце на хълбоците и зачервено лице.
– Какво става? – Попитах, като се присъединих към тях.
Ларк дойде и застана до мен.
– Кажи им това, което ми каза – излая Кериган.
Челюстта на Зак се стисна.
– Джейкъб ми каза, че причината, поради която си прекратила отношенията си с него, е, че си разорена. И се събираш с този човек – той кимна към мен – защото той е единственият начин да избегнеш фалита.
Какво, по дяволите?
– Явно го е чул в кафенето тази сутрин – добави Зак.
– Глупости – изпъшка Кериган. – Ако го е чул в кафенето, то е защото е излязло от собствената му проклета уста.
– Вчера каза, че продаваш жилището си. – Скръсти ръце Зак на гърдите си.
Майната му на този човек, че не защити сестра си. Вместо това дойде тук и избълва очевидна лъжа. Заплашен ли беше от нея?
– Продавам къщата си, за да си купя друга – каза Кериган през зъби. – Не съм разорена. Но благодаря за подкрепата за бизнеса ми.
Родителите им дойдоха от мястото, където бяха опаковали подаръците.
– Какво става? – Попита Колтън. – Кериган, спри да крещиш.
Отворих уста, за да я защитя, но трябваше да се сетя, че това е излишно. Кериган можеше да се държи сама. Веднъж, не толкова отдавна, тя ми беше прочела закона за бунта на Първа улица и този ден беше променил живота ми.
Този спор вървеше по друг път.
– Какъв е проблемът ти, Зак? – Тя зае огледална позиция, с широко разтворени крака и кръстосани ръце. – При всеки удобен случай ми хвърляш в лицето моите грешки. Когато приятелят ти предполага, че се срещам с мъж заради парите му, вместо да защитиш мен и репутацията ми, ме питаш дали това е вярно. Би трябвало да знаеш, че никога не бих направила това.
– Има слух? – Попита Маделин. – О, Господи.
Дали беше разстроена от това, че моралът на Кериган беше поставен под въпрос? Или че за дъщеря ѝ се носят клюки? Вбесяваше ме това, че изобщо трябваше да се чудя.
Кериган ми беше казала, че семейството ѝ не я подкрепя твърде много, но това беше нелепо.
– Джейкъб пусна този слух. – Ноздрите на Кериган се разшириха. – Егото му беше накърнено, защото не исках да се срещам с него.
Колтън въздъхна.
– Ще говоря с него на работа в понеделник.
– Не се притеснявай. – Кериган поклати глава. – Не ме интересува дали хората говорят за мен. Не ми пука. Този кораб отдавна е отплавал. Това, което ме интересува, е, че брат ми може би наистина вярва, че това е вярно. Че той наистина си мисли, че ще бъда с мъж заради парите му. Не знаех, че си мислиш, че съм курва.
Помръднах. Ларк се стресна. Всички в стаята се стреснаха, дори и Зак.
И тогава тя изчезна.
Кериган мина покрай него и се насочи към Елиас на мястото му. Присъединих се към нея, взех сина си и излязох през вратата. В момента, в който двамата бяха натоварени в джипа, се качих зад волана и потеглих от Каламити.
– Къде отиваме? – Попита тя, когато излязох на магистралата.
– Никъде. Просто си помислих, че може би ще искаш да си поемеш малко въздух.
Тя увисна, после се наведе напред, като отпусна лице в ръцете си. Когато раменете ѝ започнаха да се тресат, спрях край пътя и сложих ръка на гърба ѝ. Тя не плака дълго, но дори една сълза беше достатъчна, за да ме разкъса.
С изключение на сестра ѝ, останалата част от семейството ѝ можеше да се прецака.
– Добре съм. – Тя подсмръкна и седна права, като избърса лицето си.
– Какво мога да направя, бейби?
Тя ми се усмихна тъжно.
– Ти го правиш.
– Искаш ли да те закарам до вкъщи? – Взех ръката ѝ от скута ѝ и поднесох кокалчетата ѝ към устните си.
– Не съвсем. Но как ще се почувстваш, ако те придружа за малко в мотела?
Не трябваше да отговарям.
Елиас нададе див, щастлив писък, сякаш и той разбра.
Моето дете беше адски умно.
Назад към част 19 Напред към част 21
