Глава 22
КАЛ
– Благодаря, Кал. – Дийн Хендриксън стисна ръката ми за трети път. – Помисли за името на футболното игрище.
– Това не е необходимо. Наистина. – Не исках и не се нуждаех тренировъчното игрище на Бентън да бъде преименувано в моя чест. По дяволите, дори нямах нужда от благодарности. Само разписка за дарението, която да дам на счетоводителя си, и деканът да ме пусне, за да мога да преследвам Нели.
– Ти…
– Да, сигурен съм. – Принудих се да се усмихна. – Ще ме извините ли?
– О, разбира се.
След като събитието приключи, Хендриксън се втурна към нашата маса и ме хвана в капан. Имаше опашка от хора, които чакаха да заемат мястото му – или да ми целунат задника, или да ме порицаят за това, че съм ги накарал да дарят пари. Нямаше какво да правя. Единственото, което исках, беше да разбера защо Нели е тук. Ако успеех да я намеря.
Бях по-висок от повечето хора в стаята, но все още я бях изгубил в тълпата.
– Здравей, Кал. – Един мъж пъхна ръката си в моята, докато се обръщах от масата си, опитвайки се да се промъкна покрай хората към вратите.
– Здравей – отсякох аз, изтръсках ръката си и продължих да се движа. Игнорирах него и всеки друг човек, който се приближаваше, а очите ми се стрелкаха и търсеха.
По дяволите, къде беше тя?
След като ми показа среден пръст, се смях, докато не заглъхнаха аплодисментите. Всичко на света беше наред, когато Нели ми показваше този жест. Докато деканът произнасяше заключителните си думи, сто пъти се огледах през рамо, за да се уверя, че не се е измъкнала. Минутите се проточиха, докато чаках да свърши това глупаво парти.
После я изгубих. По-добре да не беше напускала Бентън.
Ако беше в Колорадо, това трябваше да е нещо добро, нали? Сърцето ми избиваше гърдите, подтиквайки ме да се движа по-бързо, но навсякъде имаше хора.
– Кал! – Мария се появи до мен с едно червенокосо момче за ръце.
– Здравей. – Заради нея спрях. Всъщност заради момчето. – Здравей, ти седеше до Нели. Знаеш ли къде отиде?
– Чакай. – Очите на Мария се присвиха. – Онази руса дама беше Нели? Като Нели от речта ти?
– Да. Къде отиде?
– О, тя си тръгна. – Момчето – Франклин, според табелката с името му – посочи към вратата.
Майната му.
– Имаш ли телефон под ръка? – Попитах Мария.
Тя кимна и го изрови от джоба на роклята си.
Изрекох телефонния си номер и изчаках да го запише.
– Обади ми се. Пиши ми. Каквото и да е. Но поддържай връзка с мен.
– Добре. – Тя сияеше. На външен вид беше пълна противоположност на Нели с тъмните си очи и коса, но както бях заявил на подиума, споделяха общ дух. А това дете отиваше нанякъде.
– Трябва да вървя. – Потупах я по рамото, след което се промъкнах покрай тях и се стрелнах към редицата прозорци. Централната пътека беше блокирана и единственият начин да хвана Нели беше, ако успея да избегна спирането на всеки три крачки.
Успях да избегна масите, но след това ме спря задръстването при вратата. Краката ми се засилиха напред, докато накрая успях да се промъкна покрай няколко души и да се освободя в коридора.
Полираните ми обувки заскърцаха по плочките, докато удължавах крачките си, преминавайки в бягане. Не ми се наложи да бягам далеч, преди да забележа глава с руса коса.
Нели се беше облегнала на едно шкафче в коридора, рамото ѝ се опираше на сивия метал, а ръцете ѝ бяха кръстосани.
В очакване.
Притиснах ръка към гърдите си, а адреналинът се разнесе из вените ми, докато забавях ход. След това заобиколих двойка, която вървеше под ръка и се движеше към противоположната страна на коридора.
Погледът на Нели ме обходи от главата до петите, когато спрях до нея.
– Изглеждаш добре тази вечер, Старк.
– Красива си. – Толкова зашеметяващо, че чак ме заболя.
Тази рокля би трябвало да е криминална и ако ми позволи, с радост бих я съблякъл. Щях да заровя ръцете си в косата ѝ и себе си в тялото ѝ, за да ѝ покажа колко шибано доволен съм, че я виждам тази вечер.
– Какво правиш тук, захарче?
– Разхождам се по алеята на спомените. – Тя се отдръпна от шкафчето, а пръстите ѝ се плъзнаха по номерираната табелка. – Чувствам се малко като да се върна на мястото на престъплението.
Номер 197. Нейното шкафче от първи курс.
– Видях те първи – изтърсих аз.
– А?
– Ориентацията в първи курс. Видях те първи. Преди ти да ме видиш. Ти беше точно тук, въртеше комбинацията в ключалката и тя не работеше.
– В офиса са я бяха записали грешно.
Приближих се, докато потокът от хора минаваше покрай нас към изхода.
– Носеше дънки и тази тениска с вратовръзка на дъгата.
– Мисля, че си спомням тази тениска. – Разкрещя се тя. – Момичетата винаги се оплакваха от униформите, но аз никога не съм имала нищо против.
Приближих се, издигнах се над нея и дръпнах кичур от косата ѝ, докато се взирах в зелените ѝ очи.
– Исках те, преди ти да искаш мен.
– Боже, ти си съревнователен. Искаш ли да кажа, че печелиш?
– Ебаси, да. – Усмихнах се. – Какво всъщност правиш тук, Нел?
– Аз съм… – Преди тя да успее да довърши изречението си, една фигура се появи откъм нашата страна.
– Кал. Една дума. – Ноздрите на баща ми се разшириха. – Насаме.
– Зает съм в момента. – Потърсих ръката на Нели и сплетох пръстите си. За първи път я хващах за ръка на публично място. Но ако исках, нямаше да е за последен път.
Баща ми сведе поглед към сплетените ни ръце точно когато майка ми се включи в разговора.
– Колтър, не е време и не е място за – тя забеляза Нели и това, че стояхме плътно един до друг – о. Здравейте.
– Здравейте, госпожо Старк. – Макар че това трябваше да е неприятно за Нели, аз я обичах повече заради топлата усмивка, която подари на майка ми.
– Мамо, това е Нели. Нели, майка ми, Реджина.
– Много ми е приятно да се запознаем, Нели. – Надеждата в очите на мама, която ѝ подаде ръка, беше като удар в корема.
Първата жена, която ѝ бях представил, щеше да е последната, ако Нели разбиеше сърцето ми. Или ако не го направи.
Нели развърза пръстите си от моите, за да поздрави майка ми.
– Приятно ми е да те видя отново.
– О, ние сме се срещали? – Мама изучаваше лицето на Нели, опитвайки се да я разпознае, но не успя. – Толкова ми е ужасно жал. Сигурно съм забравила.
Устните на татко се свиха.
– Помниш ли онзи градинар, когото уволних, защото дъщеря му крадеше и преследваше Кал? Това е тази дъщеря.
Нели се скова.
Мама отдръпна ръката си, което ме вбеси до смърт. По-късно щяхме да си поговорим за това.
– За тази кражба и преследване. – Застанах по-високо, като се изправих пред него. – Всичко това бяха глупости. Татко, ти продължаваше да зяпаш Нели, сякаш тя е следващото ти ядене, затова те излъгах, за да те държа далеч от четиринайсетгодишно момиче. Съжалявам, но не съжалявам.
Лицето на татко се превърна в гранит, когато Нели изхърка от смях.
Една жена, която минаваше покрай него, го погледна оценяващо и се наведе, за да прошепне на спътника си.
Устата на мама се сви в тънка линия, докато правеше всичко възможно да прикрие изражението си. Може би причината, поради която криех чувствата си, беше, че се бях научил да го правя, като я гледах.
– Не знам за какво говориш. – Татко оправи папийонката си. – Трябва да поговорим за онзи номер, който току-що направи.
– Не, не трябва. Можеш да се примириш или да замълчиш. Следващият път не ме карай доброволно да произнасям реч.
– Ти се ангажира с пари, които не бяха твои, за да ги обещаеш.
– Не се притеснявай, татко. Ако не можеш да ги покриеш, аз ще ги платя вместо теб.
– Мога да си го позволя – изсумтя той.
– Чудесно. – Наведох се покрай него, за да придърпам мама в бърза, странична прегръдка. – Изглеждаш прекрасно тази вечер. Ще ти се обадя утре.
Щеше да има какво да обсъдим. Но какво точно, зависеше от Нели.
– Благодаря ти, че дойде. – Усмивката на мама беше напрегната от очевидното напрежение, което прикриваше сгушването ни, но маниерите ѝ бяха безупречни, както винаги. – За мен беше удоволствие да те видя отново, Нели.
– Приятна вечер.
Думите едва бяха излезли от устата на Нели, преди да стисна ръката ѝ в своята и да я повлека по коридора.
Всички хора пред нас се обърнаха, за да излязат през главното фоайе, но аз погледнах през рамо, за да се уверя, че наблизо няма член на персонала, след което дръпнах Нели направо. Минахме покрай още една група шкафчета, насочвайки се към ъгъла, който щеше да ни отведе до крилото за възрастни.
Стъпките ни поглъщаха коридорите, а обувките ни се удряха в плочките на пода, докато препускахме през училището.
Пред двойната врата на физкултурния салон имаше стъклена витрина, претъпкана с трофеи. Бях помогнал на Бентън да спечели няколко от тези награди. Минахме покрай библиотеката и редица класни стаи – места, където не се бях държал с Нели така, както тя заслужаваше.
– Не ми харесва да съм тук – казах аз.
– И на мен не ми харесва.
Четенето на дневника ѝ беше достатъчно трудно. Да бъда тук, означаваше да ми се нахвърлят в лицето всички грешки, всички грешки. Както се беше подигравала… бяхме се върнали на местопрестъплението.
Нели следваше темпото ми, докато се запътвах към изхода, надявайки се, че няма да има аларма, която да се включи.
– Ти ли шофира? – Попитах.
– Не, дойдох с родителите на Пиърс. След вечеря им казах, че могат да си тръгнат, а аз ще се прибера до хотела.
– Кой хотел? Знаеш ли какво, няма значение. – Нямаше значение. Или тя щеше да остане в моя, или аз щях да се преместя в нейния.
– Къде отиваме? – Попита тя, когато бутнах вратата и я оставих да излезе първа.
– На място, което не е опетнено.
Място, където не съм се държал като гадняр с Нели. Или където тя не ме е чула да се държа като гадняр.
Минахме покрай високата ограда от вериги, която граничеше с футболното игрище. Някога там имаше страничен вход, който изглеждаше като заключен с верига, но персоналът никога не беше затварял катинара. За късмет този навик не се беше променил.
Спрях пред вратата.
– Тази рокля не е направена за катерене, Кал.
– Искаш ли да ти помогна да я свалиш? – Усмихнах се и проверих ключалката. Тя се отвори, така че разхлабих веригата достатъчно, за да създам пролука, през която да се промъкнем.
Двамата с Нели прибрахме полата на роклята ѝ, като внимавахме да не я разкъсаме, докато тя се провираше под веригата.
Когато тя премина, аз я последвах, после отново я хванах за ръка и я издърпах през тревата.
– Ах. Забави се. – Токчета ѝ се вкопчиха в земята, така че тя събу обувките си, носейки ги, докато вървяхме към линията на петдесетте ярда.
Светлината от училищната сграда хвърляше светлина върху игрището, като подчертаваше белите линии на двора и номерата. Кредата беше прясна. Беше краят на юли и децата скоро щяха да започнат тренировки, ако вече не са започнали.
Забавих крачките си, сърцето ми все още биеше учестено, но сега, когато бяхме навън, имах чувството, че мога да дишам. Сега, когато бях на терена, място, където бях прекарала безброй часове, може би щях да успея да го направя. Да бъда истински с нея. Да бъда честен.
– Виждала съм те тук с приятелите ти – каза тя и пусна обувките си, преди да се завърти. Косата ѝ се въртеше като полата на роклята ѝ. – Винаги съм се чудила какво ли би било да бъда една от вас.
– Щеше да ни намразиш още повече. Особено момичетата.
– Вероятно. – Засмя се тя. – Тази вечер видях Фийби МакАдамс. Засякохме се в дамската тоалетна. Отначало не ме позна.
– Тя се приближи до мен и ме поздрави. – Освен това беше забила годежния си пръстен в лицето ми, сякаш очакваше да ревнувам. Фийби беше самовглъбена в гимназията и явно не беше израснала от това.
Спрях в центъра на игрището и наблюдавах Нели, докато тя оглеждаше терена. Освен новото табло, не се беше променило много, откакто бях играл тук като дете. Без съмнение татко щеше да настоява милионите му да отидат за спортната програма. Можеше да изпише името си на терена, колкото и да не ме интересува.
Вдишах свежия въздух и наклоних глава към небето.
На фона на градските светлини нямаше звезди. Не и като в Каламити.
– Защо открадна дневника ми? – Нели се приближи, после вдигна полата си, за да седне на земята, като се облегна на ръцете си.
Аз паднах на мястото си, протягайки краката си до нейните.
– Импулс.
– Позволи ми да се изразя отново. Защо си запазил дневника ми?
– Защото беше твой. – Вдигнах ръка и проследих линията на красивия ѝ нос. – Защото исках да имам връзка с теб.
Тя промълви, обръщайки се към небето. Вълните на косата ѝ се спускаха зад гърба ѝ, а върховете им се допираха до тревата.
– Обичам косата ти. – Това изглеждаше достатъчно безопасно, за да го призная. – Не си падам по блондинки, но наистина обичам косата ти.
– Затова ли ме наричаш блондинка?
– Да. А аз те наричам захарче, защото си сладка за всички, освен за мен.
Тя седна права, придърпвайки коленете си към гърдите.
– Два комплимента подред. Колко шампанско трябваше да изпиеш тази вечер?
– Не достатъчно. – Засмях се. – Ти си толкова умна, Нел. Най-интелигентният човек, който съм срещал. Дразня те, че си секретарка, но знаеш, че това е само шега, нали?
– Да. – Кимна тя. – Отначало не знаех. Но сега знам.
– Аз съм… – Господи, това беше трудно. Да разкриеш истините си пред друг човек – човекът – беше по-плашещо, отколкото да се изправиш срещу който и да е противник на което и да е поле. По-страшно от всяка загуба. – По-добре е хората да ме мразят, отколкото да ме обичат.
– Знам.
Хари ми беше казал, че животът се състои в това да намериш правилните хора. Тези, които биха те приели в най-лошото ти състояние, за да можеш да им дадеш най-доброто от себе си. Това беше моята Нели.
Прибрах кичур коса зад ухото ѝ.
– Не искам да ме мразиш.
– Не го правя.
Това беше нещо, но не беше достатъчно. Като да маршируваш по терена, но да не успееш да стигнеш до крайната зона на сантиметри.
– Имам нужда да кажеш думите, защото се страхувам. Защото дори не знам откъде да започна. Покажи ми откъде да започна. Покажи ми как да го направя.
– Не си единственият, който се страхува, Кал. Това е рисковано и за мен.
– Разбирам. – Преглътнах трудно. – Кажи ми какво не мразиш в мен.
Очите ѝ омекнаха.
– Харесва ми, че имаш голямо сърце, скрито в този масивен гръден кош, въпреки че го пазиш в тайна. Обичам това, че обичаш Пиърс и семейството му. Обичам, че се бориш с мен и се бориш, за да победиш.
– Още. – Имах нужда тя да продължи да казва тази една шестбуквена дума.
– Обичам това, че правиш неща, за да ме защитиш, които тогава не разбирах. Като онзи ден с баща ти.
И онзи ден, когато я бях залял с вода. Имаше безкрайно много примери, които щях да обясня, ако тя ми дадеше възможност.
– Не знаех, че ще се завърти спирала – казах аз. – Не знаех, че той ще съсипе бизнеса на баща ти. За това съжалявам.
– Мисля, че когато баща ми научи истината, ще се съгласи, че си постъпила правилно.
– Той все още е мой баща. – Въздъхнах. – Направих всичко по силите си, но няма как да изтриеш този козел.
– За твой късмет той живее в Колорадо, а не в Монтана.
– Аз живея ли в Монтана?
Тя вдигна рамо.
– Предполагам, че това зависи от теб.
– Не, това зависи от теб.
– Тогава казвам, че живееш в Монтана.
Въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Благодаря, по дяволите.
– Но не можем да продължаваме да правим това един с друг. Тайните. Да се преструваме, че не ни пука. Трябва да спрем да се крием един от друг. Кал, аз…
– Замълчи. – Притиснах пръст към устните ѝ.
Това ми донесе намръщена физиономия.
– Промених решението си. Искам да го кажа първи.
– Разбира се, че искаш – промълви тя, когато пуснах пръста си.
Наведох се към нея.
– Обичам те.
– Аз също те обичам.
Бях имал много победи в живота си. Но тази? Безспорно най-сладката.
– Кажи ми, че ме обичаш.
– Какво? – Тя се отдръпна. – Току-що го направих. Нима не ме слушаше? Сериозно?
– Чух те. – Усмихнах се. – Направи го отново.
Тя докосна лицето ми.
– Обичам те.
Думите едва бяха изтекли, преди да запечатам устата си върху нейната, като се втурнах навътре за малко от тази захар.
Нели се вкопчи в раменете ми и ме целуваше, докато и двамата останахме без дъх. После я вдигнах от земята и я завъртях в ръцете си.
– Ебаси, но аз те обичам, жено.
Нели уви краката си около кръста ми, а пръстите ѝ се вплетоха в косата на слепоочията ми.
Светлините на втория етаж на училището угаснаха. Те затваряха и не след дълго цялата сграда щеше да е тъмна.
– По-добре да се махаме оттук – каза Нели. – Утре можем да си летим за вкъщи.
– Още не мога.
– Защо? Имаш ли планове с майка си?
– Не. Сега трябва да прекараме уикенда, опознавайки се в един хотел. – Щяхме отново да направим Шарлот и всички останали закачки, но този път щяхме да ги направим по-добре.
Тя извъртя очи.
– Кал Старк, ти си такъв романтик.
Долепих устата си до нейната.
– Ако искаш романтика, ще ти покажа романтика.
– Не. – Тя се усмихна срещу устните ми. – Разкажи ми повече за тази хотелска стая.
Назад към част 23 Напред към част 25
