Глава 3
Наведен на вратата, гледах как аеромагът играе в кухнята ми.
Добре де, той не толкова играеше, колкото се опитваше да готви, а таблетът ми беше подпрян на плота с видеоклип в YouTube, който обясняваше как се правят пилешки гърди с картофи соте. Но думата „играе“ беше правилната, защото изглеждаше, че се забавлява. Това не беше нещо, което бях виждал много през последните три седмици.
Тениската, която му бях подарил, висеше на него, но с редовното хранене той вече беше напълнял. Вдлъбнатостта на бузите му се беше смекчила и щом напълнееше повече, щях да започна да го занимавам с фитнес. Като се има предвид ужасното му физическо състояние, когато се запознах с него, се изненадах, че е издържал и един бой. Елементарията бързо изтощаваше дори здравото тяло.
При звука от отварянето на входната врата той погледна нагоре и ме видя да стоя на прага, след което възобнови усилията си да приготви вечерята.
Тихите стъпки предшестваха появата на Кай. Присъединявайки се към мен на вратата, той изучи нашия гост, преди да ми подаде кафяв плик. Претеглих го в ръката си.
– Всичко, от което се нуждае – каза Кай. – Удостоверение за раждане, номер на социалната осигуровка, номер на МИД, регистрационен запис. Ще трябва да си поръча и шофьорска книжка. Това не е нещо, което искаме да фалшифицираме. – Той сви рамене. – Липсата на каквото и да е друго в досието е червен флаг, но той вече официално съществува.
Кимнах замислено, наблюдавайки го как подправя пилето според указанията на YouTuber-а.
За мое облекчение, той не беше мошеник – поне не беше вписан в списъка. Това улесни живота ми; не бях укривал престъпник. Вместо това той не беше регистриран – но имаше обучение. Не можех да си представя как е станало това, но той отказа да ни каже каквото и да било. Не искаше да обясни кой го е обучил, откъде се е сдобил с тази смъртоносна полюсна ръка, как е заклал седем преобръщачи, защо е бездомник или откъде е дошъл.
Беше признал две неща. Току-що беше навършил осемнадесет години и от две години живееше на улицата.
Кай излезе от вратата и се насочи към трапезарията, а аз го последвах. Хвърлих плика на масата и седнах.
– Срещата ни с Дариус е утре?
– В два часа – потвърди Кай, като се облегна на масата до мен. – Сигурен ли си в това, Аарон? – Той снижи гласа си. – Това момче е опасно, а ние дори не знаем колко е това опасно.
Да го наречеш дете беше пресилено, тъй като двадесетият рожден ден на Кай беше чак след няколко месеца, но разбрах откъде идва. Аеромагът имаше странно невинно излъчване, но под него имаше… нещо друго. Нещо, което далеч не беше невинно или нежно.
– Аеромагия със сигурност – промълвих аз. – Може би крио магия. Вероятно и луминова магия.
– Магията лумина е рядкост. Тройно надарените магове са още по-редки. – Кай се намръщи на плика. – Ако е такъв, способностите му за лумина и крио са извън контрол. Наистина ли искаме да…
Той се отдръпна, а на челото му се появи загриженост, докато поглеждаше към звука от пържещ тиган в съседната стая. Искаше да помогне, но се притесняваше дали „Врана и чук“ е отговорът – и какво ще правим, ако не е.
– Първо ще поговорим с Дариус – заявих твърдо. – Ще видим какво мисли той. Ако членството не е възможно, може би Дариус ще може да предложи алтернатива.
– Предполагам, че това е най-добрият ни вариант – съгласи се Кай.
Пренебрегнах свиващото се безпокойство в червата ми. Като оставим настрана магическите способности, нашето непланирано подопечно дете не беше това, което бих нарекъл добре приспособено. Беше се приспособил достатъчно бързо, но не обичаше аз и Кай да се приближаваме твърде много, сякаш имаше заразна болест, която не искаше да хванем. Няколкото пъти, когато го бяхме извеждали на публични места, той ставаше трескав и изнервен при всеки признак на тълпа. Не искаше да влиза в затворени пространства с други хора. Беше резервиран и груб към всеки, който се приближеше до него – и все пак насаме беше най-малко конфликтният и свадлив човек, когото някога съм срещал.
Преместих се неспокойно на стола си и завъртях плика, докато не се озова успоредно на ръба на плота. Когато не отблъскваше хората, човекът говореше меко, беше проницателен и внимателен. Притежаваше забавен сух хумор, като отправяше нелепи едносрични реплики с напълно прямо лице. Когато беше спокоен, спокойствието му беше заразително.
Откъм кухнята се разнесе силен трясък на нещо, което се удари в пода, последван от промърморено проклятие и стържене на шпатула в тигана. В трапезарията се разнесе слаба миризма на прегоряло месо и аз се ухилих забавно. Може би трябва да помогнем, преди да е изгорил къщата.
Наклоних глава и срещнах очите на Кай.
– Каквото и да каже Дариус, няма да го изпратя обратно на улицата.
– Знам. – Ухили се той. – Ще измислим нещо.
Кимнах, доволен, че Кай ме подкрепя. Той винаги го правеше.
Подскачах с крака нагоре-надолу, подпрял единия си лакът на плота на бара. По дяволите. Сега се притеснявах повече, отколкото за интервюто си.
Кай седеше до мен, уж четеше статия на телефона си, но очите му не помръдваха. За разлика от моето суетене, неговото безпокойство се проявяваше като неестествена неподвижност. Кубчетата лед се разтопиха в недокоснатата напитка до лакътя му.
В кръчмата беше тихо. Аз и Кай бяхме единствените хора тук, освен бармана, който се занимаваше с подготовката в задната част – точно както бях планирал. Беше четвърт час след четири и нещата нямаше да се раздвижат още час. Дотогава щях да измъкна оттук нервния, плашещ се от тълпата аеромаг.
Осъзнах, че отново движа нервно крак. Стиснах челюст и се принудих да спра. Чакахме вече повече от час. Колко ли време беше нужно? Интервюто ми за членство беше продължило едва трийсет минути.
Дали нашият гилд майстор, с невероятната си способност да изтръгва доверие и истина от членовете си, беше убедил сдържания аеромаг да разкрие тайните, които категорично отказваше да разкрие пред мен и Кай? Прокарах ръка през косата си.
– Агх – изстенах. – Мразя да чакам.
– Не може да мине още много време – промълви Кай и постави телефона си на плота на бара. – Не мисля, че…
Той се отдръпна, когато барманът се вмъкна през вратата на салона, носейки поднос с гарнитури. Погледнах към празната си чаша и се замислих дали да не поръчам още една. Може би две.
Стълбите в ъгъла заскърцаха под тежестта на слизащите тела и аз се завъртях на стола си. Дариус се спусна по стъпалата, а събеседникът му го последва, с прегърбени рамене, сякаш беше претърпял побой. Адреналинът ме връхлетя.
Дариус зави към нас и спря. Протегна ръка, хвана рамото на аеромагьосника и го издърпа напред. Несъответстващите му очи се стрелнаха от мен и Кай към майстора на гилдията.
– Аарон, Кай – каза Дариус, а усмивката му изкриви устните му. – Моля, приветствайте нашия най-нов член.
Аз изохках. Скачайки от стола си, плеснах неуверения аеромаг по гърба.
– Браво!
– Жирар е неговият официален наставник – каза ни Дариус – но очаквам вие двамата да му оказвате всякаква помощ, от която се нуждае.
Достатъчно лесно можех да чета между редовете. Кай и аз бяхме отговорни за приспособяването му към гилдията. На личната ни среща с Дариус преди седмица му бяхме разказали всичко и го оставихме да прецени дали мистериозният митик е подходящ за членство. Дариус се беше съгласил сам да прецени перспективата.
С още една усмивка за новия си гилдианец Дариус се върна обратно на горния етаж. Аз и Кай издърпахме нашия вече официален другар до бара и го избутахме на една табуретка. Той изглеждаше малко шокиран.
Барманът се усмихна учтиво.
– Какво ще кажете за по едно празнично питие?
– Три рома с кока-кола – казах бързо и седнах.
Докато барманът приготвяше напитките ни, аеромагът сви рамене.
– Не съм сигурен за това. Една гилдия…
– Не се притеснявай – уверих го аз. – Ще действаме бавно. Ще те въведем в живота на гилдията постепенно. Ще се почувстваш като у дома си за нула време.
Нерешителност и нотка на страх засенчиха лицето му и той се прегърби още малко, сякаш искаше да пропълзи под бара и да се скрие. Обгърнах раменете му с ръка, проправяйки си път през буфера от пространство, който той налагаше около себе си по всяко време.
Не знаех какво крие. Не разбирах какво го плаши. Не бях научил тайните му. Но един ден той щеше да ми се довери достатъчно, за да ми разкаже всичко, и когато този ден настъпи, аз щях да го чакам, готов да го изслушам.
Барманът ни поднесе три чаши, пожела ни успех и изчезна в кухнята. Усмихвайки се на приятелите си, вдигнах питието си и го вдигнах за наздравица.
– Добре дошъл в „Врана и чук“, Езра Роу.
Съмнението се изплъзна от чертите на лицето му и Езра се усмихна – мека, топла усмивка, която потвърди всеки риск, който бях поел, за да го доведа тук. И всеки риск, който щях да поема за него през следващите години.
Нашето магьосническо дуо вече беше трио и възнамерявах да го запазя такова.
