Глава 19
КАЛ
Сладкият аромат на Нели се носеше в банята, дори след като чух да се затваря входната врата.
Ръцете ми бяха подпрени до мивката, а очите ми – затворени. Не можех да се накарам да погледна в огледалото. Да се изправя срещу страхливеца.
Какво, по дяволите, правехме? Какво, по дяволите, правех аз?
Бях гледал как лицето на Нели се смалява, когато ме гледаше по-рано. Не бяхме разговаряли, откакто тя дойде в кемпера и ме намери с дневника си.
Когато я последвах в банята, очаквах да я намеря вбесена. Очаквах, че ще ми се скара за това, че съм ѝ откраднал дневника. Вместо това тя беше тъжна. И ми зададе въпрос, на който не бях готов да отговоря.
Защо пускаш тях, а не мен?
Защо? Защото тя ме плашеше. Защото притежаваше сила, различна от тази на всеки друг човек на земята. Ако Нели ме сметнеше за недостоен, тя щеше да ме унищожи. А аз вече знаех, че тя е твърде добра за задник като мен.
Затова ли продължавах да я моля да ми каже защо ме мрази? За да съм сигурен, че това ще остане на преден план в съзнанието ѝ?
Христе. Не бях човек, на когото му липсва самоувереност, както на терена, така и извън него. Но когато ставаше дума за Нели, бях различен. Мек. Слаб. Нямах никакъв шанс.
Отблъсквайки се от мивката, излязох от банята, като едва не се сблъсках с Хари в коридора. Колко време беше стояла там? Какво беше чула?
Вероятно твърде много, ако съдя по намръщеното ѝ лице.
Отвърнах ѝ с гримаса.
– Какво?
– Ти си влюбен в това момиче.
Да. Да, бях.
Обичах Нели, откакто беше изсипала кафе в панталоните ми на Първа улица. Може би я обичах, откакто Шарлот и тя ме бяха утешили след загубата. Може би я обичах от деня, в който ми позволи да я целуна на четиринайсет.
Но можех ли да го призная на глас? Не. Бях отблъснал Нели, защото двадесет години бях усъвършенствал тази игра. Да я отблъсквам, за да не ме нарани.
– Ти не отричаш – каза Хари.
Повдигнах рамене.
– Какво правиш тук, след като тя току-що потегли, сякаш гумите ѝ горяха?
– Можем ли да не говорим за това? – Прокарах ръка през косата си и направих крачка напред, но преди да успея да избягам от този коридор, Хари свъси вежди и мълчаливо ме предизвика да си тръгна. – Хайде. Нека просто се върнем на партито.
– От какво се страхуваш? – Попита тя.
– Ще я съсипя. – Признанието дойде свободно.
Погледът на Хари омекна. За част от секундата си помислих, че тя ще остави това да мине. Тогава ръката ѝ профуча във въздуха и се свърза със страничната част на главата ми.
– Хей. – Потърках мястото, където ме беше ударила. – За какво беше това?
– Ти си страхливец.
– И ти не си първата жена, която ме нарича така днес.
Изражението ѝ се изравни.
– Моят Джейк беше задник като теб. Но мъжът не беше страхливец. Очаквах повече от теб, Кал. Мислех, че ти си шампионът.
– Не съм. – Раменете ми увиснаха. – Футбол, да. Но не и за Нели.
Тя извъртя очи, после се завъртя и се отдалечи.
Последвах я, като спрях, когато тя направи грешен завой.
– Къде отиваш?
– Вкъщи. – Тя щракна с пръсти. – А ти си моята кола. Хайде да вървим.
– Още не сме яли.
– Може би ти не си. – Тя вдигна рамо. – Но чинията ми е празна. Аз ям бързо.
– Няма да напусна партито. – По дяволите, все още не бяхме тук дори от час.
– Ключовете са в тази твоя луксозна кола, нали? Просто ще карам сама. Ти можеш да се прибереш на автостоп.
– Хари. – Сложих ръце на бедрата си. – Не.
Тя сведе поглед.
– Тръгвам си, Кал. Със или без теб.
За бога. Тези проклети жени бяха изтощителни.
– Добре.
– Ще се срещнем в колата. – Тя се усмихна, след което тръгна по коридора към вратата.
Щеше да седи навън, да се пече в късноюлската жега, просто за да се наложи. Ако беше по-млада, може би щях да я оставя да се поти. Но нямах намерение да оставям старата дама да умре, докато ме чака.
– Майната му. – Минах покрай дневната и погледнах Констанс, заспала в люлката си.
Беше най-сладкото бебе, което бях виждал, и беше трудно да не се загледам, когато Нели я държеше по-рано. Гледайки ги заедно, се почувствах като втрещен. Усещане, което не бях изпитвал, откакто се роди Елиас и отидох на гости в Денвър.
В деня, в който пристигнах, Нели също беше там. Изглеждаше толкова красива, че ѝ казах, че трябва да се погрижи за ботокс, за да направи нещо с бръчките по челото си.
Това я беше вбесило дотолкова, че тя си тръгна.
Какво не беше наред с мен? Защо бях толкова ужасен? Можех да обвиня за това гадния модел за подражание, който беше баща ми, но всъщност това бях аз. Страхливецът.
– Здравей. – Дръпнах брадичката си към Пиърс, когато стъпих на верандата.
– Какво става? – Той се приближи и погледна през рамо към къщата. – Къде отиде Нели?
– Тя си тръгна. И ние с Хари също си тръгваме. Хари не се чувства добре.
– О, по дяволите. – Той ме потупа по рамото. – Ще се върнеш ли?
– Да. – В „Уиннебаго“ нямаше нищо за мен. Нели беше откраднала дневника, който четях. – Ще се видим след малко.
Вдигнах ръка, за да махна на Кериган, и се запътих към алеята.
Хари седеше на пътническата седалка на Land Rover-а с отворена врата, за да влезе малко въздух. Следващия път ще трябва да не забравя да взема ключовете си със себе си и да заключа вратата.
Плъзнах се зад волана и натиснах бутона за запалване, след което измъкнах слънчевите си очила от конзолата. Дори с поставени очила ѝ изпратих поглед.
– Никога повече няма да те поканя на парти.
– Новина, Кал. Няма парти в Каламити, на което да не мога да присъствам без твоята покана.
Изръмжах, знаейки, че е права, и включих джипа на задна скорост. Защо от всички хора, с които можех да се сприятеля в Каламити, бях избрал тази солена жена? Проклета да е Хари, че е толкова популярна.
Когато пристигнахме по-рано, предположих, че ще трябва да направя няколко представяния. Не. Хари познаваше всички, освен служителите на „Грейс Пийк“, които също не бях срещал. А Хари не се беше запознала с Нели.
Моята красива Нели, която си беше тръгнала оттук на ръба на сълзите.
Беше ли добре? Може би трябва да се отбия при нея, за да я проверя. Най-малкото, ако искаше да бъде на барбекюто, можех да ѝ дам разрешение. Тя можеше да се върне вместо мен.
– Можеш да ме оставиш във фоайето – каза Хари, когато наближихме мотела.
– Добре. – Влязох на паркинга и видях Марси през прозорците на офиса.
Хари ѝ махна с ръка, после отвори вратата, но спря, преди да излезе.
– Чувства ли тя същото към теб?
Издишах дълго. Нели не ме мразеше. Но обичаше ли ме?
– Не знам.
– Има само един начин да разбереш. И сега, когато следобедът ти е ясен… – Очите ѝ се стрелнаха към Първа, сякаш можеше да види входната врата на Нели. – Възползвай се от шанса.
Може би. Може би трябва.
Или може би трябва да оставя Нели да си тръгне.
– Хубав следобед, Хари.
– Защо имам чувството, че отново трябва да те вразумя? – Тя въздъхна и излезе навън, поклащайки глава, докато вървеше към офиса.
Излязох на улицата, мразех, че разочарованието на Хари ме засегна толкова силно. Както и да е. Карах по Първа, а тротоарите бяха претъпкани с хора, които разглеждаха центъра. Каламити беше точно толкова натоварена, колкото всички бяха предупредили, летният туристически трафик не ми позволяваше да прекарам много време в центъра.
Вчера бях спрял в хранителния магазин за бира, моя принос към барбекюто на Пиърс, и ми бяха поискали три автографа. Предишния ден бях спрял на бензиностанцията и човекът на отсрещната страна на помпата не толкова забележимо ме беше снимал.
Докато оживлението не утихне, щях да се придържам близо до безопасни места. Уиннебаго. Пиърс и Кериган.
Наближаваше отбивката към къщата на Нели.
Затегнах хватката си върху волана.
Не завивай. Не завивай.
Зелената улична маркировка се приближаваше.
Продължавай направо.
Отпуснах крака си от газта и натиснах спирачката.
Недей.
Обърнах се и тръгнах към къщата ѝ, като паркирах до бордюра. Гумите бяха спрели. Двигателят беше изключен. Но не можех да се накарам да отворя вратата.
Какво щях да кажа? Какво правех тук? Разбира се, беше посред бял ден, но светлините вътре бяха изключени. Дали изобщо си беше вкъщи? Може би беше отишла да се разходи. Може би беше спряла в центъра.
Не би трябвало да съм тук. Беше твърде рано. Нели и аз се справяхме по-добре, когато си давахме взаимно пространство. Утре. Мога да се върна утре. Или на следващия ден.
Преди да успея да се отдръпна, телефонът ми иззвъня през високоговорителите на колата. Натиснах бутона, за да отговоря на обаждането на майка ми.
– Здравей, мамо.
– Здравей. Надявах се да те хвана.
– Какво става?
– Кал… – Тя въздъхна. Мама винаги въздъхваше преди изпитание на вина. Кучи син. Щях да намразя това телефонно обаждане. – Набирането на средства в Бентън е следващия уикенд. Току-що говорих по телефона с Дийн Хендриксън.
– Мамо…
– Преди да ме прекъснеш и да кажеш „не“, просто ме изслушай. Моля те.
Потиснах стон.
– Добре.
– Вече обявиха, че ти ще говориш.
– Не.
Това беше грешка на баща ми, не моя. Той не трябваше да ме пише доброволец. Какво е мислил? Сега, когато съм пенсионер, имам свободно време? Тоя гадняр дори не си беше направил труда първо да се допита до мен. Ами ако съм зает?
– Кал, това е важно. Не го прави заради баща си. Не го прави дори заради мен. Направи го за някое от децата, които ще бъдат там. Дийн Хендриксън току-що ми разказа историята ѝ и тя е сърцераздирателна.
Дийн Хендриксън знаеше как да изиграе майка ми, нали? Както тя знаеше как да ме изиграе.
– Какво дете?
– Поканили са някои от най-добрите ученици от всеки клас да присъстват на тържеството. На всяка маса ще има по един ученик, което ще им даде възможност да се запознаят с някои от възпитаниците. Такива неща.
– Добре – отвърнах аз.
– Е, предполагам, че ще присъства едно младо момиче от втори курс. Тя е едно от онези деца със стипендии, за които всички се грижим.
Съжалението в гласа на майка ми накара кожата ми да настръхне. В съзнанието ми изникна образът на Нели в униформата ѝ от Бентън, а в нея нямаше нищо, което да предизвиква съжаление. Само се възхищавах. И ако тя беше в тази кола, щеше да се разплаче.
По дяволите, аз се разплаках.
– Това момиче очевидно е доста надарена ученичка и спортистка. Тя играе в отбора по лакрос и ще бъде звездата. Но, о, Кал. – Мама подсмръкна. – Баща ѝ починал тази пролет. Бил странен инцидент в работата му. Бедното момиче преживява тежък период. Дийн Хендриксън си помисли, че може да означава много за нея, ако може да се чуе с някой твой колега спортист. Може би ще ѝ повдигне духа.
Прокарах ръка по лицето си.
– Аз съм футболист, мамо. Не лакрос играч.
– Има ли значение? Моля те. Няма да ти се наложи да говориш дълго. Но може би би могъл просто да отправиш едно обнадеждаващо послание за издръжливостта и упоритата работа. Каквото и да е. И помолих да седне на нашата маса, за да можем да се запознаем с нея. Ти си толкова добър с децата, Кал.
И ето, че се появи. Вината. Беше толкова гъста и тежка, че дори климатикът не можеше да я прогони.
– Мамо…
– Моля те. – Гласът ѝ се разтрепери. – Знам, че цениш личното си пространство. И разбирам защо не поемаш подобни ангажименти за изказвания.
Защото не бях някакъв наставник за деца. Не бях герой или човек, към когото те трябва да се стремят. Единственият добър съвет, който можех да дам, беше да се потрудиш докрай. Отдай живота си на играта.
Какво напътствие беше това? По дяволите. Всичко беше гадно. Защото, след като играта изчезнеше, се оказваше, че живееш в кемпер в малко градче в Монтана, без да имаш какво да покажеш, освен богата банкова сметка и пристрастеност към стар дневник.
– Дори не знам за какво да говоря – промълвих аз.
– Имаш една седмица, за да измислиш нещо. Ако искаш да се прибереш по-рано, ще ти помогна с речта. – Мама сигурно е отчаяна. Тя дори не ми беше помагала с речите, когато учех в Бентън като ученик.
Изпуснах разочарован стон. Не. Просто кажи „не“.
– Това е важно за мен – добави тя.
Не, то беше важно за татко.
И ако си спомнях правилно, декан Хендриксън и родителите ми бяха членове на един и същ кънтри клуб. Аз бях просто марионетка на техните изкривени конци.
– Моля? – Чух как ръцете ѝ се стиснаха, разтърсвайки ги, сякаш беше паднала на колене, за да моли. Реджина Старк рядко молеше.
Майната му на живота.
– Добре.
– О, благодаря ти. Още сега ще се обадя на декана и ще му кажа, че си се съгласил. Той ще бъде толкова развълнуван.
– Ами – промълвих аз. – Пет минути. Ще говоря пет минути.
– Сигурна съм, че ще е чудесно.
– Трябва да вървя, мамо.
– Разбира се. Пиши ми плановете си за пътуване.
– Да – промълвих и приключих разговора.
Пръстът ми отиде към запалването, готов да включа колата, но се поколебах и погледът ми се насочи към тухлената къща на Нели.
Какво искаше тя от мен? Какво исках аз от себе си?
Издишах продължително и запалих колата, като изоставих бордюра, докато се обръщах и се връщах към Първа. Спрях на знака „Стоп“, като погледнах надясно, после наляво. Нямаше и следа от Нели, смесена с безименните лица. Но тя беше на всеки ъгъл, на всяка спирка.
Представих си я в „Рафинерията“, облечена в секси клин и изрязан потник, с коса, прибрана на висока опашка. Беше в „Джейн“, облечена в дънки и потник за вечер в бара с момичешката си дружина. Излизаше от кафенето с ледено лате в ръка, тъй като прекарваше уикенда си в разходка из центъра на града.
Погледът ми се насочи към задното стъкло. Вдигнах ръка в знак на извинение, проверих за движение, след което излязох на улицата и потеглих към мотела.
Паркирах на алеята, на обичайното си място, и погледнах към „Уиннебаго“.
Нели беше оставила следа и тук.
Тя беше навсякъде.
Защото това беше нейният дом. Това беше нейният град.
И аз не можех да ѝ го отнема. Беше дошла в Каламити, за да изгради свой живот. Ако не можех да ѝ дам нищо друго, поне можех да ѝ позволя да намери покой.
Затова изключих колата и се втурнах вътре, като отново извадих куфара си от гардероба. Но този път не се събирах за почивка. Изпразних всяко чекмедже. Напълних всеки джоб на раницата си. Натъпках тоалетните принадлежности в калъфа им.
Преди да се кача в колата, за да потегля към Колорадо, се отбих в офиса на мотела.
И връчих на Марси ключовете за нейното Уиннебаго.
–
Скъпо дневниче,
Днес беше последният учебен ден и вече официално съм второкурсничка. Предстоят ми само още три години в Бентън. След това се кълна в сърцето и душата си, че никога повече няма да стъпя в това училище. И никога повече няма да ми се налага да виждам тези задници. Никога повече Джон Фликърман. Никога повече Фийби МакАдамс. Никога повече Пиърс Съливан. И повече никакъв Кал Старк. Остават три години. Не е ли твърде рано да започнем обратното броене? (Джей Кей. Но не съвсем.)
Нели
Назад към част 20 Напред към част 22
