Глава 11
ПРИЗРАКА
Да кажа, че бях ядосан, беше шибано подценяване. Бях дошъл тук с надеждата, че ще прехвърля клубовете и ще си върна Джеса.
Но тя беше жената на Съдията.
Толкова за това колко много твърдеше, че ме обича. Как, по дяволите, можеш да се разделиш с някого, когото си обичал толкова много, толкова бързо, по дяволите? Нещо не ми се връзваше.
Съдията беше безмилостен козел – дори по-безмилостен от мен. Понякога всички се чудехме дали този човек изобщо е човек. Но начинът, по който се беше отнесъл към Джеса в онзи параклис, просто ми показа, че човекът е много човечен.
Той се покланяше на земята, по която тя ходеше, и аз мразех начина, по който очите ѝ светеха, когато я погледнеше отгоре, начина, по който я успокояваше толкова бързо, когато беше изнервена.
Той умееше да се държи с нея така, както аз никога не умеех.
– Призрак. – Обади се Съдията, когато тръгнах да излизам от параклиса. Обърнах се да го погледна. Джеса вече беше излязла от стаята с Брент, оставяйки ни сами. – Затвори вратата. – Нареди той. – Искам да говоря с теб.
Затворих вратата на параклиса и се обърнах отново към него. Той направи жест към новото ми място на масата. Мълчаливо заех мястото си. Не исках да съм насаме с него точно сега – с новия ми президент или не. Бях готов да му прережа шибаното гърло.
– Обикновено не позволявам на мъжете да се прехвърлят от други клубове. По дяволите, едва ли позволявам на мъже да се прехвърлят в моя устав от други устави на моя клуб. – Той срещна погледа ми, докато запалваше цигара, изпускайки дима във въздуха.
– Тогава защо го направи? – Исках да знам, а тонът ми беше рязък, тъй като се опитвах да задържа настроението си.
– Защото Джеса има нужда от теб, Призрако. – Заяви той простичко, като равномерно срещна погледа ми, без намек за забавление в собствения си.
Беше шибано сериозен.
Надеждата се завъртя в гърдите ми, но аз я потиснах. Не знаех каква игра играе Съдията, а и не бях глупак в смисъл, че бих пренебрегнал всички предупредителни знаци.
– Тя е твоята жена, Съдия. – Хладнокръвно му напомних.
Съдията кимна.
– Това е така, Призраче, но също така знам, че държа само половината от сърцето ѝ. Другата половина принадлежи на теб. Тя не е цяла, ако ти не си тук с нея.
Подсмръкнах. Точно сега ми звучеше така, сякаш той изричаше куп глупости по мой адрес.
– Не разбирам какво, по дяволите, се опитваш да разбереш, Съдия. – Казах му направо. – Така че, изплюй го.
Съдията изгаси цигарата си.
– Не се заблуждавай, Призраче, няма да пусна кралицата си – това никога няма да се случи, по дяволите, въпреки думите ми към нея. – Стиснах зъби. – Но ако това означава, че трябва да я споделя с теб, за да бъде тя напълно щастлива, тогава ще го направя.
Той беше излязъл от ума си ли? Трябваше да е.
– Да я споделиш? – Попитах недоверчиво. Какво, по дяволите, е имало в цигарата му, която току-що беше изпушил? Мъжете като нас – разбойниците – не се разделяха с шибаните си жени. – Тя не е шибано парче задник, което да се подхвърля, Съдия. – изръмжах му.
Съдията присви очи към мен в мълчаливо предупреждение да се държа настрана от темперамента си. Стиснах зъби.
– Никога не съм казвал, че е такава, Призраче, така че недей да ми слагаш шибани думи в устата, разбираш ли? – Звукът от скърцането на зъбите му достигна до ушите ми. – Обещах ѝ, че никога няма да я накарам да избира между мен и теб, защото знам, че ще я разкъсам на парчета, ако я накарам.
– И какво – искаш тя просто да скача между нас, както ѝ е угодно? – Поисках разпалено, този разговор ме вбесяваше колкото повече обсъждахме тази глупост.
– Да. – Каза Съдията просто. Подигравайки се. – Защото не се заблуждавай, Призраче, ако някога ѝ се наложи да избира, ще избере мен. – Кръвта ми се смрази. – Никога не съм я разочаровал – никога не съм я държал в неведение за нищо. Винаги съм поставял нейните нужди пред моите и тези на клуба. Моите мъже се отнасят с нея като с кралска особа – почитат шибаната земя, по която ходи. Тук тя е свободна да прави каквото ѝ пожелае сърцето и никой – дори брат ѝ – няма право да изказва мнението си за това, което тя избира да прави, и за решенията, които взема.
Той наистина се покланяше на шибаната земя, по която тя ходеше.
Съдията се изправи от стола си и пъхна стола си обратно под масата.
– От теб зависи какво ще решиш да направиш, Призрак. – Каза ми той. – Но бъди нежен с нея, когато се приближаваш към нея. – Нареди, а тонът на гласа му съдържаше предупреждение, което със сигурност нямаше да забравя. – Тя е бременна, но все още не знае. – Очите ми се разшириха от шок, докато се взирах в него, а сърцето ми се сви в гърдите, когато си спомних за спонтанния аборт, който с омраза и небрежност бях хвърлил в шибаното ѝ лице. – Знам само защото познавам тялото ѝ по-добре от нея и съм забелязал промените. Няма да позволя да я стресираш. Ще ти изтръгна нашивката и ще те изгоня от клуба си, за да се грижиш сам за себе си, ако тя загуби това бебе заради теб. – Той изръмжа.
– Майната му. – Прошепнах, загледан в него, все още не преодолял шока си. – Дърпаш ли ме за крака? – Тихо го попитах.
Съдията поклати глава към мен.
– Това беше подхлъзване. Явно хапчето от план Б не е подействало. Тя е бременна, Призрак.
Някой почука на вратата на параклиса.
– Съдия, отвори! – Изкрещя сержантът на оръжието му – Колин.
Съдията отвори вратата, а очите му се присвиха към Колин.
– Какво? – Нахвърли се той върху другия мъж.
– Джеса повръща, През. Това е много лошо.
Съдията ме погледна, сякаш искаше да каже „виждаш ли“?
Той бързо излезе от стаята. Изстрелях се от мястото си и го последвах. Когато го намерих, той беше на колене до Джеса, която се държеше за тоалетната чиния, докато се изпускаше, а тялото ѝ се тресеше, докато се давеше. Той държеше косата ѝ назад, а тялото му се беше свило над нейното, докато ѝ говореше с тих, успокояващ глас.
Той беше всичко, от което тя се нуждаеше. Защо, по дяволите, си е помислил, че има нужда от мен, когато има него?
Притеснението се сви в стомаха ми, когато видях как тя отново се напъна. Когато най-накрая свърши, той се протегна напред и пусна водата в тоалетната, като след това я взе на ръце. Кимна ми веднъж мимоходом, докато главата ѝ се търкаляше на рамото му, а очите ѝ се затваряха, докато стенеше от дискомфорт.
Очите ѝ се отвориха точно преди той да заобиколи ъгъла на стълбите и красивите ѝ сиви очи се впиха в моите, с копнеж в красивите им дълбини, преди да затвори очи, затваряйки ме отново.
Преглътнах трудно. Този поглед в очите ѝ? Той потвърждаваше това, което Съдията ми каза в параклиса. Тя имаше нужда от мен.
И точно тогава реших. Ако Съдията наистина ми позволяваше да бъда там за нея – да бъда с нея – да бъда това, от което тя толкова отчаяно се нуждаеше, тогава аз щях да бъда този мъж за нея.
Почти четирите месеца без нея бяха поставили много неща в перспектива за мен.
Нямаше да изживея и един шибан момент без нея.
Пъхнах ръце в джобовете на дънките си, докато опирах гръб в стената на коридора. Обърнах глава назад и затворих очи, като си поех дълбоко дъх.
Някога си бях казал, че никога няма да бъда вторият най-добър за някоя мъж, но загубата ѝ беше поставила много неща в перспектива за мен. Ако това означаваше, че сега ще трябва да бъда вторият най-добър за моя президент, така да бъде.
Приготви се да ми направиш място, Съдия, защото няма да отида никъде.
Назад към част 10 Напред към част 12
