Глава 21
Пиърс
Дори в тъмното видях страха по лицето на Кериган.
Засмях се.
– Не такова предложение.
Във всеки случай все още не. Трябваше ни повече време и ако тя се съгласеше с идеята ми, щяхме да го имаме.
Кериган се отпусна и седна, като придърпа чаршафа със себе си, за да покрие гърдите си.
– Добре, слушам.
– Тридесет дни.
– Тридесет дни за какво? – Тя сведе поглед. Последния път, когато ѝ бях казал тридесет дни, тя беше скъсала едно писмо и го беше хвърлила в лицето ми.
– Тридесет дни заедно.
– И после какво?
– След това още трийсет. – Усмихнах се. – Но нека вземем това месец по месец. Тридесет дни тук.
– В тази къща?
– Да. Ти. Аз. Елиас. Ще превърнем това в домашна база. Ако трябва да отидеш до града, за да бъдеш в Рафинерията, той е само на два часа път. Можем да прекараме там колкото дни ни трябват за бизнеса, но през по-голямата част от времето ще сме тук.
Ще бъдем у дома.
– Знам, че е голяма молба да отложиш проектите си – казах аз.
– Те са готови. – Тя сви рамене. – Не съм решила с какво да започна по-нататък. Пътуванията напред и назад може да означават много шофиране.
– Ще се справим.
– Ами работата ти?
Преместих се, като се обърнах, за да светна лампата, а после седнах до нея, сложих ръка на раменете ѝ и я придърпах към себе си.
– Вече съм уредил да работя оттук през следващия месец. – Или по-дълго.
– Уреди всичко това, преди да дойдете тук?
– Казах ти, бейби. Аз съм тук. За толкова време, колкото е необходимо.
Елиас нямаше да отиде на преглед при педиатъра си още два месеца. Това беше единствената причина, поради която щеше да се наложи да се върна в Денвър, а дори и тогава в Монтана имаше лекари. Щеше да ми се наложи да намеря такъв, ако този район станеше наш постоянен дом.
Но това беше друго решение, което щяхме да вземем след месец.
Кериган изпусна звучен дъх, взирайки се през стаята към тъмните прозорци.
Знаех, че това е голяма молба. Семейството ѝ вероятно щеше да си помисли, че съм я отвлякъл. Но един месец заедно щеше да се отрази добре на всички ни. Месец, в който да се съберем и да бъдем просто себе си.
Имаше време да компенсираме.
– Защо? – Прошепна тя. – Защо тук?
– Защото това е нашето място. Поне би могло да бъде. Може би след известно време няма да се чувстваме като при дядо.
– Ще мислиш ли за тях тук?
– Става все по-лесно. Особено с теб и Елиас тук.
И не само защото леглата бяха сменени.
Стаите бяха започнали да имат нови спомени. Когато видях дивана, си помислих за Кериган, гола, с широко разтворени крака. Когато влязох в кухнята, я видях при печката, а Елиас в бронята си с демоничната котка като негов личен телохранител.
Ако напълнехме къщата с бебешки играчки и звукът на неговия смях се смесваше с този на Кериган, истинските спомени щяха да прогонят въображаемите за дядо и Хайди заедно.
Истински, трайни спомени.
– Можеш да избереш някои стаи и да ги пребоядисаш. Боядисване, осветление и каквото още се сетиш. Ако искаш да направиш по-голямо преустройство, тогава ще се заемем и с него. Ще вземем една от стаите за гости на долния етаж и ще я превърнем в твой собствен офис. Или пък можеш да вземеш основния офис, а аз ще взема една стая за гости. Каквото искаш. Но ще прекараме трийсет дни и ще видим дали можем да направим това място наше.
А в края на този месец щях да имам и друго предложение за нея.
Тази сутрин се бях измъкнал за десет минути, за да се обадя на любимия бижутер на майка ми. След един значителен депозит му бях поръчал да изработи пръстен по поръчка.
Между веждите на Кериган се образува бръчка. Бях виждал това изражение няколко пъти, когато тя работеше над нещо в главата си. После линията изчезна и аз затаих дъх в очакване на отговора ѝ.
– Детската стая – каза тя. – Трябва да я направим истинска детска стая. Може би да нарисуваме стенопис или да намерим уникален тапет за момченце. Или можем…
Забих устата си в нейната, а езикът ми навлезе в отворените ѝ устни.
Тя се засмя и сложи ръце на лицето ми, като ме придърпа към себе си, докато се целувахме.
Придърпах я към леглото, като издърпах подгъва на чаршафа нагоре и над главите ни. Смехът ѝ заглъхна, когато разтворих краката ѝ и се вмъкнах в тясната ѝ, влажна топлина.
Никой от нас не спа до края на нощта. Държах я будна до ранните сутрешни часове, когато бълбукането на сина ми събуди и двама ни от леглото.
Кериган навлече панталомите си и ме изпревари до креватчето.
Когато влязох, облечен в собствения си панталон, тя беше в люлеещия се стол със сина ми.
– Тридесет дни – каза тя и се усмихна на мен и Елиас.
Кимнах.
– Тридесет дни.
Тези красиви кафяви очи блестяха.
– Имате сделка, господин Съливан.
***
– Ще добавиш ли течна сметана към списъка? – Попита Кериган, като посочи бележника, на който пишех. – Искам да опитам да направя домашен сладолед в онази машина, която намерих в шкафа.
Записах го под Pampers Swaddlers, размер 2.
– Какво друго?
– Това е достатъчно за момента. Сигурен ли си, че нямат нищо против да ни вземат всичко това?
– Плащам на клуба голяма месечна такса, за да изпълнява нашите поръчки. – Имаше доста известни членове и когато идваха тук, последното място, където искаха да излязат, беше на публично място. – Те очакват да отидат до магазина за хранителни стоки вместо нас. Те имат персонал точно за тази цел. Обещавам.
– Добре. Все още се чувствам странно.
– Ще свикнеш.
С времето тя щеше да разбере, че това, което е мое – включително милиардите – е нейно. Ако тези пари можеха да направят живота ѝ по-лесен и да ми донесат повече усмивки, щях да похарча всеки цент.
Тя въздъхна, като погали Клементина по главата. Двете се бяха свили от едната страна на дивана, а аз – от другата.
– Предполагам, че ако сме забравили нещо, мога да се отбия до магазина, когато отидем в града в сряда.
– Или пък можем да изпратим клуба на поредната обиколка с поръчки.
– Това е глупаво. Просто ще отида сама.
Тази сутрин, след като закусихме и поиграхме известно време с Елиас, решихме да се върнем в Каламити по-късно през седмицата.
Кериган искаше да прекара известно време във фитнеса със служителите си и да изработи графика за този месец, след като вече нямаше да е там толкова често. Тя искаше да провери собствената си къща и да вземе още дрехи, които да донесе тук. И макар да не го беше казала, подозирах, че иска да види и семейството си.
Никой от тях не се беше свързал с нея, откакто бяхме пристигнали. Това ме вбесяваше, но досега успявах да си държа езика зад зъбите. Вчера на няколко пъти хванах Кериган да проверява телефона си и всеки път, когато той се появяваше без известия, на лицето ѝ се появяваше светкавица на болка.
Бях дал на Колтън Хейл още един ден, за да подреди семейството си. И тогава щях да се намеся аз. Братът можеше да се прецака за всичко, което не ме интересуваше, но родителите ѝ трябваше да я подкрепят.
– Какво искаш да правим днес? – Попитах, като оставих бележника настрана.
Тя сви рамене.
– Може би да се поразровя наоколо и да видя дали мога да намеря рулетка. Гледах тапети и намерих най-хубавия зелен и сив планински десен.
– В гаража има кутия с инструменти. Подозирам, че ще бъдеш по-сръчна със съдържанието и, отколкото аз.
Кериган се усмихна.
– Когато за първи път започнах да преустройвам места, при пътуванията си дотам си набавях някои материали от Бозман. Разнообразието беше по-добро от железарията в Каламити. Служителите на касата винаги ме питаха дали купувам инструменти за съпруга или гаджето си.
– Горещо е, бейби. Знаеш ли онази снимка, която си публикувала в Инстаграм, на която носиш онзи колан с инструменти?
– Да.
Намигнах ѝ.
– Харесва ми тази снимка. Тя ми беше … полезна през месеците без теб.
– О, Боже мой. – Тя се засмя и побутна крака си в ребрата ми, кимвайки на Елиас, който си играеше на пода.
Бяхме пуснали едно анимационно филмче, за да има малко фонов шум, и по начина, по който клепачите му се спускаха, докато гледаше, подозирах, че след минути щеше да си подремне.
– Когато отидем у вас, нека не забравяме да вземем този колан с инструменти.
Тя извъртя очи, но сексапилната руменина по бузите ѝ говореше, че ще си спомни.
– Сигурен ли си, че нямаш нищо против да декорирам детската стая?
– Съвсем не. – Рано или късно тя щеше да разбере, че това място не е мое, а наше. Вероятно не през следващите трийсет дни, но все някога.
Тя посегна към крайната масичка, взе дистанционното и намали звука на телевизора. После се изправи, като постави Клементина на пода. Котката мигновено отиде при Елиас и се настани до него. Котката ме стрелна с поглед.
– Тази сутрин не ти е съскала – каза Кериган. – Мисля, че те харесва.
Подиграх се.
– Тя просто крои планове как да се измъкне от пералнята през нощта и да ме удуши в съня ми.
Кериган се премести през дивана, за да се настани до мен.
– Тя ще се умилостиви към теб. Само почакай.
– Мислех си за нещо. – Завъртях кичур от косата ѝ около пръста си.
– Какво?
– Това, което майка ти каза, че Елиас има нужда от майка. За това, което си казала по монитора снощи за Хайди. Тя щеше да те хареса. Щеше да ревнува от теб. Напълно. – Дори след развода, ако Хайди беше видяла начина, по който гледах Кериган, щеше да завижда на красотата и усмивката ѝ. – Но ако остави това настрана, щеше да те хареса.
Кериган се наведе настрани, взирайки се в мен.
– Искам Елиас да знае коя е тя. Поне добрите неща. Но тя си е отишла. И не може да го каже, но и той те обича.
Само един поглед към сина ми и всеки можеше да каже, че той обожава Кериган.
– Какво искаш да кажеш? – Попита тя.
– Имаме късмет, че те имаме. И двамата. – И той щеше да е късметлия да я има за майка.
– Аз също съм късметлийка. – Тя целуна долната част на челюстта ми, след което се изправи. – Ще го сложа в креватчето му.
– Добре.
Тя държеше сина ми на ръце и беше на половината път от дневната, когато на вратата се позвъни.
– Сигурно е някой от клуба. – Махнах списъка, за да го предам, и минах през входа към вратата.
Но на верандата не беше служител на клуба.
Беше семейство Хейл.
Колтън и Маделин стояха един до друг. Зак беше зад майка си. А Ларк се държеше назад с усмивка на лицето, сякаш просто беше дошла да се наслади на шоуто.
Как бяха преминали през портата? Или знаеха къде се намира хижата?
– Здравей. – Колтън прочисти гърлото си. – Съжалявам, че се намесвам, но се надявахме да поговорим с Кериган.
Скръстих ръце на гърдите си.
– Ако под разговор разбирате извинение, тогава сте добре дошли да влезете. Но ако този разговор не включва вариация на „Съжалявам“, то тогава ви пожелавам безопасно пътуване до дома.
Очите на Маделин се разшириха.
Усмивката на Ларк също.
– Мамо? Татко? – Кериган се приближи до мен с Елиас на ръце. – Какво правите тук?
Не се помръднах, принуждавайки я да погледне покрай ръката ми. Стоях там, неподвижен като статуя, докато Колтън не ми кимна. След това се отдръпнах настрани, като им махнах да влязат.
– Какво става? – Попита Кериган Ларк.
Ларк запази усмивката си на място и кимна към Елиас.
– Мога ли?
– Е, разбира се. – Кериган го предаде на сестра си.
– Здравей, сладко грахово зърно. Аз съм твоята леля Ларк. Какво ще кажеш да ми покажеш фантастичната си къща?
– Чакай. Къде отиваш? – Попита Кериган, докато Ларк се разхождаше по коридора покрай родителите и брат ѝ.
– Изследване – отговори Ларк, като продължаваше да се отдалечава.
– Детската стая е на втория етаж – казах аз.
– Отлично. Благодаря, Пиърс. – Ларк ми махна с ръка, след което изчезна зад ъгъла към всекидневната.
– Какво правите тук? – Попита родителите си Кериган.
Колтън дари дъщеря си с тъжна усмивка, но Маделин беше тази, която се приближи, обви ръце около Кериган и прошепна:
– Съжаляваме.
Раменете ми увиснаха. Благодаря на Бога. Щяхме да се справим и без тяхната подкрепа, но аз исках за Кериган повече от това да се справи.
– Много мислихме за това, което каза в събота. – Колтън се приближи и сложи ръка на раменете на Кериган. – Не осъзнавахме, че се чувстваш без подкрепа. Това не е, което искаме. Онези предложения за работа на място в дилърството бяха, защото си толкова умна. С удоволствие бих работил с теб. А ние просто се опитваме да се погрижим за теб. Ти си нашето момиче.
– Обещаваме да се справим по-добре – каза Маделин.
– Благодаря ви. – Кериган се наведе в тяхното скупчване, като ми изпрати усмивка през рамо. Тя падна, когато погледна към брат си.
Зак прочисти гърлото си.
– И аз съжалявам.
– Ти си задник – каза Кериган.
Той кимна.
– Защо? – Тя се отдръпна от родителите си и застана пред брат си, скръстила ръце на гърдите си.
– Не знам – промълви той.
– Ревнуваш – казах аз.
Очите му полетяха към моите. На лицето му се появи изненада, че съм го изрекъл, но в нея имаше и частица истина. Всички го знаехме.
– Ревнуваш? – Изпъшка Кериган. – За какво? Към мен?
– Хората говорят за теб през цялото време. Колко си велика. Колко си умна. Колко си целеустремен. Как един ден ще управляваш града. Всичко, което съм правил, е да ходя на работа при татко.
– Ще поемеш дилърството – каза Колтън.
– Твоето представителство. Дилърството на дядо. Той го започна. Ти го разви. То е твое, татко. Не е мое. Аз дори не съм ходил в колеж.
– Тогава го направи свое. – Вдигна брадичката си Кериган. – Ако искаш да се докажеш като нещо повече от заместник на татко, направи го. Но не ме критикувай в този процес. И винаги можеш да си вземеш диплома. Ако това означава толкова много за теб, ходи на училище.
Той сведе поглед, раменете му се свиха.
– Права си.
– Знам, че съм права. – Тя го гледаше и клатеше глава. След това, понеже моята жена имаше златно сърце, се хвърли да го прегръща и прегърна брат си. – Толкова съжалявам за къщата ти.
– И аз. – Той се отпусна, като я придърпа към себе си. – Ако офертата все още важи, с удоволствие бих живял в ателието за известно време. Ще плащам наем.
– Вече ти казах, че можеш.
– Мислех, че може би поканата ми е отменена.
– Все още не. – Тя се засмя. – Но си предупреден.
Той се засмя и я пусна. После сви рамене и тръгна към мен с протегната ръка.
– Здравей, аз съм Зак. Брат на Кериган. Приятно ми е да се запозная с теб.
Стиснах ръката му.
– Благодаря.
– Това е доста добро място. – Маделин огледа входа. – Тук ли сте били затрупани от снега? Аз също не бих имала нищо против да остана тук.
Кериган махна на семейството си да влезе в къщата.
– Влезте.
Присъединих се към тях във всекидневната. Няколко минути по-късно Ларк слезе сама с бебефона в ръка.
И тогава прекарах деня в опознаване на семейството ѝ. Те се запознаха с мен.
Когато Елиас се събуди от дрямката си, той стана център на внимание. Маделин се изсипа в кухнята и настоя да сготви обяд. Колтън инспектира терена и помогна на Кериган да измери детската стая за поръчката на тапети. А Зак предимно се държеше настрана, все още носейки тежест на раменете си.
Това щеше да мине с времето. Къщите можеха да бъдат възстановени. И всичко, което трябваше да направи, беше да попита, защото сестра му щеше да му проектира къщата на мечтите.
По време на обяда Колтън призна, че след като сме си тръгнали в събота, са искали да ни намерят, но заради пожара са останали в Каламити със Зак. Пожарната служба беше установила причината за пожара. Беше цигара, която паднала на килима и запалила дома.
Веднага след като докладът бил пристигнал, те разговаряли и решили, че посещението тук ще бъде по-добро от телефонно обаждане. Ларк направила проучване и се обадила на Нели, която с удоволствие предложи адреса и кода на портата ми.
Дължах ѝ още един бонус.
Защото един ден тук, със семейството си, и в погледа на Кериган имаше лекота, която не бях виждал досега.
– Ще останеш тук? – Попита Маделин след вечерята, когато всички седнахме във всекидневната. Тя беше откраднала Елиас от Ларк и го беше сложила на коляно. – За колко време?
Кериган ми се усмихна.
– Около месец.
– Мога да работя във фитнеса – каза Маделин.
– Би трябвало да е покрито, но може би ще можем да те запишем за спешни случаи.
– О, с удоволствие. Това ще ме измъкне от къщи и ще ми даде нещо, което да правя, за да се чувствам полезна.
– Мога и аз да го наглеждам – каза Зак. Той не се беше осмелявал да се доближи до Елиас, но тази проклета котка беше в скута му от часове. – Тъй като ще бъда наоколо.
– Би било чудесно – каза Кериган.
– Е, по-добре да тръгваме на път. – Колтън плесна с ръце по коленете си и се изправи от стола си. – Утре е работен ден.
– Благодаря, че дойдохте – каза Кериган и получи прегръдки от всички, докато се шмугвахме към вратата.
– Елате да ни посетите, когато се отбиете в града по-късно – каза Маделин и ми подаде Елиас. – О, ти си перфектно бебе. Ще те разглезя.
– Нареди се на опашката, мамо. – Ларк се пресегна, за да целуне бузата на сина ми, после отвори вратата, разтреперана от порива на студения вятър.
Зак и Колтън последваха жените навън, като преди да си тръгнат, ми стиснаха ръката.
В момента, в който вратата се затвори зад тях, Кериган въздъхна.
– Чувстваш ли се по-добре? – Попитах я.
– Мразя да се карам с тях, но може би беше закъсняло. Може би отдавна трябваше да им кажа как се чувствам.
– Вече е направено. – Придърпах я в прегръдките си, а Елиас беше притиснат между нас. – Рано ли ще си лягаме?
– Да, моля.
Засмях се и целунах косата на сина си. Днес почти не го бях държал на ръце, въпреки че да го споделя не беше толкова лошо.
Кериган сигурно е усетила, че ми е липсвал днес, защото ме остави сам да го изкъпя, да го нахраня с последното шише и да го люлея, за да заспи.
Когато я намерих гола в леглото, отправих безмълвна благодарност към небесата, преди да съблека собствените си дрехи и да се присъединя към нея. Три оргазма за нея, два за мен и заспах, напълно мъртъв за света, докато на следващата сутрин не ме събуди слънчев лъч.
Леглото до мен беше празно. Когато се облякох и отидох до детската стая, Елиас също не беше в креватчето си.
Намерих ги долу, Елиас в ръцете на Кериган. Двамата се бяха загледали в един от големите прозорци.
– Здравей. – Влязох зад нея и обгърнах и двамата с ръце. – Бихте ли погледнали това.
Отвъд стъклото падаше тежка снежна покривка. Не беше онази зла буря от декември, но бялото падаше на такива дебели люспи, че не можехме да видим двайсет метра отвъд къщата. Белият сняг покриваше стръковете зелена трева и запращаше дърветата.
– Толкова за пролетта – казах аз. – Чудя се дали няма да ни затрупа сняг.
– Надявам се да е така – прошепна Кериган.
Аз също.
Със семейството ми в прегръдките си наблюдавахме как пада сняг.
И никой от нас не се оплака, когато шест часа по-късно пътят беше затворен.
Назад към част 22 Напред към част 24
