Глава 20
НЕЛИ
– Пиърс, до…, съжалявам. – Вдигнах ръка, когато влязох в кабинета му и разбрах, че говори по телефона.
– Влез – измърмори той и ми махна с ръка към бюрото си. – Успех утре.
Какво щеше да се случи утре? С кого говореше той? Приближих се достатъчно, за да чуя как от другата страна на разговора говори дълбок глас.
Дълбок глас, който не бях чувала от седмица.
Кал.
– Ще поговорим по-късно. – Пиърс приключи разговора и остави телефона си настрана.
– Кал ли беше?
Той кимна.
– Да.
– Къде е той? – По някакъв начин знаех, че не е в Каламити. Не бях минавала покрай мотела, за да го търся. Не бях спирала до „Уиннебаго“. Но след барбекюто миналия уикенд имах чувството, че го няма.
– Денвър.
– А. Защо? – Преди месец, преди седмица, щях да се преструвам, че не ме интересува. Но какъв беше смисълът да се преструвам повече? Борбата с чувствата ми към Кал беше изчерпала енергията ми и просто нямах сили да скрия любопитството си. Неизвестността ме убиваше и или Пиърс щеше да ми каже какво става, или аз щях да се пречупя и сама да се обадя на Кал.
– Утре в „Бентън“ има събиране на средства. Вечеря за възпитаниците. Родителите ми ходят всяка година. Това е нещо, което училището прави от известно време насам, за да събира пари, най-вече за подобрения в сградата. Част от тях се отделят за стипендиантски програми.
Кал ми беше разказал за събирането на средства, за това, на което баща му го беше поканил да присъства. Но онзи ден беше казал на майка си по телефона, че няма да отиде. Беше категоричен.
– Помолиха го да говори – каза Пиърс.
– И той се съгласи? – Кога е променил решението си? И защо?
– Майка му го накара да го направи. – Въздъхна Пиърс. – И останах с впечатлението, че бързаше да напусне Каламити.
Заради мен.
Дали е бил толкова нещастен, колкото бях аз? Беше ли прекарал седмица в безсънни нощи, опитвайки се да разбере какво да прави? Опитвайки се да реши докъде ще ме остави да кървя, преди да превърже раните и да си тръгне?
– Искаш ли да поговорим за това, което се случваше с вас двамата? – Попита Пиърс.
Повдигнах рамене.
– Дори не знам откъде да започна.
– Откога се случва това?
– От мача за първенството на АФК, на който отидохме в Шарлот.
Очите на Пиърс се разшириха.
– Това беше преди години.
– Четири. Така че да, продължава от известно време. – Издърпах стола срещу бюрото му и се свлякох на седалката, увиснала под тежестта на сърцето ми. – Нищо не беше.
– Тогава беше всичко – каза Пиърс.
Кимнах.
– Да.
С течение на годините Кал се беше превърнал в тази постоянна величина. Най-вече досаден, но беше и моето убежище. Непринудената ни, само сексуална връзка беше разцъфтяла толкова бавно, че дори не бях осъзнала колко заплетени сме станали. Нищо чудно, че няколкото мъже, с които се срещах в Денвър, бяха издържали едва седмица. Трудно беше да се срещаш с някого, когато се стряскаш, когато се приближи, за да те целуне. Когато поглеждаш лицето му и виждаш някой друг.
И най-лошото беше, че дори не го бях осъзнала. Бях сляпа глупачка.
Никой не можеше да се сравнява с Кал.
Четири години лъжа себе си. Четири години го отминавах. Четири години омраза, която всъщност не беше омраза.
Боже, обичах го.
– Защо не ме пуска? – Прошепнах.
– Защото се страхува.
– Той ти каза това? – Дали са говорили за мен?
– Не беше нужно. – Пиърс ме дари с тъжна усмивка. – Знам Кал. Той може да дава това трудно шоу, но вътрешно е просто човек, който иска да бъде обичан заради нещо друго, освен заради таланта си на футболното игрище.
– Той не го прави лесно.
Пиърс се засмя.
– Ти също не го правиш лесно, Нели.
Ами… по дяволите. Не беше сгрешил.
– Честно казано. Ще се върне ли?
– Не знам. Не ми е казвал много. Но ако трябва да гадая, бих казал, че не. Преместил се е от „Уиннебаго“.
– Наистина ли? А какво става с парцела му?
Пиърс сви рамене.
– Нямам представа. Може би е продал земята.
Така че това беше всичко. Кал си беше отишъл. Не беше ли това, което исках? Да обявя Каламити за свой? Стомахът ми се изкриви и се сви. Тази седмица не успях да ям много, защото вътрешностите ми бушуваха като ураган.
Той си беше отишъл.
Точно когато най-накрая осъзнах, че го обичам, той си беше тръгнал. Проклет да е този мъж.
Може би така е било по-добре. Никога нямаше да работим. Уменията ни за общуване бяха в най-добрия случай ужасни. Карахме се всеки ден. Щяхме да се побъркаме взаимно.
Освен това той имаше своя шанс да ми каже какво чувства. Вместо това остави мен да говоря. Беше ме оставил да си тръгна и ми каза да го мразя.
– Нели?
Погледът ми се насочи към Пиърс, докато по лицето ми се стичаше сълза.
– По-добре да се върна на работа.
Изстрелях се от стола и се втурнах от кабинета му, като на практика тичах по коридора към тоалетната. Тъмнината блокира света, когато вратата се затвори зад мен.
Кал го нямаше.
Най-разумното, самосъхраняващо се нещо, което можех да направя, беше да го оставя да си отиде. Можеше да горим горещо и ярко като син пламък, но накрая щяхме да се превърнем в пепел. Нямаше да остане нищо друго освен овъглените останки на две сърца.
Ръката ми стигна до гърдите ми, притискайки болката. Тази болка щеше да се притъпи. Болката щеше да отмине. С времето щях да забравя всичко за Кал Старк.
Трябваше да се освободим един от друг.
А той вече беше изпълнил своята част, нали? Беше си тръгнал.
Вратата се отвори с трясък и се блъсна в гърба ми. Бях забравила да обърна ключалката.
– О. Нели? – Катрин вдигна двете си ръце. – Много съжалявам. Не знаех, че някой е тук.
– Всичко е наред – казах аз, докато тя дърпаше вратата. – Ще изляза след минута.
Дадох си три болезнени удара на сърцето в тъмнината, преди да пусна осветлението и да избърша петната от спиралата под очите си.
– Защо плача? – Попитах се в огледалото. Беше готово. Край.
Той си беше тръгнал от Каламити. Беше си тръгнал от мен.
Надигнаха се още сълзи и аз потърсих хартиена кърпа, за да ги избърша. Но те не спираха. Колкото и дълбоки вдишвания да правех, колкото и бързо да мигах, сълзите продължаваха да идват. По дяволите.
След трийсет минути имахме среща на персонала. Целият офис щеше да разбере, че съм плакала.
Така ли изглеждаше разбитото сърце? Никога досега не ми беше разбивано сърцето. Никога не бях допускала до себе си някой, който да има такава власт.
До Кал.
А аз всъщност не го бях допуснала до себе си, нали? Бях му казала, че е страхливец. Но и аз бях такава. Всичките тези пъти, когато ме беше питал какво мразя в него, бях пренебрегнала очевидното. То беше точно там, пред лицето ми.
Кажи ми какво мразиш в мен.
Кал не ме беше питал защо го мразя. Питаше дали все пак го искам. Дали мога да забравя миналото, грешките и болката, и просто да го обичам.
– По дяволите. – Подсмръкнах и се засмях, като зарових лице в ръцете си. – Аз съм идиот.
Как щях да поправя това, ако той не се връщаше в Каламити?
– Уф. – Стонът ми отекна в банята.
Може би той щеше да ме отхвърли. Може би щяхме да се убием взаимно. Но ако не опитах, никога нямаше да си го простя. До края на живота си щях да се чудя какво би било, ако.
Затова излязох набързо от банята и тръгнах по коридора към кабинета на Пиърс.
Очите му се вдигнаха от монитора, когато нахлух през вратата.
– Какво става?
– Имам нужда от услуга. Голяма.
На устата му се появи бавна усмивка.
– Ще се обадя на моя пилот.
Назад към част 21 Напред към част 23
