Глава 6
Сложих ръце на хълбоците си.
– Когато помолих за дискретно място, нямах предвид това.
До мен Джъстин повдигна нагоре периферията на служебната си шапка, за да се вгледа в двуетажната сграда от другата страна на улицата, чиято тухлена фасада се отличаваше с прекрасни сводести прозорци и старовремски чар. На дървената врата висеше надпис: „Музей на полицията“, а под него временна табела предупреждаваше: „Затворено за ремонт“.
– Кой би очаквал митична дейност в полицейски музей? – Попита той. – Никой. Освен това ремонтът няма да започне скоро. Целият покрив се нуждае от подмяна, а те имат проблеми с осигуряването на финансиране за това.
– Но… – Погледнах тъмносинята му униформа, после махнах с ръка към еднопосочния път между нас и музея, по който се движеше постоянен поток от автомобили. – Можеш просто да влезеш направо. Как останалите ще влезем и ще излезем оттам, без цялата улица да забележи?
– През задната врата. Ела, ще ти покажа.
Той ме поведе към близкото кръстовище, където изчакахме на пешеходната пътека светофарът да се смени, като истински граждани, спазващи закона. Пресякохме улицата и навлязохме в тясна алея, застлана с контейнери за смет. Три сгради по-надолу, задната част на музея беше почти неузнаваема, хубавите тухли бяха покрити със сива боя, за да се скрият графитите, предположих аз.
Голям правоъгълен отвор в задната част на сградата служеше за покрит гараж, а вместо с горна врата беше преграден с верижна ограда. Единственото нещо вътре в мрачното пространство беше още един контейнер за боклук.
– Донесе ли нещата? – Промълви той, като погледна нагоре-надолу по алеята, за да се увери, че сме сами.
– Да. – Бръкнах в чантата си. – Но ножиците за метал не се побираха в чантата ми, затова взех назаем магическия им еквивалент.
Извадих нещо, което приличаше на метална кучешка табелка, пъхнах края ѝ, подобен на ключ, в катинара на портата и прошепнах: „Ori clausum aperio.“
Бледорозова светлина заблестя над артефакта и катинарът се отвори. Свалих го, след което измъкнах от чантата си подходящо износено на вид заместване. Оставих го закачен на оградата, дръпнах портата и влязох. Джъстин ме последва.
Музеят представляваше изненадващо тесен лабиринт от зали и офиси, които бяха превърнати в изложбени зали, но не това ни интересуваше. Мазето беше мястото, където трябва да проверя, ако искаш тайно да изградиш огромен кръг за призоваване.
Долният етаж представляваше голямо, отворено бетонно помещение, прекъснато от няколко колони, като всички складови помещения на музея бяха ограничени до рафтовете покрай задната стена. Прозорците бяха зазидани преди десетилетия – това не беше голям проблем – което означаваше, че мазето е напълно затворено. След като старателно се измете прашния под, имаше повече от достатъчно място за един или два кръга за призоваване.
Искра на вълнение се присъедини към нервното предчувствие, което се беше настанило в стомаха ми. Това беше то. Това беше мястото, където щяхме да спасим Езра.
– Ще се получи ли? – Попита Джъстин, разглеждайки ме в светлината на фенерчето на телефона си.
– Мисля, че да. Ако се облечем като строителни работници или нещо подобно, никой няма да се замисли, ако ни види да влизаме и излизаме. – Усмихнах се. – Благодаря, Джъстин.
– Разбира се. Но ако те хванат, не ме споменавай.
– Не бих си и помислила за това. Но сигурен ли си, че нямаш нищо против? Не бива да излагаш работата си на риск.
– Какво е моята работа в сравнение с нечий живот?
– Ти дори не познаваш Езра.
Той стисна рамото ми.
– Но ти го познаваш.
Усмихнах се неуверено и двамата побързахме да се отвърнем един от друг. Както обикновено, ние, децата на Доусън, не бяхме добри в чувствата.
Оглеждахме се още няколко минути, след което тръгнахме обратно по стълбите. Докато Джъстин надничаше в сенчестата част на гаража, за да провери за свидетели, аз огледах историческите експозиции. Полицейски музей. Не можех да се сетя за много по-невероятни места за незаконно призоваване на демон.
Използвах взетия назаем катинар, за да обезопася портата над отворения гараж, след което с Джъстин небрежно излязохме от алеята и се присъединихме към обедната суматоха, която бе обхванала главната улица. Опитвайки се да не изглеждам твърде съмнителна, когато вървях до полицай в униформа, го придружих до кафенето на две пресечки оттук, където купихме няколко големи пилешки дюнера за из път. Бях монополизирала обедната му почивка, така че не можех да го изпратя гладен на работа.
Разгърнахме храната си, вървяхме и ядяхме едновременно, като се насочихме към служебната му кола, която беше паркирал на пет пресечки от музея. Пешеходците бързаха по тротоарите, прегърбили рамене срещу студения вятър, а трафикът се движеше с постоянен поток. Спряхме на едно кръстовище.
Джъстин преглътна един дъх.
– Тори, чудя се…
Откъсвайки хапка от дюнера си, се наведох по-близо, за да го чуя, докато половин дузина хора се събираха около нас, чакайки да се смени светлината.
– Мм?
– След като помогнеш на Езра и си се погрижите за този култ… – Той премести тежестта си. – Мислех си… може би да се отбия някоя вечер, докато си на работа, и да пийнем по нещо?
– Наистина? Искаш ли?
Той кимна.
– И, ако Аарон е наблизо, ще е готино.
Удивеното ми зяпане се превърна в лъчезарна усмивка. Знаех, че Аарон може да очарова брат ми, ако има половин шанс.
– Разбира се! – Обгърнах го с ръка и го стиснах, а от дюнера в другата ми ръка се изсипа домат. – Нямам търпение да се запознаеш с всички!
Малката тълпа около нас започна да се движи и аз осъзнах, че светлината се е променила. Все още усмихната, слязох от тротоара. Хората се втурнаха покрай нас, вървейки към бордюра, който току-що бяхме напуснали.
– Позволено ми е да вляза във вашата гилдия, нали? – Попита Джъстин, а в тона му се прокрадна несигурност. – Това не е нарушение на правилата?
– Правилата, майната им. – Избегнах един ходещ по властта бизнесмен. – Ти си ми брат!
– Това всъщност не беше отговор, Тори.
– Да, ама…
Една ръка затисна устата ми отзад.
Когато ме изкараха от равновесие, адреналинът се раздвижи във вените ми и аз отметнах глава назад. Черепът ми се сблъска с нещо също толкова твърдо и при удара се появи болка. Захвърлих обяда си, ударух с лакът, ударих се в меко туловище и предизвиках съскане от нападателя си. След това се завъртях, ръката ми беше изпъната и стисната в юмрук.
Погледът ми попадна върху лицето на нападателя ми – набит русокос сектант, чието коляно бях разбила в гробището преди два дни. Зъбоподобната му усмивка се появи в мозъка ми миг преди да видя предмета в ръката му.
Лъскавата стомана.
Насочена към мен. Към гърдите ми. Насочен към сърцето ми.
Собствената ми инерция ме носеше право към него, а аз нямах време. Никакво време. Секундата, която ми беше необходима, за да променя траекторията си, не съществуваше.
Острието се заби в гърдите ми.
Усетих го. Чувствах как остриетата на бръснача разцепват кожата ми, мускулите ми, органите ми. Усетих натиск и болка там, където никога досега не бях усещала нищо, в части от тялото ми, които никога не би трябвало да бъдат докосвани от чужд предмет.
Ръката ми висеше във въздуха, на половината път от удара, който не бях завършила. Неподвижна, погледнах надолу към ръката му, свита около дръжката на кинжала.
Пръстите му се стегнаха, след което той отдръпна ножа. Острието се измъкна от коженото ми яке, покрито с блестяща червена кръв. Капчици се разляха от стоманата, падайки в забавен ритъм, искрящи, докато се носеха надолу към паважа.
Той издърпа кинжала обратно – и времето се върна в нормалното си русло, когато замахна към мен за втори път.
Взрив!
Звукът избухна в ушите ми, а култистът се свлече на земята, с шок по лицето и кървава дупка на челото.
Хората крещяха. Крещяха.
– Тори!
Хората тичаха. Бягаха.
– Извикайте линейка!
Земята се озова под гърба ми. Лежах ли? Кога бях легнала?
– Подкрепете краката ѝ! Ти, притисни раната – побързай! Тори, остани с мен.
Зрението ми се замъгляваше. Лицето над мен се разминаваше на косъм от фокус, бяло като призрак, лешникови очи, точно като моите, блестящи от сълзи.
– Къде е проклетата линейка?
Ръцете ме докосваха, побутваха ме, натискаха гърдите ми. Звук, който ставаше все по-силен. Сирени. Оплакване, плач. Никога не бях осъзнавала колко тъжен е звукът на сирените.
– Тори, остани с мен.
– Тори.
– Тори!
Назад към част 6 Напред към част 8
