Глава 18
НЕЛИ
Не се взирай в Кал. Не гледай Кал.
Погледът ми го намери моментално. Той буташе Елиас на люлката в двора на Пиърс и Кериган и предателското ми сърце се разтопи, когато те споделиха усмивка.
По дяволите, Нели.
– Ето ти го. – Ларк се появи до мен с две студени бели напитки.
Взех моята, отворих капачката и отпих.
Тя ме погледна отстрани.
– Добре ли си?
– Чудесно! Просто ми е горещо – излъгах, докато от скарата се носеше миризма на дим и бургери.
Пиърс и Кериган организираха лятно барбекю в дома си днес и просторната им тераса беше претъпкана с щастливи хора.
Бях дошла, без да очаквам да познавам мнозина, но по време на престоя си в Каламити се бях запознала с доста хора. Почти всички лица ми бяха познати. Кериган седеше на шезлонг под чадър на терасата с бебето на ръце. Спящото лице на Констанс беше засенчено от розовата ѝ шапка с флопи.
Пиърс стоеше с шпатула в ръка на барбекюто и разговаряше с групата мъже, които се бяха присъединили към него.
Миналата седмица бяха пристигнали две семейства от Грейс Пийк и това се беше удвоило като парти „Добре дошли в Каламити“. Щеше да има още празненства, когато повече от екипа ни се премести. Щеше да е хубаво да отида на работа в понеделник сутринта с познати колеги в офиса.
Всеки носеше усмивка и слънцезащитен крем.
Междувременно аз се чувствах така, сякаш щях да изляза от кожата си. Защото, разбира се, Кал беше тук. Имах дни, за да се подготвя за този следобед, но все още не бях готова да се изправя пред него.
Бяха минали пет дни от „Уиннебаго“. Откакто бях взела идиотското решение да се отбия при него и да го потърся за секс.
Самотата ме беше насочила към мотела в онзи ден. Работата беше забързана и по пътя към дома се обадих на родителите си, но никой от тях не отговори. Някак си се бях убедила, че ако Кал е решил да остане в Каламити, защо да не получа няколко оргазма от сделката? Защо да не се възползвам от горещото му тяло?
Тогава го намерих с моя дневник. Само с един поглед разбрах, че това е един от старите ми дневници.
Дори не бях толкова ядосана. Дразнеше ме, че го е откраднал от къщата ми, но това не ме беше вбесило така, както би ме вбесило преди години. Какво означаваше това?
По ирония на съдбата той беше избрал най-лошия от всичките ми дневници. С напредването на учебните години Кал ставаше все по-малко главоболие. Досадна троха върху иначе чистия плот, но ученето ми бе отнело по-голямата част от вниманието ми, докато той се бе съсредоточил върху футбола. Общуването ни беше в случайната обща класна стая и безмълвното периодично разминаване по коридорите на Бентън.
Кал можеше да прочете всичките ми дневници и на мен нямаше да ми пука. В тези дневници нямаше нищо, което той вече да не знаеше.
Може би трябваше да се ядосвам повече. Може би трябваше да устоя на изкушението. Но той ме беше целунал и всичко се беше променило.
Или може би тази целувка ме беше накарала да осъзная, че нещата са се променили преди четири години. Беше се променило в нощта, когато излязох от хотелската си стая в Шарлот и отидох при него.
Краят на тази авантюра беше неизбежен. Но както обикновено, щяхме да избегнем този неудобен разговор, като се избягваме един друг.
Затова ли беше довел приятелка на това барбекю? За да има буфер?
Кал беше влязъл преди двайсет минути с Хари на ръка. По-възрастната жена стоеше до родителите на Кериган и когато тя ме погледна, се усмихнах, тъй като официално се бях запознала с нея по-рано.
Беше се качила на палубата и му беше поръчала да ѝ донесе питие, което той беше направил без спорове. След това се представи, като потърка лакътя си в моя, преди да придърпа Ларк в прегръдка.
Какво искаше да каже с това потриване на лакътя? Дали е чула, че сме заедно в „Уиннебаго“? Или Кал е говорил за мен?
Намерих го отново, докато помагаше на Елиас да слезе от люлката. Момчето тичаше през двора към една футболна топка на тревата. Вдигна я и я хвърли с най-голяма сила. Тя мина на около метър, но Кал се радваше и ръкопляскаше, сякаш Елиас я беше хвърлил на седемнайсет метра.
Беше много по-лесно да държа Кал на разстояние, когато мислех, че е ужасен за децата. Защо да не може да е зъл към децата? И с възрастните хора? Защо не можеше да си остане в другия край на страната?
Но когато беше толкова близо, когато изглеждаше толкова добре в чифт избледнели дънки и обикновена бяла тениска, когато знаех, че има мекота, която отказва да покаже на света, как трябваше да устоя? Днес Кал не носеше шапка или слънчеви очила. Той нямаше причина да се крие, защото това беше безопасно място.
Радвах се, че е намерил сигурно място. Искаше ми се само да не беше и моето.
– Нели. – Ларк побутна лакътя ми, привличайки вниманието ми.
– А? – Откъснах погледа си от Кал.
– Добре, какво се случва? Гледаш го, откакто си дошла тук.
– Уф. – Раменете ми се свиха и се обърнах с гръб към двора, за да не може погледът ми да блуждае. – В момента нещата са малко сложни.
Ларк се приближи.
– Ти и Кал?
Кимнах, гледайки покрай нея към Пиърс. Доколкото знаех, той нямаше представа, че от години спя с Кал. А това барбекю не беше моментът да разкривам тайната ни връзка.
– Мразя го. – В думите ми нямаше никаква убеденост, затова изгълтах остатъка от питието си. – Ще изпия още едно.
– Изпий две. Ако имаш нужда да те закарам до вкъщи, аз ще бъда твоят шофьор. Тогава ще можеш да ми разкажеш всичко.
– Добре. – Усмихнах ѝ се и изчезнах в къщата, отивайки към хладилника за напитки.
Пиърс не се нуждаеше от хладилници за лятното си барбекю. Не, той просто беше заредил индустриалния хладилник в килера им с всички възможни видове напитки. Килер, който беше с размерите на спалнята ми и имаше не само резервен хладилник, но и охладител за вино и фризер. Кухнята им беше също толкова впечатляваща, колкото и останалата част от огромната къща.
Парите, които Пиърс изкарваше, бяха зашеметяващи. Това беше ниво на богатство, което се мъчех да проумея, дори след като години наред работех за компанията му. Когато бях в гимназията, определено не разбирах огромния му размер.
Винаги съм знаела, че другите деца са богати. Кал, Пиърс и Фийби МакАдамс. Но едва когато започнах работа в „Грейс Пийк“, разбрах какво може да се купи с милиони – милиарди.
Разбира се, бях помагала на татко да коси тревните площи на изключително богати хора, включително и на Старк. Но никога не бях стъпвала в дома на Кал. Отвън той беше просто огромен. Имаше басейни, сауни, тенис кортове и къщи за гости, по-големи от моя дом.
Но когато влезеш вътре, сякаш попадаш в друг свят.
Отдадох заслугата на Кериган, че придаде на тази къща домашен уют. Тя приземи Пиърс. Той можеше да ѝ купи всяка звезда на небето, но единственото, от което тя наистина се нуждаеше, бяха хората, които живееха в тези стени. Всичко, което искаше, беше нормален живот. Ето защо той стоеше навън и обръщаше бургери. Картините на Елиас украсяваха хладилника. Няколко бездомни играчки бяха разпръснати из острова. До хладилника имаше поставка за сушене на бебешки шишета.
Това беше дом. Семейство.
Да си щастлив, но да завиждаш на приятелите си, беше трудно.
– Здравей. – Кериган влезе вътре с Констанс в прегръдката на ръката си. – Благодаря, че дойде днес.
– Разбира се. – Усмихнах се, когато тя отиде до истинския хладилник в кухнята и с една ръка извади купа със салата. – С какво мога да помогна?
– Би ли я държала? – Попита тя, като се приближи с бебето.
– Да, моля.
Констанс се размърда за секунда, когато Кериган я прехвърли в ръцете ми, но след като присви мъничките си розови устни, отново заспа, докато проследявах с пръст гладката ѝ, скъпоценна буза.
Леля Нели. Мога да живея с тази работа. Пиърс беше единствено дете и аз можех да бъда негова почетна сестра.
– Искаш ли да отидем на педикюр утре? – Попита Кериган. – Имам чувството, че откакто се премести тук, не сме имали много време да се виждаме. Липсваш ми, а Ларк все се хвали с времето, което прекарвате заедно, и аз започвам да ревнувам.
Засмях се.
– Да, педикюр звучи чудесно. Нямам никакви планове за утре, освен да кося тревата.
Може би Кал щеше да се отбие отново.
А може би не.
– Добре, мисля, че това е всичко – каза Кериган, докато разглеждаше острова, покрит с купи, чинии и чинийки. – Мислиш ли, че ще имаме достатъчно храна?
– Можеш да нахраниш цялата Каламити – подиграх се аз.
– Толкова бях развълнувана, че всички са тук, че прекалих. – Тя сви рамене. – Ще вземеш остатъците, нали?
– Разбира се. – Прегърнах Констанс по-близо. – Защо не хапнеш първо ти? Аз ще я пазя.
– Умирам от глад, така че няма да споря.
Когато тя махна на всички вътре, за да започнат да пълнят чиниите, аз се измъкнах на верандата, а погледът ми беше залепен за двора.
Елиас се надбягваше по тревата, краката му помпаха, докато се оглеждаше през рамо и се кикотеше, докато Кал го гонеше. Смехът им изпълваше въздуха.
– Хванах те! – Кал вдигна Елиас от краката му и го подхвърли във въздуха.
– Чичо Кал! – Изпищя Елиас, когато Кал го хвърли отново.
Чичо Кал. Елиас не ме е наричал леля Нели. Но това момче обичаше Кал. И то от цялото си сърце.
Сълзи заляха очите ми и аз мигах яростно, за да не паднат.
Аз също обичах Кал.
Някъде по пътя си се бях влюбила в Кал Старк.
Само че това не беше любов, която идваше с усмивки, смях и обещания за щастливи времена. Едностранната обич беше най-лошият вид душевна болка. В гърдите ми се образуваше дълбока, черна дупка и ако не държах това момиченце в ръцете си, може би щях да позволя на болката да ме повали на колене.
Но аз останах на крака, а очите ми бяха насочени към двора.
Кал сложи Елиас на земята, после погледна към къщата. Очите ни се втренчиха.
Елиас се втурна към стълбите на верандата, минавайки покрай мен към кухнята и хаоса.
Аз останах втренчена в мъжа на моравата.
Мъжът, който от четири години не е бил с друга жена. Какво означаваше това?
Да го намеря да чете дневника ми беше шок, но признанието му? Кал беше пъзел и независимо колко пъти размествах парчетата, въртях и изпробвах, не можех да ги накарам да паснат заедно.
Той беше суперзвезда, която разполагаше със секс. Разбира се, бяхме се засичали понякога, но това не беше редовен флирт. Колко жени се бяха хвърлили в краката на Кал от първото ни засичане в Шарлот насам? Наистина ли ги беше отблъснал? За какво? За мен?
Освен ако въздържанието му между нашите срещи не е имало друга причина. Може би суеверие? Футболистите имаха странни навици, а след Шарлот „Титаните“ се бяха впуснали в победна серия, която ги бе довела до Суперкупата.
Бях отишла и на този мач, носейки за пореден път фланелката на противниковия отбор. И отново след мача бях почукала на вратата на хотелската му стая.
След победа Кал беше различен любовник.
Беше по-игрив. По-взискателен. По-експериментаторски настроен.
По гръбнака ми преминаха тръпки и аз откъснах очи от него, оттегляйки се към къщата. Усетих го да влиза в кухнята, присъствието му беше невъзможно за пренебрегване.
Рамото му се плъзна по моето, докато минаваше покрай мен и отиваше към килера, изчезвайки за миг, преди да се върне с бутилка вода.
– Кал, ще ми донесеш ли една от тях? – Попита Хари, отнасяйки чинията си, натрупана с храна, към верандата, където хората си намираха места на столовете и масите във вътрешния двор.
– Разбира се. – Той отново се промъкна в килера и отново допря рамото си до моето, докато минаваше покрай него.
Преглътнах тежко, нагнетявайки въздух в дробовете си.
Как можеше да ме докосва, сякаш всичко беше нормално? Сякаш не го исках, само него? Сякаш това нямаше да завърши с кървава бъркотия?
Буцата в гърлото ми ме задушаваше, но аз се усмихвах, картина на задоволство. Кал не беше единственият, който умееше да се преструва.
Защо той?
Погледът на Пиърс се стрелна към мен, докато загребваше лъжица картофена салата в чинията, която приготвяше за Елиас. Лъжицата замръзна във въздуха.
– Какво става?
– Нищо. – Усмихнах се по-широко.
– Нели.
Поклатих глава, прибрах брадичката си, за да гледам бебето и той да не види сълзите в очите ми. Две укрепващи вдишвания и вдигнах лицето си, раменете назад, брадичката високо вдигната.
Никога не ги оставяй да те видят да те боли.
Отне ми няколко години, за да израсна с дебела кожа, но това беше мотото ми през младшата и старшата година в Бентън. Оттогава не бях сваляла пластовете.
– Добре съм. – Насочих вниманието си към прозорците.
Кал се усмихваше на Хари, докато вдигаше водата към него, молейки го да отвори тапата. Един бърз замах и тя беше готова. След това я потупа по рамото с подигравателна усмивка, разтеглена през устата му.
Тя го блъсна с лакът в бедрото, което разсмя цялата маса.
Кал се опита да го прикрие с блясък, но той обожаваше Хари. Той ценеше Елиас. Би умрял за Пиърс.
Защо допускаше тези други хора до себе си? Защо им показа сърцето си? И все пак аз бях само жената, която затопляше леглото му?
Бях само жената, която го мразеше.
Сякаш усещаше погледа ми, той вдигна очи и ме погледна през прозореца. Така ли щеше да бъде винаги между нас? Винаги като бариера? Винаги на разстояние?
– Защо не я сложиш на люлката в хола? – Попита Пиърс и кимна в тази посока. – Ще я чуем, ако плаче. След това ще можеш да ядеш, докато бургерите са горещи.
– Добре. – Силите да се държа на едно място започваха да не стигат, затова се оттеглих към люлката, вързах Констанс в нея и я настроих на леко поклащане. Но вместо да се храня, изчезнах по коридора към най-близката баня.
В момента, в който вратата се затвори зад мен, сълзите се отпуснаха от язовира. Една от тях се разтече по бузата ми, преди да успея да стисна очи. Избърсах бузата си до сухо, повлякох изгарящ дъх, после още един, преди да се изправя пред огледалото.
– Защо той? – Попитах отражението си.
Тъжната жена от другата страна на стъклото нямаше отговор.
Изтръгна се хлипане и аз плеснах с ръка по устата си. Дръжката на вратата се завъртя и тогава той беше там, обектът на моята сърдечна болка.
– Чувал ли си някога за почукване? – Попитах, а гласът ми трепереше.
Кал отпусна едрото си тяло в банята, а аз завъртях крана, като оставих косата си да падне напред, за да закрие лицето ми.
– Какво става? – Попита той.
– Нищо.
Той ме заобиколи и докосна върха на носа ми.
– Носът ти трепери, когато лежиш.
– Не, не е така. – Да, така е. Майчиният нос правеше същото.
Кал спря водата, после хвана раменете ми и ме обърна настрани от огледалото, изучавайки лицето ми.
– Нел.
– Недей. – Загрижеността в гласа му и в искрящите му очи щеше да скъса нишката, която отчаяно се опитвах да задържа.
Ръцете му се преместиха върху лицето ми, притискайки челюстта ми.
– Недей. – Погледнах го. Къде беше мъжът, който се бореше с мен на всяка крачка? Мъжът, който се подиграваше на косата или дрехите ми. Мъжът, който ме наричаше секретарка. Това беше Кал, от когото имах нужда в тази баня.
– Спри. – Той въздъхна, след което допря устните си до моите.
Проклет да е, че ме целуна.
Да ме прокълне, че го целунах в отговор.
Надигнах се на пръсти и прокарах език по долната му устна с надеждата да го подтикна. Надявах се, че ако го подтикна достатъчно, ще се съблечем един друг и той ще ме чука в тази баня. Тогава можех да използвам секса, за да поставя бариера.
Само че той не искаше да играе, не и днес. Обикновено можех да разчитам, че той ще поеме инициативата, но той се отдръпна, устните му бяха мокри. Загрижеността все още бе изписана на лицето му.
– Какво става?
– Нищо. – Махнах му с ръка и се измъкнах от ръцете му, за да стигна до мивката. Отделих си миг, за да се вгледам в ръчно изработения сапун върху каменния съд. Когато вдигнах очи, погледът на Кал ме очакваше през огледалото.
Искаше да кажа истината.
А аз нямах сили да я скрия. Вече не.
– Защо пускаш тях, а мен не? – Прошепнах.
– Защото ме мразиш.
– Дали?
Той преглътна трудно.
– Трябва да ме мразиш. Така е по-добре.
По-добре. Защото тогава можеше да ме използва, когато му се налагаше да си легне. Защото, ако го мразех, той можеше да остане зад стените си, където е безопасно. Където щеше да отвори вратата за определени хора, но аз не бях от избраните.
Това беше отново гимназията, а аз все още бях изгнаникът.
– Мразя това, че си страхливец. – Застанах по-изправена, наблюдавайки през огледалото как думите ми попадат в целта.
– Да. – Той кимна и придаде онова безстрастно лице, което бях гледала от години.
– Мразя това, че си измамник.
Той отново кимна.
– Мразя, че си ме накарал да не те мразя. – Носът ми започна да ме щипе, когато предупреди за гневни сълзи. Трябваше да се измъкна по дяволите от тази баня. – Махни се от пътя ми.
Той пусна брадичката си, като се отдръпна две крачки назад, давайки ми достатъчно пространство да избягам.
Промъкнах се през къщата и се измъкнах през входната врата, като се втурнах към колата си, паркирана на алеята. Редица автомобили граничеха с частната алея, докато се отдалечавах от къщата. Чистото разочарование – от Кал, от себе си – задържа сълзите настрана.
Как можах да бъда толкова глупава?
Ударих с юмрук по волана при завоя към магистралата. Щях да си позволя да плача, когато се прибера у дома. Щях да си размажа грима. Нямаше кой да ме чуе. Никой не се интересуваше.
Прибирах се в тиха, празна къща и бях… сама.
Това не беше животът, на който се надявах, когато опаковах вещите си за Каламити. Как щях да живея тук, ако той останеше? Можех ли наистина да виждам Кал на барбекютата в събота следобед? Или да се разминавам с него на улицата?
Може би това е бил неговият план през цялото време. Може би е искал да се влюбя в него, защото е знаел, че ако разбие сърцето ми, ще се откажа.
– Той печели.
Две думи, които си бях обещала, че никога няма да кажа.
Назад към част 19 Напред към част 21
