Глава 5
Гореща вода се спусна по лицето ми и се плисна по раменете ми. С наведена назад глава, вдишвах парливия въздух, опитвайки се да успокоя напрегнатото, сърбящо безпокойство в гърдите ми.
Имаше ли момент, в който страхът, ужасът и спешността претоварваха организма ви и вие преставахте да ги усещате? Можеше ли това да се случи? Изтръпването би било подобрение на това безкрайно чувство за обреченост.
Затворих очи срещу пръските, протегнах сляпо ръка и завъртях крана. Температурата на душа се повиши с още един градус, заплашвайки да изгори кожата ми. Топлината ме обля, нещо, което да усещам освен разтърсващите емоции.
Вчерашното нападение в гробището не беше най-страшното нещо, на което бях ставала свидетел или в което бях участвала, откакто попаднах в този таен свят на митове и магии, но то потвърди подозренията ни, че във Ванкувър има поне още един демоничен-маг.
Когато Езра беше единственият демоничен-маг, когото познавах, неговата плашеща сила беше специалното ни оръжие. Сега тази разрушителна демонична магия беше и оръжието на враговете ни. Какво щеше да стане, ако бяхме успели да разкараме Езра от демоничния магьосник? Той щеше да получи най-голямото понижение на силата в света, превръщайки се от „неудържим образец на разрушението“ в среден аеромаг. А култът все още щеше да се опитва да го убие. Знаеше твърде много от техните тайни.
Телефонът ми, който стоеше на плота в банята, иззвъня силно. Игнорирах го, като се попарвах като омар и се надявах топлината да успокои нервите ми.
Той иззвъня още два пъти и когато все още не отговарях на този, който искаше да му обърна внимание, започна да звъни отново. Изругах, бутнах найлоновата завеса и пуснах прилив на студен въздух в парната вътрешност на душа. Грабнах телефона си, потърсих бутона за отговор с мокрия си палец, след което натиснах високоговорителя.
– Дано да е хубаво! – Изръмжах на нещастния обаждащ се.
– Прекъсвам ли нещо? – Отговори Езра, а течащата вода заглушаваше гладкия му глас.
Раздразнението ми изчезна.
– Под душа съм.
– О. Хм.
Изчаках, като му оставих цялото време, което искаше, за да мисли за мен под душа.
– Земята до Езра – саркастично каза Аарон. – Обаждаше се, за да кажеш на Тори, че трябва да се премести тук, помниш ли?
Телефонът ми не беше единственият на високоговорител, или поне така излиза.
– Защо трябва да се преместя при вас?
– Робин е на път. – Тонът на Езра не даваше признаци, че коментарът ми за душа го е изтормозил. – Трябва да дойдеш и ти. Кай ще дойде всеки момент.
Обърнах внимание.
– Робин идва там? Защо?
Отговорът на Езра отне само миг, но този миг сякаш се проточи цяла вечност, орбитата на планетата замръзна, докато чаках думите, на които не смеех да се надявам толкова скоро. Думи, за които се страхувах, че никога няма да дойдат.
– Тя го е разбрала.
Отворих входната врата на Аарон, втурнах се вътре и едва не се блъснах в гърба на Робин.
Тя изпищя от изненада и се обърна, ръцете ѝ бяха препълнени с дълги рула кафява хартия, а от рамото ѝ висеше сива раница. Амалия беше точно пред нея, наполовина събула кожените си ботуши.
По дяволите, надявах се да ги изпреваря. Бях побързала, доколкото беше възможно, но като се има предвид, че бях мокра и гола, когато Езра ме повика, предполагах, че е било трудно.
– Здравей, Тори – каза Робин, странно задъхана. – Как си?
Извих вежди.
– Ако наистина си намерила начин да спасиш Езра, значи съм абсолютно фантастично.
Езра и Аарон ни чакаха във всекидневната, а между тях стоеше Кай, който изглеждаше хладнокръвен и уравновесен както винаги в тъмни дънки и втален черен пуловер. Той ме дари с кратка усмивка, когато се втурнах да го прегърна.
Поздравите бяха кратки, след което се преместихме на масата за хранене, където Робин оставяше нещата от ръцете си.
– Добре – каза тя, а гласът ѝ беше по-висок от обикновено от нерви. – Амалия и аз разгледахме всеки ъгъл на ритуала за демонични магове. Подобно на обикновения демонски договор, няма начин да го нарушиш. Щом веднъж демоничният дух и човешката душа са свързани, това не може да бъде отменено.
Застанах до Езра и зачаках мълчаливо. Ако това беше всичко, което Робин имаше да каже, тя нямаше да е тук.
– Затова потърсихме начини да заобиколим договора, вместо да го нарушим. В края на краищата най-големият проблем тук е, че Етеран е хванат в капан в тялото на Езра. Договорът между тях е второстепенен.
Амалия сложи ръка на бедрото си.
– От началото до края сключването на договор с демон изисква три стъпки: призоваване на демона, договаряне на договора и обвързване на демона с инферна.
Робин измъкна култовия гримоар от раницата си и го отвори на маркирана страница.
– Ритуалът за магьосник на демон е от четири стъпки. Призоваването е абсолютно същото – демонът се призовава в кръг за призоваване. След това се водят преговори.
– Това е малко по-различно – сухо отбеляза Амалия. – От това, което съм чела, демоничните магове е почти невъзможно да бъдат създадени, отчасти поради това, че деветдесет и девет процента от демоните отказват да се съгласят.
Прибрах една влажна къдрица зад ухото си и се намръщих.
– Да, ама какво изобщо получава демонът от сделката?
– Лъжи – отвърна Езра с ръмжене. – Това е, което предложиха.
Робин се намръщи.
– Но ти можеш да откриваш лъжи. Всички демони могат.
Аарон и Кай се вцепениха, когато лявото око на Езра пламна в пурпурно.
– Лъжи, представени като истина. – Омразата охлади тихото ръмжене на Етеран. – Втори човек обясни договора. Той не излъга, но всяка дума, която изрече, беше фалшива. Аз не знаех нищо за хората и техните пътища. Не помислих да накарам призоваващия да каже същите думи.
– Чакай. – Вгледах се в малиновото му око. – Знаеш ли кога те лъжат?
– Не и в това тяло.
– О.
Робин погледна между нас, после прочисти гърлото си.
– Договорът за демоничен маг е ясен. Казано по-просто, демонът се съгласява да се обвърже с душата на човека. Не сме съвсем сигурни какво включва това, но предполагам, че тази връзка дава на носителя достатъчно контрол, за да не позволи на демона веднага да овладее съзнанието му.
Всички погледнахме въпросително към Езра/Етеран, но той не проговори.
– Третата фаза – продължи Робин, – е ритуалът, който превръща гостоприемника в еквивалент на кръг за призоваване. След това, на последния етап…
– …демонът се призовава в носителя – довърши тихо Езра.
В очите му се криеше тъмна, призрачна сянка и аз протегнах ръка, като тайно плъзнах ръката си в неговата. Пръстите му се сключиха плътно около моите.
– И това е ключът – каза Робин. – Това е начинът, по който ще отменим това.
Примигнах глупаво.
– Как?
– Ще призовем Етеран от Езра.
Мълчание.
Кай се приближи до масата.
– Отдавна не съм изучавал основите на демониката, но доколкото си спомням, призоваващите могат да призоват демон от определен тип, но не могат да призоват отделен демон.
– Не и от света на демоните, не – отвърна Робин. – Но правенето на демоничен маг изисква призоваването на вече призован демон втори път, за да го вкара в човешкия носител. Ние ще направим точно това.
– Има и усложнения – добави Амалия. – Най-голямото от тях е кръвта.
Примижах при това зловещо твърдение.
– Кръв?
– Второто призоваване изисква кръвта на Етеран. – Езра се намръщи между двете жени. – Той вече няма тяло. Моята кръв не е демонична кръв.
– Не, твоята кръв няма да свърши работа – съгласи се Робин. – Но мисля, че можем да модифицираме заклинанието, за да призовем Етеран, като използваме кръв от същия Дом. Запознат ли си с домовете на демоните?
– Да – отговори Аарон. – Различните видове демони се наричат Домове и има девет или десет такива.
– Дванайсет – поправи го тя, докато вдигаше раницата си на масата. – Но да. Техните Домове по същество са родословни линии, така че всяка кръв от Дома на Етеран ще бъде почти идентична.
Дванайсет демонски дома – и нейният демон е кралят на един от тях? Това беше казал Езра, когато предадохме демоничния амулет.
Притиснах ръцете си към масата.
– Искаш да вземем кръвта на друг демон? Как ще го направим? Ние дори не знаем от кой дом е Етеран!
– Дх’ират, Вторият дом – спокойно разкри Робин. – Същият дом като Називър.
Називер? Като в ужасяващия крилат демон на Ксевер, когото Езра едва бе удържал с помощта на демонична и аеромагия?
С щастлива усмивка, сякаш ни подаряваше кошница с прясно изпечени бисквити, Робин измъкна от чантата си метален калъф и отвори капака. Вътре имаше пет флакона с тъмна течност, поставени във вложка от пяна.
– Това е кръвта на Називер.
Погледнах от флаконите към Робин и обратно.
– Откъде и как взе кръвта му?
– Ами… технически погледнато, аз я откраднах. – Тя сви рамене. – Клод – или по-скоро Ксевер – я продаваше на вампири в замяна на слюнката им.
– Защото вампирската слюнка влияе на демоните – промърморих аз. – Затова ли в гримоара на култа има илюстрации на вампири?
– Една от причините. – Робин остави куфарчето настрана и започна да разгръща една от големите хартии. – Амалия и аз съставихме ритуал, който според нас би трябвало да проработи. Не можем да бъдем сигурни… но това е най-доброто, което можем да направим без никакви тестове.
Аарон ѝ помогна да разгъне хартията с размер три фута. Върху нея с изчерпателни подробности беше начертан кръг за призоваване, а външният пръстен беше украсен с вихрени линии и руни. Вътре в него имаше още два кръга, чиито краища се застъпваха.
Езра се наведе над рисунката и в лявото му око отново блесна пурпурна искра. Той посочи един от вътрешните кръгове.
– Това… какво е това?
– Зилас добави тази част – отговори Робин. – Каза, че това е за…
Червена светлина пламна от гърдите ѝ. Една ивица сила скочи надолу към пода, след това се протегна нагоре и се втвърди. Появи се нейният демон, чиито очи светеха като магма, а смесица от плат, кожа и лека броня покриваше стройното му, мускулесто тяло.
– Той ще свърже кръвта с най-близкия брат. – Белите зъби, заострени и хищни, пробляснаха, когато демонът се усмихна. – Не познаваш ли този виш, Динен и Д’ират?
Горната устна на Езра-Етеран се сви.
– Никога преди не съм го виждал. Истински ли е този виш, Динен и Вх’айир?
– Смяташ, че ако не познаваш една магия, тя не е истинска? – Опашката му замахна настрани. – Умно. Ще живееш дълго, ако мислиш така.
– Познавам повече виш, отколкото повечето диненци някога са виждали – изръмжа тихо Етеран.
Усмивката на Зилас се изкриви и се наклони злобно.
– Защото си счупен, така че имаш нужда от по-голяма сила, нали?
Протегна дясната си ръка и с върха на един пръст начерта линия по вътрешната страна на лакътя си. Не можех да отгатна какво искаше да каже с този жест.
– Твърде късно си се научил да лекуваш, Д’ират – подигра се той.
– Научил си се да се биеш като страхливец, Вх’алир – отвърна му с насмешка Етеран.
Наречете ме луда, но бях останала с впечатлението, че Етеран и Зилас не се харесват.
Езра примигна няколко пъти и червеното сияние от лявото му око избледня. Очаквах Зилас да се промъкне обратно в своя инфернус – но вместо това той се понесе зад Амалия, оглеждайки любопитно трапезарията.
Робин започна да обяснява ритуала за призоваване и промените, които тя и Амалия бяха направили в него, но аз обръщах повече внимание на демона в стаята, отколкото на всичко, което тя казваше. Съдейки по начина, по който Аарон и Кай следяха движенията на съществото в периферното си зрение, те бяха също толкова разсеяни. Единствено Езра изглеждаше, че обръща нужното внимание.
Зилас приключи с разглеждането на трапезарията, след което се пренесе в кухнята. Изчезна зад ъгъла.
Спирайки обясненията си, Робин погледна през рамо и извика:
– Не чупи нищо, Зилас!
– Мейлеща – дойде мърморещият отговор.
Аарон се намръщи към нея.
– Е, имаш ли нещо против да го извикаш обратно, където да го виждаме?
– Той ще се справи. Както казах, ако свързващата част на ритуала проработи правилно, тогава…
Принудих се да се съсредоточа, докато Робин описваше ритуала в детайли. В момента, в който тя спря да говори, Аарон се насочи към кухнята, мърморейки нещо за „проверка на нещата“, което вероятно означаваше „проверка на демона, който се скита из къщата ми без надзор“.
Кай го последва предпазливо, а Езра ги последва, по-скоро развеселен, отколкото притеснен. Паднах тежко на един стол, докато Амалия свиваше документите.
Без да се притеснява от отсъствието на демона, Робин се настани на мястото до мен:
– Имаш ли късмет с мястото?
– Все още не. – Оставих главата си да падне на стола, загледана в тавана. – Но ще намеря нещо.
– Ще ни трябва голям кръг. Много по-голям от стандартния, за да можем да поберем два кръга в него.
Примижах, представяйки си руините в храма от Енрайт. Винаги можехме да се върнем там, за да го направим, но това само си проси неприятности.
– Ще намеря нещо – повторих с повече увереност, отколкото чувствах. – Колко време ще ни отнеме да организираме ритуала и другите неща, след като имаме място?
– Няколко дни, а след това Арканата ще трябва да се зарежда още три дни.
Значи една седмица тогава, ако предположим, че си размърдам задника и намеря място през следващите два дни. Една седмица и ще можем да спасим Езра. Седмица и този кошмар, в който той живее от почти десет години, най-накрая ще свърши. Той ще има бъдещето, за което никога не беше мислил, че ще види.
Искам ти да бъдеш част от моето бъдеще. Сърцето ми биеше малко по-бързо, докато си спомнях как той изричаше тези думи, гласът му в ухото ми, но на стотици километри между нас.
– Робин. – Обърнах се към нея. – Сигурна ли си, че това ще се получи?
Тя погледна гримоара на масата, отворен в раздела за демонични магове.
– Стига да успеем да свържем кръвта на Втори дом с Етеран конкретно, вярвам, че ще се получи. Големият въпрос е… дали Езра и Етеран ще преживеят раздялата.
Това с абсолютно нищо не облекчи опасенията ми.
– Не искам да бъда безчувствена или нещо подобно – намеси се Амалия – но те така или иначе ще умрат. По-добре да опитаме, нали?
Изправяйки се на стола си, хвърлих студен поглед към русата магьосница.
– Никога не съм казвала, че не искам да опитам. Освен това това не е мой избор. Той е на Езра – и на Етеран – и те искат да опитат.
– А какво ще стане, след като се разделят, ако приемем, че се получи? – Попита Амалия. – Ще бъде просто страхотно, ако освободим Етеран само за да се обърне и да ни убие всички.
– Не изглежда да се притесняваш твърде много, че Зилас ще те убие.
Тя повдигна вежди.
– Аз се притеснявам за това всеки ден.
Това ме накара да се замисля.
Робин припряно събираше документите си.
– Все още не е нужно да се притесняваме за Етеран. Ще го призовем в кръга и той ще бъде хванат в капан там, докато не го освободим.
– Да го хванем в капана на кръга не е много по-добре, отколкото да го оставим заклещен в Езра. – За Езра обаче беше по-добре. – Не виждам той да се съгласи на обикновена сделка от типа на договор-инфернус.
– Можем да преминем по този мост, когато стигнем до него – каза тя успокоително и върна гримоара в раницата си. – Може да има варианти, които не сме обмислили.
– Какви варианти?
Тя сви рамене загадъчно.
– Ние…
Изпод краката ни се разнесе приглушен вик. Погледнах към пода с тревога.
– Къде са момчетата?
– Къде е Зилас? – Изкрещя Робин.
Друг мъжки глас възкликна силно от мазето и аз се стрелнах през трапезарията. Робин и Амалия бяха по петите ми, когато се спуснах по стълбите и нахлух в залата за тренировки.
Аарон, Кай и Езра стояха сред уредите за упражнения – и демонът на Робин беше с тях. Изпитах облекчение – никой не се биеше, не кървеше и не беше мъртъв, но бързо го последва объркване.
По някаква причина всички стояха около щанга, натоварена с нещо, което изглеждаше като четири стотин килограмови плочи – от всяка страна.
– Няма как – заяви Аарон. – Това е невъзможно.
– Но той току-що вдигна шестстотин килограма, сякаш е нищо – отвърна Кай, а погледът му се рееше между демона и щангата.
– Той е по-нисък от теб. – Аарон сгъна ръце. – Това просто не е възможно физически.
Езра поклати глава.
– Нямаш представа какво може да направи един демон.
Опашката на Зилас се размърда напред-назад, после се наведе и хвана щангата. Твърдите, мършави мускули на ръцете и раменете му се напрегнаха. Той се надигна и вдигна щангата. Тя се огъна под тежестта, когато демонът я вдигна на гърдите си.
– Свята работа – промълви Аарон и се отдалечи от демона, сякаш се съмняваше дали иска да стои толкова близо.
Демонът си пое дъх и смръщи нос.
– Какъв е смисълът на това? Да вдигаш тежки неща?
– Хората го правят, за да станат по-силни – сухо обясни Езра.
– Това прави hh’ainun по-силен?
– Можеш ли да го вдигнеш над главата си? – Попита Аарон по начин, който подсказваше, че се надява отговорът да е „не“.
Демонът подпря краката си, след което избута щангата над главата си. Не му изглеждаше лесно, но и не се бореше чак толкова много. Погледът ми премина покрай ръцете му, после надолу към напрегнатите му, очертани коремни мускули.
Погледнах към Робин. Тя стоеше до мен и гледаше демона с отворена уста. Бузите ѝ бяха обагрени в розово.
Докато Зилас връщаше тежестите на пода, я побутнах с лакът и прошепнах:
– Какво ти казах? Перфектна коремна преса.
Тя ме стрелна с поглед, а бузите ѝ станаха още по-червени.
– Предизвиквам те да му кажеш това в лицето, след като вече може да говори.
Примигнах и погледнах към Зилас – само за да открия пурпурните очи, втренчени в моите. Демонът оголи зъбите си от другия край на стаята. Еми, може би не бива да коментирам телосложението му. Последния път го бях направила без да се замисля, сякаш беше изключително реалистична мраморна статуя – но статуите не се ядосват, когато ги зяпаш.
– Добре. – Аарон се запъти към стелажа с тежести и взе още една. – Да открием лимита ти, демоне.
– Защо? – Зилас нагласи кожената каишка на бронята на рамото си. – Глупаво е.
– Можеш да докажеш колко по-силен си от човек – каза му Езра.
– Вече знам, че hh’ainun са слаби.
Робин прочисти гърлото си.
– Вероятно трябва да тръгваме.
– Само още една – подкани Аарон и подаде тежест на Кай, за да я плъзне на другия край на щангата. -Всички мъже обичат да демонстрират силата си. Който успее да вдигне най-много, печели.
– Не – издекламира демонът. – В това няма победа. Това е само сила. Hh’ainun са глупави.
Робин отново прочисти гърлото си.
Аарон и Кай натовариха всички тежести, които можеха да поберат, на щангата, след което се отдръпнаха. Зилас се загледа в нея и аз се зачудих дали не си въобразявам несигурност в демоничното му лице.
Той хвана щангата, постави краката си и се вдигна. Тежестите се вдигнаха от пода – бавно. Този път демонът се бореше. С хъркане на усилие я вдигна до гърдите си, с оголени зъби.
Задържа се за секунда – тогава една от скобите, които държаха тежестите на място, се откачи. Щангата се наклони и една тежест се изхлузи, като се сгромоляса на пода.
Когато Зилас се наклони на една страна, тримата магове скочиха напред – Аарон и Кай се хванаха за всеки край на щангата, за да спрат падането на още плочи, а Езра се подпря на центъра, за да поеме част от тежестта. Четиримата спуснаха щангата на пода.
Докато Кай броеше тежестите, за да види колко е вдигнал демонът, аз погледнах неловко към Робин. Тя наблюдаваше демона си по някакъв загрижен начин, но когато преместих погледа си към Амалия, открих чифт сиви очи, напрегнати от абсолютно същата реакция като мен:
Тихият, смразяващ страх на жертва в присъствието на нейния най-голям хищник.
Назад към част 5 Напред към част 7
