Епилог
Кериган
Две години по-късно…
– Мамо! Ето ме! – Елиас се спусна по пързалката и се приземи с крака върху дървените стърготини в основата. След като краката му се закрепиха, той вдигна ръце във въздуха и затанцува победния си танц. – Аз го направих. Направих го.
– Ти го направи! – Заплясках. – Съвсем сам.
Беше се притеснил да се качи сам на най-голямата зелена пързалка в парка, но нямаше как да се кача там и да се промуша през различните дупки на джунглата в наши дни. Само за да си вържа обувките, беше нужно малко чудо.
Елиас се затича към мен, сблъсквайки се с коленете ми.
Протегнах ръка покрай корема си и разроших тъмната му коса. Кичурът гъсти вълни се превръщаше в собствено създание, но всеки път, когато Пиърс предлагаше да я подстрижем, го убеждавах да изчакаме още една седмица.
Последния път, когато я подстригахме, Елиас изглеждаше мигновено по-възрастен и аз се разплаках във фризьорския салон. Разбира се, бях в началото на бременността и бях хормонално разстроена от всичко. В почти деветия месец това не се беше променило.
– Добре, приятелю. Време е да отидем да се срещнем с татко.
Преди час и половина Пиърс ми беше изпратил съобщение, че тръгват от летището. Докато стигна до „Рафинерията“, те трябваше да са се върнали в града.
Протегнах ръка и взех тази на Елиас в моята, докато тръгвахме през парка. Белият ми цветен сарафан се развяваше над коленете ми. Със свободната си ръка бутах количката, докато той вървеше, а когато ходенето ставаше прекалено, го оставях да се качи на седалката, докато я отпусках по тихите квартални улички на Каламити.
За жена, чиито глезени бяха два пъти по-големи от обичайното и която гърбът постоянно я болеше, беше доста трудно да стигне от парка до Първа улица, но днес исках да шпионирам.
Пиърс и аз построихме сегашния си дом, след като той официално се премести в Монтана. Старата ми къща, тази, която преустроих преди няколко години, продадохме, защото не беше достатъчно голяма, за да могат Пиърс и Клементина да съжителстват спокойно под един покрив.
В началото на седмицата мама беше видяла новите собственици навън със стълби, валяци и кофи за боя. Беше се втурнала към „Рафинерията“, вбесена, че боядисват това, което тя все още смяташе за моя къща.
Защо щяха да я боядисват? Какъв цвят би могъл да бъде по-добър от кремавото бяло, което си избрала?
– Очевидно черен – промълвих, когато се появи. Сериозно? Черно? Да, беше модерно, но тази къща беше твърде малка за такъв тъмен нюанс. Сърцето ми се сви, докато я подминавах.
– Повече няма да вървим по тази улица – казах на Елиас.
– Куче! – Той посочи към един златен ретривър в двора отпред. – Мамо, погледни кученцето!
– Трябва ли да си вземем куче? – Намалих гласа си, защото знаех отговора на сина ми. Пиърс щеше да е „за“, но друго животно можеше да накара Клементина да се престраши. Може би след като има две бебета, които трябва да защитава, ще можем да помислим за кученце.
Когато излязохме на Първа улица, пътят беше претъпкан с коли, а регистрационните номера от други държави отбелязваха, че повечето са туристи. Уикендът на Деня на паметта в Каламити винаги беше оживен и за разлика от повечето представители на по-старото поколение обичах да виждам тротоарите, пълни с хора. Този пешеходен трафик щеше да бъде фантастичен за новата пивоварна, която бяхме открили през март.
Миналата есен още една от старите сгради в края на Първа беше излязла на пазара и ние я купихме от предишния собственик, който беше решил да закрие бизнеса си с преработка на дивеч и да се пенсионира. След като измихме сградата с десет дози белина, за да се отървем от миризмата – дори и след пълното преустройство се кълна, че има дни, в които все още усещам миризмата на кръв и лой – я превърнахме в пивоварна.
Менюто ни беше малко, с акцент върху малки чинии за хора, които се нуждаят от бърза закуска, докато пият бира. Бяхме наели пивовар от Бозман, който искаше да се премести в по-малка община, и в по-голямата си част го оставихме да ръководи шоуто.
В града се чуваше мрънкане за още един бар в Каламити, най-вече от страна на Джейн, защото години наред тя беше завземала пазара на алкохол на Първа със собствения си бар. Но след няколко месеца тя осъзна, че в Каламити има достатъчно търсене за две популярни места за отдих.
Усмихнах се на пълните паркоместа пред пивоварната и продължих да вървя към фитнеса. В момента, в който Елиас забеляза Ленд Роувъра на Пиърс, той се измъкна от количката.
– Татко! – Елиас размахваше пухкавите си ръце, докато тичаше по тротоара.
– Здравей, приятелю. – Пиърс го подхвана, подхвърляйки го във въздуха, после го прегърна, сякаш не се бяха виждали от седмици, а не от пет часа.
Пиърс стоеше почти на същото място, на което беше преди години, когато се бяхме срещнали за първи път. Засмях се, спомняйки си колко красив беше в онзи костюм. Съвсем не на място, но напълно магнетичен.
В наши дни не носеше толкова често костюми. Предпочиташе дънки като тези, които носеше днес, такива, които прилягаха на силните му бедра и дълги крака. Но беше също толкова магнетичен. Също толкова неустоим.
Когато стигнах до тях, отместих количката от пътя и се облегнах на страната на Пиърс.
– Здравей, бейби. – Той ме целуна по косата. – Как се чувстваш?
– Добре. – Облегнах ръце на корема си. Уморена, но добре. Нямаше много неща, от които да се оплаквам тези дни.
След тридесетте ни дни в хижата Пиърс ми беше направил още едно предложение, това включващо диамантен пръстен. Месец по-късно се бяхме оженили на малка церемония на едно от любимите ми места в подножието на хълмовете извън града, като семейството ни и близките ни приятели ни наблюдаваха.
Веднага след като адвокатите подготвиха документите, осинових Елиас. След това започнахме строежа на новата ни къща. Хижата беше твърде далеч от Каламити, а през зимата имаше твърде голям риск да закъсаме.
Домът ни тук беше в провинцията, заобиколен от дървета, които ни осигуряваха известно уединение. Като се има предвид, че Пиърс искаше да вложи много стаи, имахме място за разширяване, а и вече бях заснела достатъчно съдържание за блога и социалните медии за едно десетилетие.
Не че имах много последователи.
Две години по-късно това все още беше повече хоби, отколкото източник на доходи, но го обичах достатъчно, за да не се откажа. Ако печелех по десет последователи на седмица, бях щастлива. Освен това бизнесът ми процъфтяваше и здравият краен резултат, заедно със семейството ми и няколко проекта „Направи си сам“, бяха достатъчни, за да поддържат усмивката на лицето ми.
Строителството на сателитния офис на „Грейс Пийк“ току-що беше приключило. Той се намираше в покрайнините на града и щеше да бъде следващият ми материал за блога. Повечето от служителите му щяха да останат в Денвър, но двайсетина души бяха избрали да се преместят в Каламити.
Двайсет нови лица, плюс техните семейства, щяха да нарекат това място свой дом.
Включително и Нели.
Беше се преместила тук преди две седмици. Което беше добре, защото ако разбереше кой друг се мести тук, сигурно щеше да промени решението си. Както и да е, тя имаше ипотека и беше ангажирана за известно време.
– Къде е Кал? – Попитах.
Пиърс подръпна брадичка към „Рафинерията“.
– Разказвах му за фитнеса, докато пътувахме от Бозман. Той искаше да го провери.
Кал ни беше посещавал в Монтана няколко пъти, откакто се преместихме тук, включително и на сватбата. Но винаги бяхме ходили в хижата и той все още не беше прекарвал много време в Каламити.
Макар че очевидно беше достатъчно, за да се премести тук.
– Сигурна съм, че е съблекалня в сравнение с огромните спортни зали, с които е свикнал – казах аз. – Ако направи един хаплив коментар . . .
– Дай му шанс. – Пиърс винаги защитаваше Кал и макар да бях чувала много истории, които правеха пенсионираната футболна звезда да изглежда почти човек, бях чувала и много истории от Нели, а нейните бяха всичко друго, но не и ласкателни.
– Аз съм на страната на Нели. – Изявление, което бях правила безброй пъти след решението на Кал да се премести.
С Нели се бяхме превърнали в големи приятелки през последните няколко години и нямах намерение да я изгубя от Каламити. С Нели, Луси и Евърли имах своя собствена момичешка банда. Никой, дори и бившият куотърбек от НФЛ, нямаше да я прецака.
И не само ужасните истории на Нели за Кал, които бях чула. Оказа се, че това не е просто малък град, а малък свят. Пиърс и Нели не само познаваха Кал от гимназията, но и Евърли и Луси познаваха Кал от времето, когато живееха в Нешвил. Евърли дори беше ходила на няколко срещи с Кал, докато тя не ги отрязала.
Нели обичаше да има на кого да се оплаква от ужаса, който представляваше Кал Старк.
Бях прекарала достатъчно време в обкръжението на Кал, за да не премина направо към ужас. Той беше различен човек около Пиърс. Винаги се е отнасял любезно само към мен и е обичал Елиас. Той не беше наистина ужасен.
Не че някога бих признала това на Нели.
– Нека не се напрягаме за това – каза Пиърс. – Каламити е достатъчно голяма и за двамата.
– Не знам за това – промълвих аз. Пиърс ни даваше твърде много кредит на доверие.
В момента общността целуваше задника на Пиърс, защото той не само беше докарал милиардите си тук, но и беше дал значителни дарения на всяка местна благотворителна организация. Когато клюките за теб бяха положителни, животът тук беше рози и дъги.
Но някой ден – това беше неизбежно в град с такива размери – някой щеше да каже нещо неприятно и той щеше да разбере колко малък е този град.
– Къде е чичо Кал? – Попита Елиас.
Елиас, както и Пиърс, обичаше Кал. Сигурно защото Кал разглези сина ми с всичко, което се отнасяше до футбола, който беше любимото нещо на Елиас, освен плюшеното му мече.
– Той е във фитнеса на мама.
– Трябва ли да отидем да го намерим? – Изправих се, като се превивах от болка в страната.
– Какво става? – Пиърс веднага сложи Елиас на земята и ръцете му се стрелнаха към корема ми.
– Нищо. – Махнах му с ръка. – Просто всичко е стегнато.
– Сигурна ли си?
Засмях се.
– Сигурна съм.
Тревогите и притесненията на Пиърс бяха постоянен спътник на тази бременност. В началото имаше много нерви, като се има предвид историята и на двамата, но с напредването на месеците и израстването на това момиченце, което получаваше само здрави доклади от прегледи, се успокоих значително.
Пиърс? Нито за миг.
– Кериган! – Името ми прозвуча откъм тротоара и всички се обърнахме, когато Нели се втурна към нас.
– О, по дяволите – промърмори Пиърс.
– Все още мислиш, че градът е достатъчно голям?
– Надявах се да избегнем това за ден-два. И да съобщя новината, преди да са се видели.
Бяло-русата коса на Нели се развяваше зад гърба ѝ, докато тичаше по път с огромна усмивка на лицето. Усмивка, която щеше да изчезне в момента, в който забележеше Кал.
– Нелиеее. – Елиас прескочи до нея, протягайки ръка, за да ѝ даде пет.
– Здравей, приятелю. – Тя разроши косата му.
– Здравей. – Махнах и се постарах да я насоча така, че да е с гръб към залата. Може би ако Кал я забележи, ще остане вътре. – Какво правиш?
– Дойдох да те намеря.
– Наистина? Защо?
Тя изкара телефона си от джоба на дънките си и изтегли TikTok.
– Ти ставаш вирусна.
– Какво? – Притиснах се до екрана ѝ, докато тя изтегляше видеото, което бях публикувал тази сутрин. Работех в новата си градинска барака и монтирах този античен прозорец. Навесът беше любим проект и нещо забавно, което да правя в ограниченото си свободно време. Беше изтъркан и очарователен, а когато беше готов, щеше да се превърне в моята лятна оранжерия.
На видеото бях с пистолет за пирони, а бременният ми корем се показваше в чифт гащеризони. Косата ми беше разбъркана, а предпазните ми очила – прозрачни, но се усмихвах, докато поставях прозореца.
– О, Боже мой. – Примигнах на гледките на видеото, след което ги изучих отново. – Дали там пише три милиона?
– Да! – Нели сложи ръка на раменете ми, а след това и Пиърс беше там, държейки ме, защото коленете ми бяха отслабнали.
– О, Боже мой. – Цяла сутрин бях толкова заета с Елиас, че не бях проверила социалните си мрежи. Бях публикувала видеото, като очаквах същите две хиляди последователи, както обикновено, да гледат и това.
Взех телефона си от поставката за чаши на количката и отворих приложенията си. Очите ми се присвиха при броя на последователите ми в TikTok. После отворих Instagram и едва не припаднах.
– Спокойно, бейби. – Пиърс беше там, за да ме задържи отново.
– Петдесет хиляди. Има петдесет хиляди души, които ме следват. – Погледнах към съпруга си и просто се загледах.
Усмивката му беше ослепителна.
– Какво ти казах?
– Да продължавам да вървя. – Той беше най-големият ми поддръжник от самото начало. Всеки път, когато споменавах да се откажа, той ми казваше да не се отказвам. Казваше ми, че идеите ми са свежи и уникални. Че имам нещо, което другите ще искат да видят, но ще отнеме време.
Свободен смях избухна, когато Елиас се приближи и обви ръце около крака ми.
– Мамо, къде е чичо Кал?
– Хм… – Остави на двегодишното дете да те върне в реалността.
– Чичо Кал? – Усмивката на Нели изчезна. – Моля те, кажи ми, че той е в Тенеси, където му е мястото.
– О, виж. Това е любимата ми блондинка от бутилка. – Дълбокият глас на Кал отекна откъм рамото на Нели, когато той излезе от Рафинерията.
Лицето ѝ се превърна от слънчево в ледено, когато се обърна към него.
– Е, ако има някой на света, който би трябвало да разбере фалша, това си ти. Фалшифицирай, докато успееш. Това е нещо като модел за кариерата ти, нали? О, съжалявам. Бивша кариера. Чух, че са те пенсионирал. Оуч.
Челюстта му се сви.
– Бях свободен агент и се пенсионирах.
– Разбира се – отвърна тя.
– Може ли да го оставите за друг ден? – Попита Пиърс. – Трябва да отпразнуваме съпругата ми.
– Чичо Кал! – Елиас се втурна към Кал, който го вдигна и го гъделичкаше безмилостно.
И мъжът, и момчето се засмяха, а обичта по лицето на Кал беше ясна като голямото небе.
Не можех да се спра на Кал. В някои моменти той ми харесваше. Много. В други пък бях точно зад Нели, докато тя го удряше по лицето. Той можеше да бъде такъв гадняр за нея, но начинът, по който обичаше сина ми, беше очарователен. Лоялността му към Пиърс беше непоколебима.
– Какво ще кажете да отидем всички в пивовар… – По крака ми се стичаше струя вода.
– Какво е това, по дяволите? – Попита Кал.
– Езикът – изръмжах аз. Елиас повтаряше всичко, което Кал кажеше. – И това ще е спукването на водата ми.
И така… днес нямаше нито една болка встрани.
Пиърс се впусна в действие, хвана ръката ми и ме поведе към джипа си.
– Нели…
– Ще се справим с Елиас – каза тя. – Ще отидем пеша до моето жилище.
– Той не е обядвал – казах ѝ, докато Пиърс ми помагаше да седна на пътническата седалка.
– Ще се справим – каза Кал.
Ние? Не се нуждаех от сина си в разгара на следващата им битка.
– Може би просто трябва да оставиш Нел…
Пиърс затвори вратата пред мен, преди да успея да довърша изречението си.
– Ще се справим – обади се Нели достатъчно силно, за да я чуя.
Кимнах, докато се разпространяваше нова болка.
– О, това е… странно. Дишай.
– Добре. – Пиърс се качи зад волана.
Говорех на себе си, но докато той шофираше и цветът от лицето му изчезваше, осъзнах, че и двамата се нуждаем от напомнянето.
– Хей. – Пресегнах се и сложих ръка на ръката му. – Обичам те.
– Обичам те.
– Днес ще се запознаем с нея.
Той ми се усмихна разтреперано, като едва погледна към мен, докато препускаше през града към болницата.
– Ще се запознаем с нея днес.
Днес се оказа утре.
В четири и половина на следващата сутрин се роди дъщеря ни Констанс Мей Съливан.
Когато ни изписаха от болницата, Пиърс вече беше отишъл до дома ни, за да вземе Елиас и багажа ни.
Защото първото място, на което искахме да я заведем, беше в хижата.
Назад към част 23 Напред към част 25
