Глава 21
НЕЛИ
Академията „Бентон“ не се беше променила от петнайсет години. Двуетажната сграда от червени тухли сега беше също толкова плашеща, колкото и в деня, в който си тръгнах след дипломирането.
Жени, обсипани с бижута, облечени в скъпи рокли, се смееха и усмихваха, докато минаваха покрай колоните на големия вход. Мъже, облечени в смокинги, се изкачваха по широкото стълбище към двойната входна врата.
Всеки прозорец беше осветен, правоъгълниците хвърляха златисто сияние в притъмняващата вечерна светлина. По тротоара бяха наредени фенери. Тревните площи бяха прясно окосени и във въздуха се носеше аромат на окосена трева.
Тази миризма обикновено ме успокояваше, защото ми напомняше за татко. Но тази вечер не успяваше да потисне тревогата, която дрънчеше в костите ми. Нервите ми бяха опънати не само от очакването да видя Кал, но и от това, че отново съм в Бентън.
Бях се зарекла никога повече да не стъпвам на тази територия. И все пак бях тук, замръзнала на тротоара, който не бях пресичала от осемнайсетгодишна възраст.
– Идваш ли, Нели? – Попита майката на Пиърс, като погледна назад, когато разбра, че съм изостанала.
– Ще дойда – казах аз и се усмихнах. – Ще се огледам малко наоколо. Заради старите времена.
– Разбира се. – Тя кимна и пое ръката на съпруга си. – Ще се срещнем вътре.
Бащата на Пиърс придружи съпругата си покрай бронзовата статуя на Албърт Бентън, съименник на училището.
В последната ми година група ученици бяха изпочупили статуята като шега. Двамата ученици, които бяха заснети от камерата да увиват стария Алфред в тоалетна хартия, едва не бяха лишени от дипломиране. Родителите им вероятно са се обадили и са написали чекове, за да измъкнат децата си от неприятностите.
Съмнявах се, че тази любезност щеше да бъде оказана и на стипендиантите.
Боже, мразех това място. Разкошът. Арогантността. Какво щеше да стане, ако просто бях останала отвън и бях изчакала Кал да излезе след вечерята?
Не бъди страхливка, Нели. Скръстих ръце и минах покрай статуята, като нервите ми се покачваха с всяко щракване на токчетата ми върху цимента. Сканирах тълпата, събрала се на стълбището, търсейки мъжа, който щеше да стои с глава и рамене над останалите.
Но от Кал нямаше и следа.
Което вероятно беше добре. През изминалите двадесет и осем часа, откакто нахлух в офиса на Пиърс и го помолих за помощ, за да ми спечели покана за това фиаско, все още не бях измислила какво точно да кажа.
Може би просто трябваше да се видя с него и всичко щеше да дойде само. Може би щях да успея да призная, че заедно ни е по-добре, отколкото поотделно. Дори това да означаваше постоянни пререкания. Дори ако това означаваше да не сме съгласни за почти всичко.
Предпочитах цял живот да споря с Кал Старк, отколкото да се смея с когото и да било.
Стомахът ми се свиваше, докато вървях, а петите ми се полюшваха на долното стъпало. Сърцето ми заби, а кожата ми беше прекалено гореща под тази рокля.
Заради краткото предизвестие нямах време да си купя нещо ново. За щастие, в гардероба си пазех няколко рокли за тези изискани случаи. Не беше необичайно да присъствам на събития от името на Грейс Пийк.
Бях избрала черна рокля, украсена с колони от пайети, които придаваха деликатен блясък на плата. Полата беше пълна, с разрез, който се издигаше нагоре по бедрото ми. Горнището беше с две тънки презрамки и дълбоко V деколте, което разкриваше гръдната ми кост.
Чувствах се подходящо облечена за тази вечер.
Ако Кал щеше да разбие сърцето ми, можеше и да няма нищо на пътя му.
О, Боже, надявам се да не е довел приятелка.
Полата се развяваше, докато се качвах по стълбите с фалшива усмивка, здраво закрепена на лицето ми. Родителите на Пиърс, които бях обикнала през времето, когато работех за сина им, се бяха обадили – и бяха обещали солидно дарение – за да ми осигурят място на тяхната маса.
Не им бях обяснила защо трябва да дойда тази вечер и понеже бяха невероятни, не ме бяха попитали защо. Те просто се отбиха в хотела ми с градската си кола на път за Бентън и ме взеха за събитието.
– Добър вечер – поздрави ме мъжът, който стоеше до вратата, когато се приближих. – Как се казвате, госпожо?
– Нели Ривера. – Гласът ми се разтрепери. Ако той забеляза, не даде да се разбере, докато преглеждаше списъка с гостите.
– Добре дошли, госпожо Ривера. От името на преподавателите и служителите в „Бентън“ се надяваме вечерта да ви хареса. Тържеството се провежда в трапезарията. В дъното на коридора вляво.
– Благодаря ви. – Профучах покрай него, влязох във входа и застанах на входа на коридорите, по които бях минавала стотици пъти.
Гостите се разхождаха из пространството и разговаряха. Гласовете им отекваха в откритото пространство, носейки се към високите тавани. Миризмата на подови вакси и лимонов лак за дърво изпълни носа ми и ме пренесе в миналото.
Не бях жена в пищна рокля, а отново тийнейджърка, облечена в червено-черна карирана пола с жълти райета. Изпраната ми бяла риза с копчета беше прибрана плътно и покрита с черна жилетка, бродирана с герба на Бентън на джоба на гърдите.
Краката ми се чувстваха разтреперани. Дланите ми бяха лепкави. Но отказах да изучавам пода, докато вървя, както бих направил, когато бях студент. Държах брадичката си високо, очите ми бяха насочени напред и следвах тълпата към трапезарията.
Минахме покрай редица шкафчета и аз веднага намерих номер 197. Моето шкафче от първи курс. Спомените от онези години ме връхлетяха като порив на вятъра.
Първият ми учебен ден, когато разбрах, че всички вече познават всички, а аз бях изгнаникът. Дните, в които ми се искаше да крещя. Другите, в които плачех. Малкото, в които се смеех.
Толкова много неща се бяха променили от първия ден, в който напъхах книгите си в това шкафче, до последния ден, в който ги изнесох. Бях завършила първата си година, уморена и огорчена. Отделно от останалите, не само по техен избор, но и по мой.
Беше по-лесно да издигна бариери, за да не могат да ме наранят.
Особено когато ставаше дума за Кал.
Но беше време стените да паднат, особено що се отнася до Кал.
Шумът ставаше все по-силен, докато наближавах трапезарията. Хората изпълваха пространството, поздравяваха се и се смееха. Стари приятели, богати приятели, се събраха отново.
Сервитьор с поднос с чаши за шампанско стоеше на вратата и предлагаше чаша.
– Благодаря. – Мехурчетата се пръснаха на езика ми, когато отпих глътка, а след това огледах стаята. Къде беше той? Ръката ми трепереше, докато търсех, и пръски шампанско избягаха от чашата и покриха ръката ми.
– По дяволите – промълвих аз. Това щеше да е лепкаво.
С бърза глътка пресуших чашата, подадох празната на една сервитьорка, която минаваше покрай мен, после се обърнах и се провирах през хората, докато се оттеглях към коридора и дамската тоалетна. Тя беше празна, когато влязох вътре и се насочих към мивката, за да си измия ръцете. После си поех успокояващо дъх и разгледах лицето си в огледалото.
Очите ми бяха гримирани с въглен, а сянката караше зеленото да изпъква. Тази вечер бях избрала бледорозово червило, по-нежен нюанс от червеното, което обикновено носех на специални събития. Ледено-русата ми коса се спускаше по гърба ми на свободни вълни. Изглеждах красива. И ужасена. Никакъв грим не можеше да скрие нервите.
Вратата се отвори и аз погледнах към една жена в сребриста рокля, която влезе вътре. Пренебрегнах я, след което се обърнах отново. О, по дяволите. Фийби МакАдамс.
– Здравейте – каза тя, като постави чантата си на плота, за да извади гланц за устни. Подобно на повечето от останалите присъстващи жени, тя беше обсипана с бижута. Диаманти блестяха на шията, ушите и китките ѝ. Годежният ѝ пръстен беше толкова голям, че вероятно тежеше на ръката ѝ, сякаш държеше бейзболна топка на кокалчетата си.
Примигнах, очаквайки да ми каже, че не ми е тук мястото. Да ме попита какво правя тук, в нейното училище.
Но тя се наведе по-близо до огледалото и отново нанесе гланц върху устните си.
Тази кучка. Тя дори не ме помнеше.
Забавно е как хората не помнят тези, които измъчват, но този, който получава, никога не забравя.
Фийби изглеждаше красива, точно както като тийнейджърка. Но когато се промъкнах още веднъж през огледалото, видях и своята красота. Всяка от нас можеше да заблести. И може би винаги съм я имала. Може би това беше причината тя да се държи толкова ужасно с мен като тийнейджърка.
Добрата, старомодна ревност.
Застанах малко по-високо и минах покрай нея.
– Приятна вечер.
– И на теб. – Тя направи своя двоен оглед, когато минах зад нея към вратата.
– Нели?
Продължих да се движа, вратата се затвори за Фийби, когато се върнах на партито и взех още една чаша шампанско.
Трапезарията беше преобразена за събитието. Кръгли маси, покрити с чисто бели покривки, изпълваха пространството. Бяха окачени бели завеси, за да скрият линията на бюфета и автоматите за храна.
В началото на помещението бяха издигнати малка сцена и подиум. Букети от червени рози украсяваха всяка маса. Вечерната светлина намаляваше зад редицата прозорци, които гледаха към двора. Тревната площ и цветните лехи бяха идеално поддържани, точно както през годините, когато прекарвах обядите си в тази стая.
Толкова много неща бяха останали непроменени. И все пак беше съвсем различно.
Или може би това бях просто аз. Аз бях различна.
Родителите на Пиърс стояха до една маса в центъра на стаята и когато ме забелязаха, ми махнаха с ръка.
Присъединих се към тях и се представих на останалите членове на нашата маса, докато сервитьорите започнаха да се суетят наоколо, заменяйки празните чаши за шампанско с чаши с вино, докато ни подканяха да заемем местата си.
Шампанското помогна да успокоя малко нервите, но докато не видя Кал, сърцето ми щеше да е в гърлото. Той беше тук, нали? Може би беше закъснял? Докато разговорът на нашата маса продължаваше, аз претърсих стаята, гледайки към сцената.
Познат профил и чифт широки рамене привлякоха погледа ми. Сърцето ми направи въртележка.
Кал седеше на една от предните маси, облечен в ушит по мярка черен смокинг. Гръбнакът му беше скован, стойката му – твърда. Едната му ръка висеше отстрани и пръстите му щракаха.
Щракане. Щракане. Щрак.
Беше нервен.
Не исках нищо друго, освен да прекося стаята и да го прегърна, но след като всички заеха местата си, това щеше да е твърде забележимо. За това не ми трябваше публика. Трябваше да изчакам, докато приключи вечерята.
Майката на Кал седеше до него, а тъмната ѝ коса беше усукана в стегнат кок. До нея беше Колтър Старк, облегнат на мястото си с ръка, небрежно преметната през облегалката на стола.
Колтър се засмя на нещо и дори отдалеч видях как челюстта на Кал се сви.
Приличаха си, нещо, което бях забравила или може би не бях забелязала като тийнейджър. Колтър беше красив по-възрастен мъж, косата му беше със същия цвят като тази на Кал, с изключение на сивите нишки по слепоочията му. Но в очите на Колтър нямаше доброта. Изражението му беше олицетворение на превъзходството.
Глупак.
Откъснах очи от него, когато столът до моя беше издърпан от масата. Едно момче, облечено в черен панталон и изгладена синя риза, зае мястото. На джоба на ризата си беше закачил табелка с име.
Франклин О’Конъл
Младши
Кичур червена коса висеше в лицето му, докато докосваше ръба на чинията си. Раменете му се свиваха толкова дълбоко, че ако можеше да изчезне под покривката, щеше да се опита.
Родителите на Пиърс ми бяха казали по време на пътуването, че тази вечер ще присъстват някои ученици. Деца, които се отличават с отлични постижения – академични, артистични или спортни. На масата вляво от нас седеше момиче с амулет за цигулка на гривната си. Момчето на масата вдясно от нас беше толкова високо, че предположих, че е от баскетболния отбор.
– Здравей. – Преместих се и протегнах ръка към момчето до мен. – Аз съм Нели.
– Франки. – Той стисна ръката ми, а хватката му беше твърде здрава. – Имам предвид Франклин.
– Приятно ми е да се запознаем. – Наведох се близо и намалих гласа си. – Това ли е първата ти вечеря за набиране на средства?
Той кимна.
– Има много вилици.
Засмях се, като взех трите до всяка от празните ни чинии.
– Поне не се налага да мием чиниите.
На устата му се появи малка усмивка.
– Харесва ли ти Бентън?
Той сви рамене.
– Всичко е наред.
– Ти си младши?
– Да. Ще бъда през есента.
Разговорът ни беше прекъснат, когато един мъж излезе на сцената и се наведе към микрофона на подиума.
– Добър вечер, дами и господа. Благодаря ви, че дойдохте тази вечер. За нас е голяма чест да сте в нашето училище.
Той се представи като декан на студентите, след което продължи да обяснява защо всички сме тук. Шанс да подобрим живота на следващото поколение. Възможност да извайваме млади умове и да им осигурим несравнимо образование.
Деканът Хендриксън завърши приветствието си, след което сервитьорите започнаха да поднасят първото ястие. Докато звънът на вилиците върху чиниите се смесваше с разговора, аз разделих вниманието си. На всеки няколко хапки поглеждах към Кал, чийто гръб беше обърнат към мен.
Тук-там говореше с майка си, но най-вече разговаряше със студента на тяхната маса.
Аз направих същото.
Франклин беше срамежлив, но невероятно умен. Трябваше да мине цялото основно ястие, за да се отвори и да заговори свободно.
– Значи обичаш математиката – казах аз. – Какво мислиш да правиш в колежа?
– Не знам. Може би MIT. Зависи от това дали ще мога да получа финансова помощ. Аз съм… едно от децата стипендианти тук.
Ненавиждах начина, по който той сведе поглед, докато довършваше изречението си. Ненавиждах начина, по който се втренчи в пържолата си.
– Бях стипендиант тук.
– Наистина? – Той ме погледна нагоре-надолу. – И богатите деца бяха ли гадни тогава?
– Доста.
– Какво направи по въпроса?
Усмихнах се и вдигнах кокалчетата на пръстите си за юмручен удар.
– Побеждавах ги във всичко, което можех.
– Хубаво.
– Те няма винаги да са гадняри. Е, някои от тях може би. – Като Фийби МакАдамс, която бе хвърлила крадешком поглед в моя посока. – Но някои от тях израстват от това.
– Аз наистина не говоря с тях. Просто се занимавам с моите неща, разбираш ли? – Франклин кимна към масата на Кал. – Това е Мария. Тя също е на стипендия. Получава доста добри оценки, но е убийствена в лакроса. Много се срещаме.
Бузите му почервеняха, докато я гледаше, а по лицето му беше изписано влюбване.
Завършихме храненето, обсъждайки още от любимите му хобита, а когато сервираха десерта, деканът Хендриксън отново излезе на подиума.
– Надявам се, че сте се насладили на тази прекрасна трапеза, и се надявам, че сте имали възможност да се запознаете с учениците на вашите маси.
Никой от нашата, освен родителите на Пиърс и аз, не беше разговарял с Франклин. Може би това беше така, защото бяхме седнали най-близо до него. Или може би защото, както бях казала на Франки, някои хора винаги ще бъдат гадняри.
– Имаме голям късмет, че тази вечер при нас е гост, който се съгласи да каже няколко думи – продължи Дийн Хендриксън. – Не мисля, че има нужда от много представяне. Той не само е възпитаник на Бентън, но е и един от най-успешните и известни куотърбеци, играли в НФЛ. Дами и господа, моля, приветствайте с добре дошъл г-н Кал Старк.
Кал се изправи от стола си, изглеждайки дяволски красив. Лицето му беше гладко избръснато, а косата – сресана. Сакото му подчертаваше широчината на раменете му. Панталонът не можеше да скрие силата на бедрата му.
Никой мъж не беше изглеждал толкова добре в смокинг.
Ако всичко минеше добре тази вечер, може би щях да успея да развържа вратовръзката му със зъби.
Погледът ми проследяваше всяка негова стъпка, докато той отиваше към подиума и стискаше ръката на Дийн Хендриксън. След това застана пред микрофона и погледна към тълпата.
Дъхът ми заседна в гърлото, чудейки се дали няма да ме забележи, но погледът му профуча в обратна посока, преди да се приземи на масата му.
– Благодаря, че ме поканихте тази вечер – каза той и дръпна микрофона по-високо, за да не се налага да се навежда. – Аз не държа много речи. Това не е моето нещо.
Тълпата притихна и залата замълча от очевидното неудобство в гласа му.
Част от мен искаше да вдигне ръка, да му махне, за да знае, че има поне един поддръжник в залата, но седях като статуя, докато сърцето ми се разтуптяваше.
– Щях да говоря за футбол. Разбирасе. – Това му донесе лек смях. – Но след това седнах до тази специална млада дама на вечерята тази вечер. И макар да оценявам присъствието на останалите тук, ще захвърля речта, която бях планирал, и просто ще споделя някои мисли за нея.
Дийн Хендриксън, който стоеше встрани от стаята, сподели разтревожен поглед с бащата на Кал.
– Мария. – Кал ѝ кимна. – Познавах едно момиче като теб някога, още когато бях просто ученик в Бентън. Тя много приличаше на теб. Силна. Упорита. Умна. Талантлива. И ме мрази страстно.
Друг смях се разнесе из залата.
Стаята започна да се размива в краищата. Погледът ми се насочи към Кал, както всеки път, когато го наблюдавах на футболното игрище.
– Иска ми се да имам страхотен съвет за теб тази вечер, Мария – каза Кал в микрофона. Всеки човек тук трябваше да види мекотата в очите му, докато говореше на момичето. Ако не го виждаха, бяха слепи. – Но аз съм тъп спортист, който е спечелил богатството си, хвърляйки футболна топка. Опитът ми няма да ти помогне много. Но Нели – това е момичето, което ме мразеше – ето какво мисля, че би ти казала, ако беше на този микрофон на мое място.
При името ми Франклин побутна лакътя ми, но аз не посмях да откъсна очи от Кал. Защо говореше за мен? Накъде отиваше с това?
– Бъди честна – каза Кал. – Бъди любезна. Нели е и двете и това винаги я е отличавало.
Буцата в гърлото ми започваше да ме задушава, затова посегнах към чашата си с вода, а чашата се разклати, когато я поднесох към устните си.
– Работи усилено. – Дълбокият глас на Кал изпълни стаята от ъгъл до ъгъл. Никой не посмя да прошепне. – Упоритата работа често може да изравни иначе неравностойните условия на игра. Вижте, тук е моментът, в който използвам футболни метафори.
В стаята отново се разнесе смях.
– Никога не губи кураж. – Кал се усмихна тъжно на момичето. – Когато светът се опитва да открадне радостта ти, открадни я обратно. Богатството никога няма да определи стойността ти. И не се отказвай от това, което искаш. Бори се за него. Всеки ден. Ако това, което искаш, е работа, награда или град, който да наречете свой, бори се за него. Няма човек на земята, който да се бори така, както моята Нели се бори. Виждам нейния дух в теб.
Моята Нели.
Това трябваше да е подхлъзване. Знаеше ли, че съм тук? Не. Нямаше как. Току-що беше казал „моята Нели“ в тази стая с непознати. Родителите му бяха в залата и той ме беше обявил за своя.
Поех си дъх през носа, като се стараех да не плача, когато майката на Пиърс се пресегна и стисна ръката ми.
– Хората идват и си отиват от живота ни – каза Кал. – Това не е честно. Никога не е лесно. Дръжте хората, които обичате, близо до себе си. Пазете спомена за тях, когато си отидат. Знайте, че те ви гледат, затова ги накарайте да се гордеят с вас.
Мария протегна ръка и избърса лицето си, сякаш беше уловила сълза.
– Обещах, че това ще бъде кратко – каза ѝ той. – Имаш много светло бъдеще и аз, от своя страна, съм благодарен, че успях да споделя тази вечеря с теб тази вечер. Че те срещнах. Благодаря ти, че си тук.
Кал се изправи малко по-високо и погледът му отново обходи тълпата.
– Благодарение на даренията деца като Мария и Нели и много други могат да посещават „Бентън“. По някое време, вероятно след като се откажа от микрофона, деканът Хендриксън ще ви помоли да направите дарение. Но и аз ще ви помоля. Тази вечер ще даря един милион долара на училището, които ще бъдат използвани само за стипендии.
Въздишките и мърморенето бяха оглушителни. О, Боже мой. Челюстта ми падна.
– Родителите ми също ще се включат в това дарение – каза Кал. От погледа, който Колтър хвърли на сина си, се разбра, че това е новина. – Какво ще кажете за вдигане на ръка от всички един, който също ще допринесе тази вечер?
Жени и мъже вдигнаха ръце. Няколко души се засмяха, като се включиха в битката, знаейки, че Кал публично ги предизвиква да направят дарение.
Той се усмихна, докато се навеждаше ниско към микрофона, хвърляйки поглед към Дийн Хендриксън.
– Надявам се, че сте обърнали внимание на тези вдигнати ръце.
Деканът се усмихна и кимна диво, като започна да ръкопляска.
Без да каже нито дума повече, Кал слезе от сцената. Но преди да успее да се върне на мястото си, Мария се изправи и обви ръце около кръста му.
Той я прегърна и я потупа по рамото. После ѝ подаде стола, за да седне. Само че първо се обърна и потърси Франки, за да му помаха.
Той ѝ махна в отговор.
Кал последва погледа на Мария, право към моята маса. Очите ни се втренчиха. Аплодисментите продължиха.
Тъй като бях на секунди от пълноценен пристъп на тревожност и не знаех какво друго да направя, изпаднах в паника. Направих това, което Нели от гимназията винаги беше искала да направи, но не беше имала смелост.
Отвърнах на Кал Старк със среден пръст.
Назад към част 22 Напред към част 24
