Глава 11
– Тази идея не ми харесва – промълвих аз.
Аарон, Джъстин, Блейк и аз стояхме рамо до рамо, загледани в една дървена стълба. Бяхме открили люка на тавана на гаража – не се забелязваше веднага, тъй като беше боядисан в същия ален цвят като всичко останало – който водеше към некачествено изграден склад от шперплат, завинтван към гредите на тавана.
Това беше единственото скривалище в гаража.
– Имаш ли по-добра идея как да шпионираме каквито и да са плановете на сектата за днес? – Попита Аарон.
– Не. – Сбърчих нос. – Но каквото и да означава тази закръглена дата в календара, може би няма да се случи тук.
– Ето защо само двама от нас ще отидат там, а другите двама ще наблюдават къщата.
Погледът ми се насочи към Аарон и той тайно наклони глава към Блейк. Нямаше нужда да обяснява тайното указание. Знаех какво означава: той не вярваше на Блейк и искаше да е този, който си партнира с терамага. И тъй като нямаше смисъл да затвори двама могъщи магове на тавана, това означаваше, че Джъстин и аз получаваме дежурство като шпиони на тавана.
Ура.
– Тогава с Джъстин можем да вземем тавана – заявих аз, сякаш това беше изцяло моя идея. – По-добре е ти и Блейк да останете мобилни.
Терамагът повдигна вежди, после кимна.
Подготовката ми отне само няколко минути, след което се изкачвах по стълбата, с фенерче в едната ръка. Лъчът проблясваше по танцуващите прашинки, докато главата ми се издигаше към складовото помещение. Господин Култистът имаше прекомерна колекция от картонени кутии, подредени навсякъде около люка, оставяйки малък квадрат празно пространство в центъра.
Пропълзях през половин сантиметър прах, като нервите ми подскачаха при всяко скърцане на тавана под тежестта ми. Легнах по корем и притиснах лице към пукнатината между листовете шперплат. Изненадващо имах свободна гледка към трибуната и сребърния кръг.
– Изглежда добре – казах аз. – Виждам стаята доста добре…
Прекъснах с кихане. Уф, прах.
Таванът изскърца, когато Джъстин се изкачи след мен. Докато той се движеше по шперплата, видях Аарон да влиза в средата на кръга. Той се загледа в нас.
– Прахът се сипе надолу – отбеляза той, – но не виждам нищо. Докато вие двамата не помръднете, никой няма да разбере.
– Разбирам.
Той измъкна от джоба си черна слушалка с къдрав кабел и я включи в жака за слушалки на телефона си.
– Проверка на микрофона.
Извадих своята – вече включена – и я закачих на ухото си.
– Проверка.
– Тест – отвърна той. – Изглежда добре. Сега се насочваме към дърветата. Ще ви съобщя, когато собственикът на дома се върне или ако се появи някой друг.
– Ще бъдем тук – казах без ентусиазъм.
Той се усмихна към тавана, след което излезе от полезрението. Стъпките му и тези на Блейк затропаха по бетонния под, после вратата се затвори, потапяйки стаята долу в мрак. Дрънчене, докато Аарон заключваше отново бравата. Тишина.
Погледнах към Джъстин, който се беше изтегнал по корем до мен, така че тежестта ни да не огъва шперплата, и изгасих фенерчето. Заля ни абсолютна чернота.
– Е, това е забавно.
– Всъщност е така. – Гласът на Джъстин се носеше от тъмнината. – В известен смисъл. Никога досега не съм се занимавал със следене.
– Никога?
– Това е по-скоро детективско занимание. Аз съм просто полицай.
– О. – Изключих микрофона на слушалката си, за да не се налага Аарон да слуша разговорите ни, след което подпрях брадичка на сгънатите си ръце. – През последните осем месеца преживях много нови неща.
– Като например да шпионираш секти?
– Не конкретно. Много други неща обаче. – Замислено извъртях очи нагоре. – Спасих Аарон, когато една гилдия с вендета го взе за заложник. Спасих една тийнейджърка от зла магьосница. Попречих на гилдия измамници да пороби могъща фея. Издирвах демон, който се беше измъкнал във Ванкувър. Сражавах се с мутирали върколаци… – Носът ми ме засърбя. – Господи. Сега, когато го изброявам, това са много луди неща.
– Точно това си мислех – промълви Джъстин. – Освен „опасни“ и „луди“. Също така… мутирали върколаци? Сериозно ли?
– Да, за съжаление. – Повдигнах рамене, за да не се разкрещя, което той не можеше да види. – Предполагам, че всичко е било доста опасно, но през по-голямата част от него бях с Аарон, Кай и Езра, а те са първокласни магове и опитни ловци на глави.
Шперплатът заскърца, когато той се премести.
– Не искам да те обиждам, но ако са толкова добри, защо им беше нужна ти в тези опасни ситуации?
– Ами, те… – Студено, потъващо усещане ме повлече в корема. – Те не се нуждаеха от мен… по-скоро аз участвах. Но аз бях полезна! – Добавих отбранително. – Помогнах.
Той замълча, а аз прехапах още една порция защитни обяснения защо съм участвала във всички тези безумни/опасни ситуации. Да навлизам в подробности би означавало да разкрия, че сама съм се забъркала в повечето от тези неприятности.
– И така… – промърмори той след миг – в сравнение със злите магьосници, разбойническите гилдии и мутиралите върколаци, колко опасно е това?
– Еми… добре. – Примижах в непроницаемата тъмнина. – Зависи от това с какво си имаме работа. Ако пичът култист е просто обикновен митичен, тогава опасността е минимална. Аарон и Блейк могат да стъпчат средностатистическия митик в земята. Всъщност могат да стъпчат цяла банда обикновени митици.
– Това е най-добрият сценарий – отбеляза Джъстин. – А какъв е най-лошият вариант?
– А. Това би било… сектантът да се окаже демоничен маг.
– Не съм сигурен, че искам да получа отговор на този въпрос, но… какво е магьосник демон?
Въздъхнах нещастно.
– Това е човек, който е обладан от демон. Те безспорно са най-страшният, най-смъртоносният вид митици – но е супер малко вероятно този сектант да е такъв. Маговете-демони се срещат изключително рядко. Кай ми каза веднъж, че във всеки един момент можеш да преброиш броя на демоничните магове в целия свят на пръстите на двете си ръце.
– Но в Енрайт имало единадесет, нали?
– Да, и това е причината изтреблението в Енрайт да е печално известно сред митиците.
– Разбирам. А ако заподозреният тук е магьосник демон, какъв е планът?
Стиснах устни.
– Да не ни хване.
– А ако ни хване?
– Бягаме като дявол. – И се опитай да не бъдеш унищожен.
Джъстин замълча за миг.
– Каза, че си участвала в онези други опасни ситуации. Тук си, защото Аарон те е довел със себе си, или…
– Не. – Тонът ми се втвърди. – Аз го повлякох със себе си.
– Защо?
– Казах ти. За да спася приятеля си.
По-дълга пауза.
– Знае ли приятелят ти колко опасно е това? Би ли искал да рискуваш живота си заради него?
В момента Езра не искаше да правя нищо за него – но се опитах да не мисля за това.
– Джъстин… – Обърнах глава и опрях буза на ръцете си. – Помниш ли онзи път, когато татко ме преби за това, че съм развалила вечерята, и ти го удари, за да го накараш да спре?
Острото му издишване беше силно в тихото пространство.
– Да.
– Татко те преби.
– Да.
– И след това плаках и крещях, че те мразя. Помниш ли?
– Да, но си мислех, че ще ти счупи врата. Трябваше да…
– Знам. Искам да кажа, че ти все пак го направи, въпреки че ти бях толкова ядосана, че той те нарани заради мен. – Изпуснах дъх. – Езра вече ми е ядосан. Аз все пак ще го направя.
– Толкова ли те е грижа за този човек?
Обърнах лицето си на другата страна, криейки се от погледа му, въпреки че той не можеше да ме види, и признах истината за втори път.
– Обичам го.
Мълчанието на Джъстин в отговор беше изпълнено с изненада и недоверие.
– Знае ли той какво чувстваш?
Брат ми ме познаваше твърде добре.
– Не… не. Не съм му казвала. Просто… ми е трудно да…
– Знам, Тори. Разбирам го.
Разбираше, нали? Всяко човешко същество би трябвало да има поне двама души, които да го обичат безусловно, но ние с Джъстин имахме майка, която ни изостави, и баща, който почти ни уби. Думата „любов“ накара зъбите ми да се разтреперят.
– Мислиш ли някога за тях? – Прошепнах. – И чудиш ли се какво правят сега?
Нямаше нужда да ме пита кого имам предвид.
– Ако някога отново видиш татко, какво ще направиш?
Отново извърнах глава, като се намръщих по посока на лицето му. Това не беше отговорът, който очаквах.
– Преместих се в другия край на страната, за да не ми се налага да го виждам.
– И аз. – Джъстин прочисти гърлото си. – Исках да ти кажа… Знам, че е глупав момент, но след като не сме говорили преди…
– Просто го изричай вече.
– Татко е в болница. Чернодробна недостатъчност. Очакват, че му остават от два до четири месеца.
Взирах се в тъмнината, а в гърдите ми бучеше странно чувство. Не можех да го определя. То не беше нито щастие, нито скръб, нито облекчение, нито съжаление. Беше нещо като странна празнота.
Може би това беше чувството, че не ти пука, когато вероятно би трябвало да ти пука.
– Искаш ли да го видиш? – Попита тихо Джъстин.
– Не. А ти?
– Не. Знам само защото леля Лейла ми се обади.
– Искаше ли пари, докато говореше по телефона?
Той въздъхна.
– Да.
– Даде ли ѝ пари?
– Не.
– Добре. Тя взимаше достатъчно от мен, когато живеех с нея. – Заиграх се с навития кабел на слушалката си. – Джъстин… защо мислиш, че мама не се върна?
Когато той не каза нищо, аз примижах към невидимото му лице. Когато той все още не каза нищо, отпуснах ръка и я протегнах. Търсещата ми ръка намери рамото му.
– Джъстин?
Той издиша рязко.
– Трябва да сме тихи, в случай че собственикът на дома се върне…
– Джъстин.
Рамото му потрепна в тъмнината. Той издиша отново, но дъхът му беше още по-груб от предишния.
– Мама… тя се върна. Точно преди Коледа. Ти вече беше напуснала града за празничното си пътуване.
Шперплатът натежа под мен – или това, което натежаваше, беше моето разбиране за света?
– Защо… – Гласът ми се пречупи и аз преглътнах. – Защо не каза нищо?
Рамото му се раздвижи и той хвана ръката ми. Когато обви пръстите си плътно около моите, светът отново се разклати. Изведнъж не исках да чуя това, което се канеше да ми каже.
– Мама не се върна за нас. Тя се върна, за да приключи със себе си. Всичко, което искаше, беше да се увери, че всички сме добре, за да може да ни пусне да си отидем.
Сега имах чувството, че падам, вместо да се треса.
– Не разбирам.
– Тя не искаше повече да се тревожи за нас или да се чувства виновна. Искаше да… да продължи с новия си живот.
– Нейният… нов живот?
Ръката му се стегна около моята.
– Тя продължи напред, Тори. Омъжи се отново… създаде ново семейство. – Гласът му се разтресе от трепет. – Остави картичка за теб. Имам я… ако я искаш. Не бях сигурен, че ще я искаш.
– Но тя не е искала да ме види?
– Поиска… но ти не искаш да я видиш, Тори. Моля те, довери ми се за това. Да я видиш… беше… беше по-лошо от нощта, в която си тръгна. – В гласа му отново се появи трепет, а дрезгавият му шепот се задълбочи от болката. – Тя едва ме поглеждаше и със сълзи на очи ми казваше колко е щастлива да ме види, докато се приближаваше към вратата…
Той прекъсна с проклятие. Ръката му смачка моята, но аз не се оплаках, че ме боли.
– Не ти е нужно това – каза той хрипливо. – Не е нужно и двамата да страдаме от това.
Затворих плътно очи, борейки се с жилото на сълзите. Новината за предстоящата смърт на баща ми беше предизвикала неприятна празнота, но отхвърлянето на майка ми беше направо агония. Колко ли по-трудно беше за Джъстин да се изправи пред нея и да види това отхвърляне от първа ръка?
– Запази картичката ѝ за мен – прошепнах аз. – Ще я прочета… някой ден.
Издишвайки бавно, Джъстин разхлаби хватката си върху ръката ми.
– След посещението ѝ осъзнах, че трябва да се справя по-добре за теб. За нас. Цялото си пътуване до Холандия прекарах в мислене как да оправя нещата между нас и веднага щом се върнах, си уредих да изляза в отпуск, за да мога…
Очите ми се отвориха.
– Ти си в отпуск? За колко време?
– За колкото време е необходимо. Ти си моето семейство, Тор. Ти и аз. Ще направя всичко, за да бъдем отново семейство.
Две сълзи се разляха по бузите ми. Вдишах дълбоко, успокояващо – и получих глътка прах. Обхвана ме силна кашлица, която само повдигна още повече прах. Джъстин неловко ме потупа по гърба, докато аз кашлях.
– Уф – изпъшках, когато пристъпът отшумя. – Точно така. Добре. Предполагам, че ще започна с основните неща.
– Основи? Какви основи?
– Митове 101. Готов ли си?
– О, да, абсолютно. Удряй ме с всичко.
Усмихнах се в тъмнината.
– „Всичко“ е много. Нека първо да видим как ще се справиш с митичната азбука. – Отново подпрях глава на ръцете си, като се настаних възможно най-удобно. – Има пет класа магии, а съкращението е СПАД, така че запомни това. С е за Спириталис, което включва…
Докато шепнещият ми бърз курс изпълваше плесенясалия таван, следобедът се преливаше във вечер. Колко странно е да лежа в тъмна стая до брат ми и да обяснявам магията, докато чакаме митичен култ да се събере в долната стая, за да можем да ги шпионираме заедно. Надявах се само бързият курс на Джъстин да не се превърне в практически изпит преди края на нощта.
Най-лошият сценарий, който бях описала на Джъстин, се криеше в мислите ми. Призоваващият, който беше превърнал Езра в демоничен маг, беше мъртъв, но все още имаше шанс, макар и малък, ако продължим разследването, да се сблъскаме с най-смъртоносния от всички митици.
А Езра, който беше едновременно наш приятел и – при нормални обстоятелства – добре контролираше своя демон, беше достатъчно страшен, когато позволяваше на демоничната си страна да се прояви.
Назад към част 11 Напред към част 13
