Глава 27
В момента, в който влязох в къщата на Аарон, може би щях да изтичам направо при Езра, без да се съобразявам с мръсните обувки и мръсната екипировка. И може би щях да го прегърна отново и отново и може би щях да го целуна с нелепа доза отчаяние.
Също така може би щях да се разплача малко. Последните няколко дни бяха наистина тежки, разбира ли се?
Бяха минали три часа, откакто се бяхме разделили на паркинга на гробището. Аарон, Кай и Макико бяха при лечителите на Миура. Бях изчакала, докато се подобрят, след което извиках такси, за да ме закара до вкъщи, за да не се налага Езра да чака сам цяла нощ.
Поне се опитах да извикам такси. Макико изтръгна телефона от ръката ми, прекрати разговора, докато операторът беше по средата на изречението, съобщи ми, че нейният шофьор ще ме закара до вкъщи, и ме гледаше втренчено, докато не се съгласих.
След това, което беше още по-странно, тя колебливо ме потупа по рамото и промърмори нещо, което звучеше като:
– Ще се оправи – преди да се върне в стаята, където един лечител преглеждаше Кай.
Странно.
Но сега си бях вкъщи, а Макико нямаше да получи друга мисъл тази вечер.
Отчаяно се нуждаех от душ, но след като се отскубнах от Езра, свалих обувките и якето си, след което се върнах в дневната, където той ме чакаше. Изтрих следите от сълзи от бузите си и паднах на дивана. Той седна до мен и аз се наведох към него, а учуденият ми поглед премина през лицето му. Тази нова интензивност в него не беше толкова очевидна сега, когато бяхме в безопасност, но определено я имаше.
– И така… – изрекох, като се усмихнах леко. – Предполагам, че имаме да наваксваме.
Той повдигна вежди.
– Първото нещо, което искам да знам, е дали сте знаели, че това е Дворът на Червената кралица, когато сте влезли там. Защото, ако сте знаели…
Свих се.
– Не знаехме пълното име, но знаехме, че това е базата на култа …
– Култ, почитащ демони. – Изражението му се втвърди. – И не си ли помислила, че да отидеш там неподготвена да се бориш с демони може да е грешка?
– Честно казано, не мислехме, че там ще има някой, но… да. – Свих се във възглавниците. – Със сигурност беше грешка. Бяхме избързали. Искахме да влезем и да излезем, преди да разберат, че сме убили къртиците им в „Ключовете на Соломон“.
Челюстта му падна. Възстановявайки се бързо, той се облегна назад до мен.
– Може би трябва да започнеш отначало.
Облегнах глава на рамото му и прехвърлих събитията от последните няколко дни – от разследването ни за Енрайт, през „кръга“ в Портланд, до пътуването ни до Солт Лейк Сити, където бяхме попаднали в капана на гилдията „Ключове“. Когато стигнах до частта, в която Даниел ме бе повалил на масата, за да ме разпита, Езра докосна бузата ми.
Осъзнах, че по лицето ми се стичат сълзи.
– Какво става? – Промърмори той.
Пъхнах ръката си в бойния си колан, все още закопчан около бедрата ми. Верижката зазвъня, когато извадих амулета Vh’alyir.
Слаба пурпурна светлина озари лявото око на Езра.
– Ръсел го грабна – прошепнах аз, взирайки се в металния диск. – Неговият демон пое контрол и започна да се откъсва от Ръсел. И… – Пръстите ми се сключиха плътно върху медальона, стискайки го толкова силно, че ме заболя. – Той уби и двамата. Ръсел и неговият демон.
Езра вдиша рязко.
– Не разруши магията, която заключва демона в човека. Когато демонът се опита да излезе, тялото на Ръсел… се разкъса. Демонът не можа да се освободи и умря, когато Ръсел умря.
Пръстите ми се свиха и хвърлих амулета върху масичката за кафе. Той отскочи и се затъркаля по дървения под.
– Безполезно. – Задъхах се и се разплаках. – Работи толкова добре за обикновени демонични договори. Бях толкова сигурна – толкова много разчитах на него, но той ще те убие, а не ще те спаси и…
Езра улови ръцете ми, притискайки ги между топлите си длани.
– Но ти търсеше нещо друго. Отиде да намериш гримоар.
Кимнах, подсмърчайки. Изплъзнах ръцете си от неговите, отблъснах се от дивана и прекосих към входната врата. След като свалих якето си, оставих гримоара с размерите на учебник на рафта в гардероба. Занесох го обратно при Езра и го поставих в скута му.
Той се вгледа в емблемата, изписана върху черната кожена корица.
– Какво означава? – Попитах, като се настаних на дивана до него. – Символът.
С един пръст той проследи кръга.
– Съдът. – Той докосна короната. – Червената кралица, която го управлява.
– Тяхната кралица е тази „богиня“?
Той кимна.
– Забелязала ли си, че всички демони са мъже?
Примигнах, после свих рамене.
– Предполагам, но никога не съм се замисляла за това.
– Всички те са мъже, защото само демони от мъжки пол могат да бъдат призовавани. Женските демони не могат да бъдат призовани в този свят. Култът казва, че това е така, защото демоните от мъжки пол са служители на единствената истинска богиня, създала магията, и тя изпраща служителите си в този свят, за да помагат и защитават последователите ѝ.
Устата му се изкриви в безпощадна усмивка.
– Етеран казва, че женските никога не се призовават, защото биха заличили всеки, който ги призове, независимо дали има договор или не.
– Хм. – Преглътнах. – Говорейки за Етеран… стилът ти на бой се е променил.
Истинско забавление смекчи усмивката му.
– Сключихме примирие. Беше интересно. Би трябвало да издържим малко по-дълго, след като не се борим постоянно един с друг.
Страхът подскочи в гърдите ми при напомнянето за намаляващото му време и аз погледнах надолу към гримоара. Той прокара палец по ръба на корицата, след което си пое дълбоко дъх. Задържайки го в дробовете си, той отвори книгата.
Примижах.
– Написана е на… латински?
– Повечето заклинания са на латински или друг древен език. – Той разгърна страниците, прелиствайки прецизния латински печат и мастилените разцветки. – Спомням си една точно такава книга по време на ритуала.
Наведох се по-близо, докато той продължаваше да разглежда тома. Стените от текст се превръщаха в диаграми на заклинания и подробни рисунки на арканските кръгове. На други страници бяха отбелязани демонични руни. Той продължаваше и се появиха илюстрации на хора, чиито тела бяха маркирани като тревожна подигравка с медицински текст.
Спря се на мастилена илюстрация на лице – устата на мъжа беше отворена, за да разкрие дълги кътници. Очите му бяха с обърнати цветове – склерата черна, с бяла зеница в центъра.
– Това е вампир – промълви Езра. – Защо тук има рисунка на вампир?
Никога не бях виждал вампир на живо, а съдейки по тази илюстрация, не исках да го правя.
Езра прехвърли на подробна рисунка на страшното обърнато око на вампира, спря да я разгледа внимателно и продължи. Още диаграми. Друга рисунка на човек, отбелязана с нечетлив латински текст. Той обърна на следващата страница и отново спря.
Рисунка на вълк. Но ако в книгата имаше вампир, тогава бях готова да се обзаложа, че това не е обикновен стар Canis lupus.
– Върколак – прошепна Езра.
Ръката ми вече се беше гмурнала в джоба. Извадих телефона си и за секунди вече преглеждах галерията си със снимки, като се надпреварвах да се връщам назад във времето до декември.
Една снимка запълни екрана ми. Бях я щракнала в деня, след като Езра и аз – и Етеран, ако трябва да съм честна – бяхме спрели алхимика чирак Брайън да отвлече Синър, ухапана от върколак мутант. Върнахме се на следващия ден, за да почистим, да съберем доказателства и да напишем доклада си за полицията.
Снимката, която бях направила, показваше квадратно парче хартия, което лежеше до стоманена кутия с вложка от пяна, а изрязаните отвори в нея подсказваха, че в нея са се съхранявали флакони или епруветки. Бяхме предали всички тези доказателства на полицията, но преди това бях откраднала момент за няколко снимки.
Ясният почерк се открояваше рязко на фона на бялата хартия.
Брайън,
Моля, приложете последния си запас. Надявам се да получа завършена проба до края на месеца.
С най-искрени чувства,
– X.
– Подписано е „Х“. – Изрекох думите. – А тази метална кутия… какво ще стане, ако съдържа…
Езра се бе вцепенил до мен.
– Демонична кръв. Съдържаше демонична кръв – проводник на демонична сила, според култа.
Погледът ми се стрелна между снимката и гримоара.
– И вампири – промълви той. – Имаше нещо за рязко повишаване на вампирската активност през ноември миналата година. Дрю говореше за вампири със свръхспособности.
Преглътнах тежко и направих жест към книгата.
– Продължавай.
Той прелистваше страниците. Още диаграми. Започнаха да се появяват рисунки на странни същества – не демони, а други неща… зверове, които смътно приличаха на животни. Той продължи да прелиства. Сега се намираше в раздела за заклинанията на инфернус, а после…
Посочих страницата, на която беше спрял.
– Това прилича на голем.
Гласът ми беше забележително спокоен, но вътрешно крещях: „Голем!“ отново и отново като луда.
– Голем – съгласи се той, взирайки се надолу в стоманеното чудовище с форма на човек, нарисувано с внимателни подробности.
– Течността, която излизаше от големите на Варвара – казах аз, като отново звучах далеч по-спокойно, отколкото се чувствах. – Аарон каза, че мирише на изгоряла кръв.
Погледът ми срещна този на Езра и ние казахме в един глас:
– Демонична кръв.
Преглътнах срещу паническия звън в ушите ми.
– Езра, кой точно е Ксевер?
– Той е водачът на сектата и призоваващия, който създаде всички демонични магове в Енрайт. Неговият демон, Називер, е много могъщ и е само със свободен договор. Когато бях тийнейджър, Ксевер използваше Називер като пример за лоялен Сервус и твърдеше, че всички демони могат да ни служат така, ако вярата ни е силна.
Челюстта му се сви.
– Називер убил Лекси, когато тя загубила контрол.
Разтрих рамото му, симпатията смекчи напрежението в челюстта ми, докато чаках да прокара изблик на стара скръб.
– Ксевер не е живял в Енрайт. Посещаваше ни на всеки няколко месеца, но въпреки че рядко се появяваше там, всички му бяха сляпо предани. Беше толкова… сдържан и проницателен и ми се струваше всезнаещ. – Лека бръчка сви устни. – По-добре съм запознат с Ксанте. Да я видя тази вечер беше по-голям шок, отколкото да видя Ксевер.
– Чакай. Ти познаваш убиеца?
– Убиец? – Примигна той. – Ксанте е умственият убиец, когото описахте?
Устата ми беше пресъхнала.
– Откъде я познаваш?
– Тя е Магна Дюкеса – сектантът, който се нарежда точно под Магна Дука. Прекарала е повече време в Енрайт, отколкото в Ксевер. Поне по няколко дни всеки месец, като помагаше за настаняването на нови членове и работеше с демоничните магове.
Проучих студената горчивина в погледа му.
– Ти първи се опита да я убиеш.
– Ксевер ме направи демоничен маг, но тя е тази, която убеди родителите ми, че трябва да стана защитник.
Студът се настани дълбоко в крайниците ми. Магьосница със способността да кара жертвите си да правят каквото си поискат… Дали беше използвала тази сила срещу сектантите без тяхното знание? Изглежда, че контролът ѝ не е имал трайни последици върху нас, но имаше ли други начини, по които можеше да използва способността си?
Дали беше повлияла на Езра и родителите му да приемат догмите на сектата?
– През цялото време – промълвих аз, – Енрайт беше просто експеримент как да се създаде съвършен демоничен маг? Експерименти върху живи хора… точно както Брайън експериментираше върху живи върколаци?
– Ксевер, Ксанте и култът също помогнаха за създаването на тези подобрени големи. Може би са направили нещо и с вампирите, ако Дрю е бил прав за необяснимото нарастване на силата им.
Ръцете ми се стиснаха около коленете ми, стискайки ги.
– Езра, колко голям е дворът на Червената кралица?
– Не знам. – Той се вгледа в илюстрацията на голем и за втори път малинов цвят проблясна в лявото му око. – Но каквото и да правят Ксевер и Ксанте… каквото и да искат от големите, върколаците, вампирите и демоничните магове… ние трябва да знаем.
Протегнах ръка през него, обърнах гримоара и казах яростно:
– Но преди да направим каквото и да било с тях или с Двора, трябва да те спасим. – Като забелязах задържащия се червен блясък в бледите му очи, добавих: – И Етеран, предполагам.
Слаба, неприличаща на Езра усмивка помръдна устните му, преди изражението му отново да се изглади.
Изтърках потните си длани върху кожените си панталони – което само размаза влагата.
– Каза, че имаш някакви собствени следи.
– Имам. – Той постави гримоара в скута ми и се изправи на крака. – Ксевер и Ксанте са унищожили много животи и са си създали много врагове. Ние не сме единствените, които работят срещу тях.
Заобикаляйки масичката за кафе, той вдигна амулета Вх’алир, като го остави да виси на верижката си, без да докосва медальона.
– Имаме потенциални съюзници точно под носа си – изненадващо могъщи. – Върна се на дивана и спусна амулета върху корицата на гримоара. – И знам как да ги убедя да ни помогнат.
Вгледах се във внезапната му усмивка, запленена от огъня в очите му – този смразяващ интензитет, породен от новооткритото му желание да оцелее. Да живее.
Отърсих се от транса си и го погледнах.
– За кого говориш?
Усмивката му се разшири.
– Просто изчакай да видиш.
Назад към част 27 Напред към част 29
