Глава 13
ПРИЗРАКА
– Призрак! – Изръмжа Съдията, когато нахлу в клуба. Завъртях се с лице към него.
Майната му, беше ядосан.
Насочи пръста си към мен, а яростта изкриви чертите му в хладнокръвното чудовище, за което се говореше, че е.
– Върви в проклетия ми параклис!
Майната му.
Влязох в параклиса, а Съдията затръшна вратата след нас.
– Казах ти да бъдеш шибано нежен с нея, когато говориш с нея! – Изръмжа Съдията върху мен. – Защо, по дяволите, ти е толкова трудно да го направиш?!
– И аз го направих! – Изкрещях му в отговор, бързо губейки шибаното си спокойствие.
– Глупости! Защото в момента тя е горе в стаята ни и плаче с проклетите си очи, защото казва, че е разбила шибаното ти сърце – че не заслужава нито един от нас!
– Майната му. – Прошепнах, борбата се изчерпваше с мен. – Не исках да я разплаквам. Единственото, което исках, беше да ѝ се извиня и да ѝ кажа колко много съжалявам за всички гадости, които и бях направил – за това, че я отблъснах.
Съдията грубо блъсна пръста си в гърдите ми, като ме отблъсна с една крачка назад.
– Оправи това, Призрако. – Изръмжа ми той. – Защото тя не ме допуска до себе си – мисли си, че е шибано егоистично чудовище, защото не иска да ме загуби. – Той сведе опасно очи към мен. – Ебаси това. – Нареди. – Или, кълна се в Бога, ще те убия и ще направя така, че да изглежда като проклет инцидент.
Той затръшна вратите обратно. Веднага се отправих нагоре по стълбите, където знаех, че е стаята на Съдията. Джеса се беше свила на кълбо на леглото, а тялото ѝ трепереше, докато плачеше. Тихо се промъкнах в стаята. Съдията беше точно зад мен, но остана безмълвен, облегнат на стената, докато аз се придвижвах към нея.
– Джеса – хубаво момиче. – Извиках, като седнах до нея и привлякох ридаещата ѝ форма в прегръдките си. Гръдният ми кош физически ме болеше. Никога не съм искал да я нараня. Никога не съм искал да я накарам да плаче по този начин.
Тя стисна с юмруци елека ми и заби лице в гърдите ми.
– Моля те, спри да плачеш, хубаво момиче. – Умолявах я. Прокарах ръката си върху косата ѝ, докато тя ридаеше. Стиснах ръцете си около нея. – Никога не съм искал да те нараня, когато ти говорих по-рано. Моля те, Джеса, мразя да те виждам да плачеш.
– Съжалявам, че те нараних. – Задави се тя.
Хванах брадичката ѝ, принуждавайки я да ме погледне през сълзите си.
– Искам да бъдеш щастлива, Джеса. Това е всичко, което искам. Докато ти си щастлива, аз мога да бъда наред. – Обещах. – Ти означаваш толкова много за мен, по дяволите. Всичко, което има значение, е твоето щастие. – Уверих я. Мразех, че ми е отнело толкова време да стигна до това знание, но, дявол да го вземе. Щом Съдията ѝ се усмихваше, можех да я гледам как е с него до края на живота си.
Наистина исках тя да е щастлива.
– Джеса. – Съдията се обади тихо, докато се отдръпваше от стената. Тя бавно погледна към него. Той отиде до леглото и седна пред мен. – Помниш ли за какво ти говорих? – Попита я той, докато избутваше част от косата ѝ зад ухото. – Ти се нуждаеш от него толкова, колкото и от мен. – Нежно ѝ напомни той.
Лицето ѝ се набразди.
– Не искам да наранявам никого от вас. – Изохка тя.
Докоснах с пръсти влажната ѝ буза и обърнах лицето ѝ, за да ме погледне.
– Няма да го направиш. – Успокоих я. – Съдията и аз говорихме за това, Джеса. Нямаме нищо против да си и с двама ни, хубаво момиче.
– Но това е изневяра. – Извика тя. – И е несправедливо и за двама ви. И двамата заслужавате много повече.
– Не. – Успокоих я. – Не, хубаво момиче, не е така.
– Просто ще бъдем в отворена връзка. – Увери я Съдията. – Но ние сме верни на теб – само на теб – и ти имаш само нас.
– Ще бъде добре. – Казах ѝ нежно. Тези красиви сиви очи се взираха в мен, а в тях имаше толкова много копнеж и болка, че разкъсваха душата ми. – Имам нужда да се успокоиш, хубаво момиче. Целият този плач и стрес не са добри за бебето ти.
Съдията прокара устни по челото ѝ.
– Поспи малко, диоса. – Успокои я той.
Тя хвана елека му, преди той да се измъкне от леглото. Той мигновено се обърна обратно към нея.
– Моля те, не си тръгвай. – Тя го помоли, докато опираше главата си на рамото ми, очите ѝ се затваряха, докато се прозяваше, а от гърдите ѝ се изтръгваше хълцане.
Съдията ми направи жест да я сложа и аз без думи го направих, независимо колко много исках да продължа да я държа. Той беше събул ботушите си, когато я сложих удобно на леглото. Докато я покриех, той вече беше свалил ризата си. Той се плъзна на леглото зад нея и я обгърна с ръце.
Обърнах се да изляза от стаята, но Съдията ме спря.
– Тя иска и двама ни, Призрако. – Каза ми той, като ме погледна.
Извих вежди към него.
– И какво – искаш да се кача на леглото и да си направим шибан сандвич ли, Съдия? – Отговорих му язвително.
Съдията кимна веднъж.
– Точно това искам да кажа, Призрак. Тя има нужда също и от теб. Не смей да излезеш от тази шибана стая.
Безмълвно изритах ботушите си и свалих елека си, като го преметнах през един стол. Дръпнах ризата си през главата и се плъзнах на леглото пред Джеса. Тя ме дари с малка усмивка, докато се сгушваше до мен, дишането ѝ бързо се изравни, когато най-накрая заспа, а тази малка усмивка остана на устните ѝ, стопляйки душата ми.
Толкова шибано перфектно.
– Виждаш ли какво имам предвид? – Попита ме тихо Съдията, като държеше ръка на бедрото ѝ, докато аз държах бедрото ѝ. – Това – точно тук – сега е най-спокойна, откакто е била… откакто е тук.
– И ти не искаш жена, която ще ти бъде напълно вярна? Жена, с която не трябва да се разделяш? – Попитах го. – Това не е в твоя стил, Съдия.
– Задай си този въпрос и ще получиш своя отговор. – Каза ми Съдията.
Исках Джеса. Не ми пукаше по какъв начин трябва да я имам – исках я. Бях се влюбил до уши в тази жена и времето, което бях принуден да прекарам далеч от нея, едва не ме беше погубило.
– Ще направя всичко на света, за да осигуря щастието ѝ, Призрак. Моля те само да направиш същото. – Каза ми Съдията. – Който и да си бил, когато си бил с „Дивите врани“, който и да си бил преди нея, това се променя. Джеса е крехка – държи много гадости в себе си. Тя никога не се е излекувала от целия ад, през който е преминала, Призрак. Независима е като дявол, но ние трябва да ѝ помогнем да се излекува, а тя не може да го направи, ако се чувства така, сякаш трябва да избира между нас двамата. Трябва или да си изцяло с нея, или да си напълно извън нея.
Притиснах устни към върха на главата на Джеса, по гърба ми премина тръпка, когато тя въздъхна тихо в съня си, а дъхът ѝ премина по голите ми гърди.
– И така, съгласен ли си? – Попита ме Съдията. – Срамотиите с нея ще бъдат до смърт, защото ако си тръгнеш, ще те убия, по дяволите. – Обеща той.
Кимнах му.
– Прекарах твърде много време настрана от нея, Съдия. Заклех се никога да не напускам „Дивите врани“, но когато Саботаж ми върна нашивката, разбрах, че не я искам. Това не означаваше нищо за мен, ако нямах нея. Времето, прекарано далеч от нея, постави много неща в перспектива. Тя е всичко, което има значение – всичко, което някога ще има значение.
Съдията кимна.
– Добре. Почини си малко, защото утре ще бъде дълъг шибан ден. Имаме проблем, с който трябва да се справим. – Каза ми той, без да уточнява, а аз знаех, че е по-добре да не задавам въпроси на президента си.
Това беше краят на разговора ни. Той залюля Джеса отзад, а лицето му беше заровено в косата ѝ. Въздъхнах, затворих очи и изтласках от съзнанието си тревогата за новия проблем, докато държах Джеса близо до себе си.
Странно ли беше да деля едно легло с убийствения, хладнокръвен убиец, Съдията? Да, по дяволите.
Но ако това означаваше, че мога да имам Джеса, единствената шибана жена, която исках повече в живота си, тогава щях да свикна с това.
Може би това беше шибан начин да я обичам и определено не беше приет от нормалното общество, но предполагам, че затова бях разбойник.
Не ми пукаше за това, което обществото приема. Исках само нея.
Назад към част 12 Напред към част 14
