Месец: март 2022

ОРИОН

Застанах от едната страна на вратата на „Кълбото“ и останах в сянка, докато партито ставаше все по-диво, а кожата ме сърбеше от желание да си тръгна. Но не да се прибера у дома, да се върна там, където бях оставила Дарси със Сет, защото имах ужасното усещане, че съм сбъркала, като съм последвала съвета на Гейбриъл.
Тайлър Корбин профуча покрай мен със София Сигнус през рамо, сякаш току-що я беше отвлякъл, и аз гледах безучастно как той се спъва в собствените си крака и те се блъскат в една маса, бутайки купа с пунш, докато те избухват в смях, а аз прокарвам ръка по лицето си, търпимостта ми към тази нощ започва да се изчерпва.
Измъкнах се през вратата, като реших да проверя Дарси за последен път. Това не можеше да навреди. Бях спазила инструкциите на Гейбриъл, беше десет минути след девет, така че какво наистина можеше да се обърка сега?
Усилих темпото си, когато заобиколих „Кълбото“, сърцето ми биеше неприятно, във въздуха се носеше усещане за страх, което ме изнервяше.
Намалих скоростта и стигнах до мястото, където ги бях оставил, като намерих Дарси на земята пред една пейка, с ръце, притиснати върху проскубаната и коса, и я напускаха задушаващи ридания. Замръзнах, по гръбнака ми капеше леден студ, когато я намерих съкрушена, знаещ точно кой ѝ е направил това, без да е необходимо нито една дума да излезе от устните ѝ. В гърдите ми сякаш се заби острие на ярост, което никога нямаше да се откъсне.
Трябваше да искам това. Да я видя на колене с разбита на парчета сила, но вместо това усещах болката ѝ толкова остро, сякаш беше моя собствена.
Изстрелях се напред, като притиснах ръката си към рамото ѝ. Тя се стресна от контакта, завъртя се и изхвърли дланта си с ръмжене на устните си. Огромна пукнатина се разнесе по пътеката, когато земната магия я напусна, и аз се стрелнах встрани, преди да ме събори. Ебаси.
Очите ѝ пламнаха с адската ярост и за секунда видях феята в нея, преди да се обърне и да се опита да скрие лицето си от мен, оставяйки гърдите ми на възли.
Не… Блу.
Паднах на колене пред нея, а в мен кипеше омраза към Сет Капела. Той беше безсърдечен, бях го виждал и преди. Но това издигаше нещата на ново ниво и виждах, че означава нещо много по-дълбоко за нея, отколкото някога щях да разбера.
– Дошъл си за да ми кажеш, нали ти казах?- Захапа ме тя, докато сълзите продължаваха да се стичат по бузите ѝ и единственото, което исках да направя, беше да я придърпам към себе си и да ги избърша. Това момиче не заслужаваше да плаче долу в калта. Това беше грешно. Може би исках да се справят с Вега, но никога по този начин.
– Ставай – подканих я, хванах я за ръка и я издърпах на крака. Трябваше да използва този гняв, да го превърне в броня и да го носи на тялото си, когато искаше да отмъсти на Сет. Това беше начинът на нашия вид и тя трябваше да го знае, но думите нямаше да минат през устата ми, защото бяха думи на предател. Трябваше да се радвам, че Сет е направил това, но някаква част от мен не го допускаше. Това беше мръсна, шибана тактика.
– Защо се върна?- Изхлипа тя, издърпа ръката си от хватката ми и отново обви с ръце главата си.
Беше направил истинска бъркотия в косата ѝ, беше отрязъл всички сини краища и беше оставил на показ участък от скалпа и, но косата можеше да порасне отново. Трябваше ѝ само подходяща отвара. Тя търсеше очите ми, гледайки толкова недоверчиво към мен, че някаква отдавна изгубена част от личността ми се събуди, опитвайки се да ѝ предложа нещо, което да подобри настроението ѝ.
– Паякообразните ми сетива изтръпнаха – казах аз с тих смях и тя се намръщи към мен. Чудесно, това се получи добре. Идиот.
– Това шега ли беше?- Попита тя, гласът ѝ беше суров и примесен с объркване.
Устата ми се разтегна в ъгъла, докато се опитвах да изкопча усмивка от нея. Имах нужда светлината ѝ да се върне по егоистични причини и очевидно не ми беше чуждо да се правя на глупак в опит да я накарам да се усмихне отново.
– Беше – каза той.- Доста добра според мен.- Придърпах я по-близо, вдишвайки я и продължавайки по този път на лудостта, по който бях поел, решен да подобря настроението ѝ.- Сега синьото изчезна, как ще разбера коя близначка коя е?
Тя се разсмя под формата на хълцане, а вътрешният ми звяр замърка.
– Прав беше, доволен ли си признах си?- Тя подсмърча, избърсвайки влажните си очи с дантеления си ръкав, размазвайки спиралата по бузите си.
Все още изглеждаше красива с разбитото си сърце, съсипаната си коса и линиите от сълзи, прошарени по лицето ѝ. Унищожението ѝ беше жестоко произведение на изкуството, но не и такова, от което не можеше да се възстанови. Тя беше повече фея от това. Но когато отворих уста, за да изрека тези пророчески думи, въздухът бе прорязан от писък, който разкъса главата ми.
Паниката се разпръсна в мен, когато разпознах гласа на Тори Вега и в душата си знаех кой е отговорен за този писък. Пуснах Дарси и побягнах към източника на този звук, но не толкова бързо, че да я оставя сама. Все пак трябваше да побързам, защото Дариус и другите наследници очевидно бяха адски решени да тероризират Вега тази вечер и беше ясно, че не са близо до края.

Назад към част 29                                                                   Напред към част 31

Глава 27

За щастие, всичко беше точно както си мислех.
За съжаление, беше точно както си мислех.
Бен не беше източникът на бомбата. Той беше бомбата.
Малкото устройство, което Седемте бяха възстановили, беше имплантирано върху него, може би дори вътре в него. И този, който го е поставил там, е заложил на това, че той ще успее да се върне в апартамента, преди да го детонира, убивайки себе си и сестра ми. Освен тях, жертвите щяха да са минимални. Сградата щеше да претърпи големи щети и щеше да има ранени, но подсилените стени щяха да задържат донякъде взрива. Целта не беше да се убият толкова много невинни хора. Само тези двамата.
Но Бен беше добър човек. И когато видял, че възрастната им съседка бърза да хване асансьора, той задържал вратата, добавяйки трийсет секунди към маршрута си.
Тридесет секунди и той щеше да е в апартамента, да целуне сестра ми за поздрав.
Тридесет секунди, а аз щях да загубя най-важния човек в живота си и единствената причина, поради която още не бях пречупена напълно.
– Майната му – изплюва Крисис. Той превърта видеото на екрана на телефона си за трети път, преди да изрече още едно проклятие. – Майната му, майната му, майната му.
– Това е консенсусът – промърморва Ел.
Намираме се в същата закусвалня отпреди. Същата сервитьорка е на старомодното гише.
– И ти си сигурен, че е мъртъв? – Крисис пита.
– Не знам как щеше да оцелее. – Легион свива рамене. – Честно казано, не беше останало много от него.
– ДНК потвърждава ли това?
– Във видеото той е в сляпа зона, когато бомбата се взривява. – Кимва Ел. – Така пропуснахме да разберем, че той е източникът. Трябва да приемем, че е било случайно.
Крисис презарежда видеото отново.
– А ти си сигурен, че Мери е била целта?
– Точно така изглежда.
– Майната му – проклина Крисис и прекарва ръка през русата си коса.
– Какво означава всичко това? – Питам, без да разбирам. Ние вече знаехме всичко това.
– Бен имаше среща с лекар тази сутрин – обяснява Легион и се обръща към мен. – Това би обяснило как устройството е било имплантирано в или върху него. Съдейки по поведението му обаче, той не е знаел. Някой е трябвало да изтрие съзнанието му.
– Някой като кого?
– Има само няколко същества със силата да направят нещо подобно. Едно от тях са ангелите – подхваща Крисис. Той изключва мобилното устройство и го пъха в джоба си. Потупвайки пръстите си по плота в размисъл, той казва: – Има някои членове на Алианса, които вярват, че някога ангелите са говорили на светите мъже. Тези, които имат непоклатима вяра и преданост. Те твърдят, че именно ангелите са ги инструктирали да заловят и измъчват Призованите. Че именно ангелите са шепнели в ушите им, казвайки им, че ключът към спасяването на човечеството се крие дълбоко под мозъчната им кора и единственият начин да се докоснат до него изисква крайни мерки. Жестоки мерки. Алиансът на посветените рискуваше да бъде разкрит пред обществеността и всичко, за което беше създаден, щеше да бъде унищожено. Затова всички висши представители на всички религии се събраха и направиха пълна проверка. Всички лидери бяха прогонени. Повечето от тях изчезнаха от лицето на Земята. Това беше преди повече от двадесет години.
– Значи смятате, че това може да се повтори? – Светая светих. Не исках да повярвам, че ангели могат да стоят зад такава жестокост, но всички знаци сякаш сочат към тях. Което означава, че е само въпрос на време те да ударят отново и ще трябва да се изправим срещу най-силните същества освен самия Бог.
Не можем да победим.
– Възможно е. Което означава… означава, че знаеш кой стои зад това – промълвява Крисис, а мрачният му поглед е прикован в чашата му със студено кафе. – И аз също знам. Рев.
– Какво? – Гласът ми се разбива в гърлото. – Моят… моят баща? Но всичко, което каза, че ме е защитил… че е разбрал колко важна е сестра ми за мен… Защо би го направил?
– Може би вярва, че спасява душата ти – предполага Легион. – Ангелите – конкретно Серафим – са създания на истината и светлината. Те са най-ценното и съвършено творение на Бога. Да бъдеш напътстван от такъв се смята за велик дар, изпратен от самия Всемогъщ. Баща ти може би вярва, че това е Божият план.
– Да убие собствената си дъщеря? – Крещя, без да се интересувам от човешката сервитьорка, която стоеше на метри от мен. – След като ме е изоставил в продължение на двадесет и две години, той смята, че логичното нещо, което трябва да направи при повторното ни събиране, е да убие единственото семейство, което някога съм познавала, за да може евентуално да ме убие? Защо би го направил?
Вече знам отговора. Знаех го през цялото време. И разяждащото знание за тази истина ме кара да натискам рамото на Легион, молейки го да ме пусне от сепарето.
– Трябва да се махна оттук – настоявам, като бутам твърдия му бицепс. Използвам цялата си сила, но той почти не помръдва. – Моля те, Ел. Просто искам да си тръгна.
– Какво става, Идън? – Той се измъква от сепарето, но ми препречва пътя.
– Просто имам нужда да подишам малко въздух. Да се подвижа. Моля те.
Накрая той се отдръпва и аз набързо минавам покрай него. Тръгвам към изхода и не спирам, докато не вдишвам леденостуден въздух с гръб, притиснат към замръзналата тухлена стена.
Исках да вярвам в него. През цялото това време, докато той отсъстваше от живота ми, очаквах с нетърпение да го опозная… да имам баща. По дяволите, просто да имам родител щеше да ми е достатъчно. Глупава съм. Трябваше да знам по-добре. Майка наркоманка и баща, който се върна в живота ми само за да замисли смъртта ми, докато едва не уби осиновената ми сестра. И всичко това заради какво? За Адриел? Паднал ангел, който не може да се раздели с бившия си?
Толкова ми е писнало от тези глупости. Това не е нейният живот – това е моят. Но всеки път, когато се обърна, нещо се проваля заради нея. Може би има начин… начин да я изтръгна от тялото си завинаги. Серафимите искат Адриел и са готови да използват Алианса, за да си я върнат по някаква причина. Трябва просто да им дам това, което искат, за да избегна още кръвопролития и да си върна живота по този начин.
– Знам какво си мислиш. – Дълбокият баритон на Легион е само на няколко крачки от мен, пронизвайки точно измъчените ми размисли. – Мислиш, че той те е използвал.
– Знам, че ме е използвал – казвам през буцата в гърлото ми.
– Той може и да не знае това, Идън. Серафимите са могъщи. Може искрено да вярва, че е чул гласа на Бог.
– И ако те не му бяха повлияли… дали изобщо щеше да ме потърси?
Мълчанието на Ел е целият отговор, от който се нуждая.
И аз го мразя.
Мразя това, че той не ме вижда просто така.
Мразя това, че с нея е имал нещо по-дълбоко, по-значимо.
И тази омраза, примесена с отчаяние, ме кара да скъсявам разстоянието между телата ни, докато гърдите ми не се долепят до неговите и устите ни не се слеят. Искам той да ме опита. Искам да ме почувства. И когато разтворя бедрата си и обгърна члена му в гладките си стени, искам той да дойде заради мен.
Целувам го трескаво, а езиците ни са в жестока битка за надмощие. Той захапва студа ми с изпепеляваща топлина. Среща мекотата ми с непоклатима твърдост. Той поглъща моята лудост и ме поддържа със стабилност.
Когато се отдръпва, достатъчно, за да ме прикове с дивия си сребрист поглед, той пита:
– Какво беше това?
Отговарям му, като дръпвам ризата му, искайки да я сваля и да се отдалеча. Да, точно тук, при минусовите температури, под перления полумесец, отстрани на закусвалня в средата на грешната част на града, имам нужда от него, както имам нужда от въздух. Като че ли животът ми и смъртта ми зависят от него.
– Идън, какво правиш?
Пренасочвам вниманието си към цепката на дънките му.
– Искам те. – Гласът ми звучи далечно, сякаш е прикрепен към далечно среднощно ехо. Дупката.
Той покрива ръцете ми със своите, но не ме отблъсква.
– Навън? Някой може да ни види.
Отблъсквам ръцете му.
– И така да е, нека гледат. Крисис още ли е тук? – Още едно дръпване на колана му и дебелата кожа увисва от кръста му.
Светкавица от ярост озарява очите му.
– Няма го.
– Добре.
– Идън… позволи ми да те заведа у дома.
– Не. Имам нужда от теб сега. – Поглеждам го с умоляващи очи, оцветени в сълзи. – Моля те? Просто… моля?
Легион ме гледа дълги, мъчителни секунди, а веждите му са смръщени от недоумение. После изгарящ огън хваща китките ми и аз се издигам във въздуха, наблюдавайки как тухлите и бетонът се сливат в размазани червени и сиви петна. Гърбът ми се сблъсква с целунатата от лед стена достатъчно силно, за да изтракат зъбите ми. Краката ми се увиват около кръста му и усещам как покритата му с дънки твърдост пулсира срещу нетърпеливата ми вагина. Устата му покрива моята, подхранвайки ме с топлина и лудост, и смазвайки здравия ми разум с всяко преднамерено движение на езика му. Той се впива в средата ми и триенето на бикините ми в набъбналата ми част предизвиква болка нагоре и надолу по бедрата, която сякаш се излъчва в корема ми.
Протягам ръка между нас, за да го освободя от панталоните му, като в същото време той разкопчава ципа на дънките ми. Отнема му само няколко секунди да ме сложи на земята, да ги дръпне надолу и да ме завърти така, че гърдите ми да са притиснати към твърдата, студена стена. И със стон, който разлюлява както гърдите му, така и моите, той се напъхва в мен отзад. Протягам ръка назад и хващам косата на тила му, докато той се впива яростно в мен, карайки налягането около възела в корема ми да пулсира диво. Усещам го… усещам го там. Расте, пулсира, живее, умира.
Той не ми говори. Не ме пита дали се чувствам добре. Просто ме чука до стената в една алея като див звяр, какъвто е. И аз обичам всяка шибана секунда от това. Защото точно сега той оправя Идън. Не прави любов с ангела, когото е обичал толкова много, че е разменил Божието благоволение за еднопосочен билет до Ада. Той обладава непокорното момиче с мишена на гърба, което току-що е научило, че последната му надежда за истински родител е била лъжа.
Идвам като гръмотевична буря, заливаща с насилие и страст. Легион върви плътно след мен, заровил лицето си в тила ми. Притискам го до себе си, опитвам се да погълна топлината му, наслаждавам се на аромата му на изгорена земя, среднощен жасмин и огън. Името му звучи в кръвта ми. То е издълбано в костите ми до мозъка им. А сега искам да го изпиша и по цялото си тяло.
Неловкостта виси като плътен облак, когато той се издърпва. Студът пробужда малки гъши тръпки по голите ми бедра и дупето, въпреки че Легион бързо се навежда, за да издърпа дънките ми обратно нагоре по тялото. Той не ме поглежда, но не бих могла да знам това със сигурност, като се има предвид, че и аз не го поглеждам.
– Гладна ли си? – пита той, след като се оправя.
Изглаждам косата си и му се усмихвам стегнато.
– Не, добре съм.
– Добре. Трябва да се приберем.
Той хваща ръката ми, преплита пръстите ни и ме извежда от алеята. Въпреки че само преди минути беше в мен, този акт ми се струва неудобно интимен.
– Идън? – Гласът е очевидно женски, но дрезгав, сякаш източникът му е плакал. Или крещял.
Поглеждам наляво и виждам малка, слаба жена. Кожата ѝ е бледа, кафявата ѝ коса е дълга и права. Дрехите ѝ са чисти и спретнати, макар и невзрачни. Тя прави крачка напред и закрива устата си с крехка, трепереща ръка, сдържайки риданието си.
– О, Боже мой, това си ти, нали? Това си ти.
Рефлексно Легион ме издърпва назад, закривайки тялото ми със своето.
– Коя си ти?
Жената продължава, сякаш дори не вижда мусколестият вал, който ѝ препречва пътя.
– Мина толкова много време… толкова много време, момиченце. Погледни се… пораснала си. Красива си.
Всички последователни мисли са изпепелени в черепа ми, оставяйки на езика ми вкуса на горчиво объркване.
– Ще те попитам отново… Коя. Коя си ти?
С ъгъла на окото си забелязвам движение, след което преподобният Джошуа Харис се появява на бял свят, заставайки точно до дребната жена, която ме гледа така, сякаш току-що е видяла призрак. Знам точно как се чувства тя. Аз също виждам такъв.
– Майка ѝ – обявява той, точно когато към нас се втурват дузина въоръжени, облечени в черно агенти. Алиансът. – Не мърдайте. Не искам да те нараня, Идън.
Вече сме минавали по този път. На Легион ще му отнеме само секунда, за да изчисли колко от тях може да ликвидира, преди те да имат благоразумието да отвърнат на огъня. А дори и тогава той е твърде бърз, за да го уцелят. Може да ги изхвърли всичките, без дори да се изпоти.
Но тогава има и мен. И майка ми. Жената, която буквално се опита да ме изтръгне от утробата си. Жената, която е пренебрегвала да ме храни, да ме мие, да ме облича. Жената, която се опита да ме удави, за да изчисти злото от душата ми.
Тя плаче, сякаш всеки неин грях е кървав камшик по гърба ѝ. Гледам я как се сгромолясва с мъртвост в очите. Онемяла съм за нейното страдание, точно както тя беше забравила за моето.
И все пак… не мога да я гледам как умира. Въпреки че тя беше твърде щастлива да изиграе главната роля в моята смърт. Аз не съм като нея. Не съм като нея.
Ръката ми все още е в здравата хватка на Ел, стискам го. Когато той хвърля огнения си поглед към мен, аз едва забележимо поклащам глава. Той може да ни простреля оттук; въоръжен е до зъби, да не говорим, че може просто да отмъкне едно от многото оръжия, насочени към нас. Но няма да успее без жертви. А те са твърде много.
Рев нежно хваща ръката на майка ми точно над лакътя и бавно я насочва напред към мястото, където стоим аз и Ел.
– Просто трябва да поговорим, Идън – извиква той към мен. – Никой не трябва да бъде нараняван.
– Ако искате само да поговорим, защо сте насочили оръжия към главите ни? – Отвръщам му.
– Просто предпазна мярка. Репутацията на приятеля ти го предшества. – Той спира на три метра от нас.
– Добре. Да поговорим. Но го пусни.
– Идън, не…
– Съжалявам, скъпа. Знаеш, че не мога да го направя. Освен това имам чувството, че ако го направя, той няма да те пусне. Особено след като научи какво можем да направим… и за двама ви.
Поглеждам към Легион.
– И какво е то?
– Твоят живот – твоят собствен живот – обяснява Рев. – Животът, който ти е трябвало да имаш, преди злото да ти го отнеме. И той може да има този, който наистина иска. Този, за който е чакал хилядолетия.
Гърбът на Легион се сковава, дивото изражение на лицето му е белязано от паника.
– Идън, не го слушай…
Отвръщам поглед от Ел и насочвам твърдия си поглед към Рев.
– Как?
– Има начин… Работим по него от известно време, за да ти помогнем. За да те спасим. Виж как сме преобразили майка ти – казва той гордо. – Само преди месеци тя беше толкова закъсала с антипсихотиците, че дори не можеше да ни каже собственото си име. Сега тя е напълно възстановена, без да е зависима от лекарствата. И е готова да започне отново… с теб.
– Вярно е – кимва майка ми. – Вече съм по-добре. И имам толкова много да наваксвам, бебе. Толкова, толкова съжалявам.
– И на двамата ни е дете – добавя Рев. – Но сега… можем отново да бъдем семейство. Този път можем да го направим както трябва.
Семейство. Живот. Всичко това звучи като мечта.
Глупава, лъжлива, разбита мечта.
– А ако не дойда с теб?
Рев въздъхва, сякаш дори не си е представял, че ще отхвърля предложението му за любов и съвместност.
– Е… все пак бихме приели твоя демоничен спътник. И се опасявам, че няма да мога да гарантирам безопасността му. Надявам се, че ще успеем да се разберем. Искам да бъдеш щастлива, Идън. Просто ни позволи да ти помогнем.
Легион стиска ръката ми, привличайки вниманието ми.
– Изведете ги – изтърсва той между зъбите си. – Направи го, Идън. Сега.
Честно казано, би било толкова лесно. Бих могла да се промъкна в главата на Рев и да го принудя да инструктира хората си да свалят оръжията си. Или може би да ги настроя един срещу друг. И преди съм държала повече от един ум; може би мога да държа всички. Тогава какво? Да ги накарам да се нападнат един друг? Или да пъхнат дулата на оръжията си в собствените си усти и да натиснат спусъка?
Не.
Не мога.
Защото искам да го направя. Толкова много искам. Искам да напрегна умствените си мускули и да ги нараня, само защото мога. Искам да покажа на всички тях, че аз съм силната. Те трябва да се страхуват именно от мен.
И поради тези причини знам, че за мен има само един изход от това.
– Ще тръгна с теб – заявявам аз. – Но трябва да го пуснеш.
Рев се усмихва, като напълно игнорира протестния рев на Ел.
– Радвам се да чуя това, Идън. Но… съжалявам.
Отвратителният пукот на стомана върху кост пронизва черепа ми, звукът звъни в ухото ми като постоянен цикъл на смъртта. Легион се срутва точно пред мен, а безжизненото му тяло се сгъва като къщичка от карти. Изкрещявам точно в същия момент, когато нещо преминава през главата ми, заглушавайки виковете ми и закривайки погледа ми.
Но все още усещам миризмата му.
Кръв.
Кръв и зюмбюл.

Назад към част 27                                                                     Напред към част 29

Глава 7

Платформата зави зад първия ъгъл на улицата под грохота на възгласите. Беше макет на оперна сцена с изкуствен балкон на втория етаж и пиано в предната част. Бека, едва разпознаваема с къдрава перука, театрален грим и дълга викторианска рокля сияеше към тълпата. Седнал зад пианото, Боунс прокаврваше ръце по клавишите му докато от говорителите на платформата се лееха познатите звуци на Фантомът на операта.
Още аплодисменти дойдоха от улицата, особено, когато Боунс се изправи и се поклони. Носеше черен смокинг с онази запазена марка – маска, скриваща половината му лице и тъмна перука на главата. Останалите актьори на платформата имитираха музикални повторения, докато Боунс дебнеше към Бека с преувеличената съблазнителност, и заплаха, на Фантома.
Не беше трудно с Бека да заменят оригиналната двойка актьори на платформата. Бяха нужни само няколко искри в очите му и тези хора вече пиеха доволно ром, вместо да играят Кристин и Фантома. Нито пък другите възразиха. Имаше и хубави дни да си вампир.
Кацнала на фалшивия балкон, Бека имаше птичи поглед над тълпатс от хора по улиците. Парадът преминаващ по всички улици на Квартала, а в костюмите им дори и Ралмиел щеше да е затруднен да ги разпознае. Бека беше толкова анонимна, колкото Боунс можеше да я направи и нямаше идея, че подсъзнателно оглежда лицата на хората в тълпата, търсейки Делфин.
След като синхронизира откъс от Music of the Night с Бека, Боунс скочи и обиколи външната част от платформата. Това задържа вниманието ѝ там, където трябваше да бъде – не върху него, а на обърнатите към нея лица. Ако трябваше щеше да отклони платформата от пътя ѝ. Имаше само три дни до Дебелия вторбик * (английскито наименование на Марди Гра). Скоро семейство ЛаЛори щяха да приключат с убийственото си разчистване и щяха да напуснат града. Заложени бяха по-важни неща от сценария на парада.
Беше след единадесет вечерта, което значеше, че тълпата е в пика си. Парадът беше малко след средата на Бърбан стрийт, когато Бека спря да маха с ръка и да хвърля мъниста. Очите ѝ придобиха изцъклен вид, тъй като се задейства внушението на Боунс от преди седмица.
– Ето я. Жената от онази нощ.
Бека явно изобщо не осъзнаваше, че е проговорила. Боунс плъзна погледа си в посоката, в която се беше загледала, проклинайки тълпата хора наоколо. Имаше море от лица и половината от тях бяха женски, а всяка трета беше тъмнокоса. Той скочи към Бека и ѝ измърмори:
– Покажи ми.
Бека игнорира всичко наоколо, вглъбена в задачата, която Боунс ѝ беше внушил: намери жената от онази нощ. Със сигурен жест тя посочи в тълпата. Боунс претърси лицата на хората пред себе си, търсейки онова слабо издайническо сияние на немъртвата плът.
На около десет метра напред една жена се завъртя. Косата ѝ беше черна и къдрава, усмивката ѝ дива, а красивите ѝ черти бяха подчертани от бяла и съвършена кожа.
Делфин.
Тя също го забеляза. Първо погледа ѝ прелетя покрай него незаинтересовано, но после спря. Смръщи се. Обърна се и се отдалечи.
– Стой тук. – заповяда Боунс на Бека, докато бъркаше в палтото си, за да извади голям изкривен нож. Тълпата ахна, мислейки, че това е част от действието. Игнорира ги като скочи долу, грубо избутвайки хора от пътя си.
Тъмната ѝ глава се плъзна под тълпата, когато се наведе и изчезна от погледа му. Боунс увеличи темпото си като почти хвърляше хората, застанали на пътя му. Скоро полицията щеше да забележи бъркотията, но не го интересуваше. Вниманието му беше насочено към целта. Не позволявай на Делфин да избяга.
Забеляза я отново преминавайки бързо с наведена глава покрай хората. Делфин погледна над рамото си и погледите им се срещнаха още веднъж. Тя се усмихна хем красиво, хем дяволски. Тогава удари най-близко стоящия до нея човек и побягна.
Боунс се отказа да се престува на човек. Той тръгна след Делфин с цялата си свръхестествена скорост. В следващия момент беше до младия мъж, когото Делфин беше ударила. Човекът беше на колене, а през обвитите на корема му ръце излизаше кръв. Беше го ударила достатъчно силно, за да му разкъса червата. Беше смъртоносно, освен ако Боунс не спре да го спаси.
Взе решението си за секунда и продължи. Струваше си жертвата на един невинен, за да спаси много други. Делфин беше подценила ловеца си, като мислеше, че това ще ѝ осигури бягството.
Още един прилив на скорост го доближи до нея. Делфин беше бърза, но той беше по-бърз. Диво очакване премина през него. Ръката му стисна здраво ножа. Още малко…
Точно когато Боунс беше почти до нея, една стрела се разби в гърдите му като предизвика експлозия от болка. Изръмжа като я изтръгна, гмурвайки се между хората точно под нивото на очите, за да направи сърцето си по-трудна мишена. Ралмиел. Ще убие глупака за грешното си време на появяване.
Друга стрела се заби в гърба му, отново пропускайки сърцето, но беше достатъчно да покаже, че не се е отказал. Среброто го изгаряше, но Боунс не забави крачки, за да я извади. Не можеше да рискува да изгуби Делфин, майната ѝ на болката.
Обаче всеки човек в когото се блъснеше в тълпата все едно я забиваше отново. Боунс стисна зъби и продължи като проклинаше хората по пътя му, гърмящата музика, дяволските мъниста, безбройните аромати, които правеха Делфин невъзможна за проследяване по миризмата ѝ, и нападателят каджун, решил да го направи част от трофеите по стената си.
Боунс получи нова стрела – прониза го във врата и се завъртя от ярост. Ралмиел скоро щеше да има късмет с един от изстрелите си и щеше да разбие всичко, защото Боунс не можеше да убие Делфин, ако самият той беше мъртъв.
Взе ножа си, отряза върха на стрелата и я издърпа от врата си. Ужасна болка го прониза за момент докато раната оздравее. Боунс продължи като се движеше на зиг заг докато не стигна края на сградата и тогава скочи право нагоре. Като стъпи на покрива захвърли маската си. Погледът му беше изгарящо изумруденозелено, когато забеляза мишената си. Ралмиел беше на покрива на отсрещната страна на улицата, точно над знака КЪЩА БУРБОН. Този път каджунът не се усмихна, нито подхвърли някоя шега. Постави друга стрела в арбалета си и стреля.
Боунс се плъзна наляво, оставяйки стрелата да прелети зад него, след това се плъзна отново и отново докато други стрели бързо бяха изстреляни.
По дяволите, помосли си Боунс. Постави едната си ръка пред гърдите, а след това скочи към Ралмиел като в другата държеше извития нож. Ралмиел изстреля две нови стрели, но те пронизаха ръката на Боунс, не сърцето му. След това Ралмиел отскочи назад, но беше твърде бавен, един силен удър беше достатъчен да счупи арбалета на две. С още един удър гърдите на Ралмиел бяха разтворени. Острието беше от стомана, не от сребро, тъй като Боунс беше имал намерение да обезгавява гул, вместо да убива вампир.
И все пак раната беше дълбока. Ралмиел риташе, опитвайки се неуспешно да се отдръпне. Боунс се надигна над него й отново замахна с ножа. С този удар ще сваля главата ти. Помиси си мрачно Боунс като спускаше ножа. А това убива всички, нали?
Но вместо това ножът премина през въздух. Боунс изръмжа от раздразнение, когато коленете му се удариха в покрива, след като вампирът, върху когото стоеше изчезна. Огледа се наоколо за всеки случай, ако нещастникът се появи отново, готов със сребърно острие, но нямаше никого.
Студена ярост изпълни Боунс. Строши върха на стрелата, която все още беше в гърба му, след това я издърпа без да обръща внимание на парещата болка, която предизвика. Или магическите торбичка на Ралмиел щяха да свършат скоро, или Жоржет беше решила да не сменя съставките в тях. Обаче щеше да се знимава с това по-късно. Първо щеше да се опита отново да намери Делфин и Господ да е на помощ на Ралмиел ако реши да се намесва отново.
Повече от час Боунс обикаля покривите на квартала, използвайки най-високите точки, за да вижда ясно лицата на хората долу. Нямаше и следа от Делфин. Прокле се защо просто не прелетя над главите на тълпата, за да я достигне, но да крие способностите си беше вкоренено в него, така че първият му инстинкт беше просто да я последва. Щеше да е достатъчно, ако Ралмиел не се беше появил. Скапан нещастник.
Но сега Боунс знаеше как изглежда. Най-накрая участието на Бека можеше да приключи. Утре Боунс щеше отново да огледа квартала и да се надява, че Делфин не се е изплашила достатъчно, че да избяга от града.
Напусна квартала като отиде в хотела си в предградията на града като обиколи два пъти, за да е сигурен, че никой не го преследва. С всичкото това обикаляне слънцето беше почти изгряло, когато най-накрая влезе в стаята си. Съблече се и седна на леглото като гледаше лаптопа си. По-добре да провери сега дали няма някое важно съобщение. Сънят можеше да почака още малко.
Боунс влезе в имейла са, като бързо прехвърляше съобщенита си. Мамка му. Изпсува Боунс като стигна до последното. Какво е намислил гулът?

Назад към част 7                                                                  Напред към част 9

СЕТ

Сега, когато професор Хапвам малко си беше отишъл, имах Дарси Вега само за себе си. Тя приличаше на мечта върху облак от бита сметана, а аз бях големият лош вълк, който е тук, за да изяде облака ѝ и да я гледа как пада към гибелта си. И колкото повече я гледах и стоварвах всичките си проблеми върху нея, толкова по-лесно ми ставаше да се превърна в най-психичната си същност. Защото тя и сестра ѝ бяха причината да пропусна семейния си лунен марш. Те бяха причината, поради която не можех да се прибера вкъщи, причината, поради която майка ми ме беше отрязала. И което е по-важно от всичко това, те бяха причината, поради която потенциално щях да загубя мястото си в Небесния съвет, ако не се справя с това сега. Така че да, бях прегърнал вътрешните си демони, защото те харесваха вкуса на болката и страданието и правеха усмивките ми малко по-лесни за носене. Особено когато отрязвах по-слабите си емоции и ги натъпквах дълбоко в себе си, където дори аз не можех да ги открия.
Тръгнах към нея, като навих пръстите си между нейните и ги затворих здраво.
– Наред ли е всичко?- Попитах весело, а тя кимна, макар че на челото ѝ имаше слаба бръчка, оставена от Орион. Явно мразеше той да я хапе, макар че аз не го разбирах. Ухапването на вампир можеше да бъде горещо като дявол и определено ми харесваше, когато Кейлъб ме притискаше и забиваше кътниците си в мен, но предполагах, че когато е професор задник, това някак си изсмуква забавлението от него.
Повлякох я по пътеката с усмивка на уста, като я насочих към една пейка, която се намираше пред голям храст, където се бяха скрили Кайли и нейните приятелки. Трябваше ми някой скрит човек и тъй като не исках да замесвам глудницата си в това, избрах Кайли и няколко нейни приятели да ми помогнат. Гаден ход? Доста. Но алфите трябваше да защитават своята глудницата.
Седнах на пейката и придърпах Дарси до себе си, като притиснах лицето в косата ѝ. Усмивката ми изчезна, докато я вдишвах, и нещо ме дръпна от вътрешната страна на гърдите.
Аз съм безмилостна фея. Лидер. И един ден ще бъда лорд. Това е за по-голямо добро.
– Какво има, скъпа?- Попитах, докато устата ми се плъзгаше по ухото ѝ. Тя изглеждаше напрегната, разсеяна. А и не бях свикнал момичетата да се държат толкова резервирано с мен, когато включвах чара си.
– Нищо – каза тя бързо и аз се облегнах назад, като наклоних глава на една страна, като разглеждах изражението ѝ.
– Лъжеш – подиграх се аз.- Орион нарани ли те?- Ако го беше направил, щях да го погреба. Но от друга страна, бях на път да ѝ направя нещо много по-лошо, отколкото той би могъл да ѝ направи, така че това малко обещание беше някак безсмислено. Аз и тя щяхме да тръгнем в много противоположни посоки. Тя можеше да избяга чак до Царството на смъртните, за да не я видя никога повече, макар че мисълта за това не ми се струваше съвсем добра. И все пак… щях да го преодолея. Имах желязно сърце. Бях безсърдечен звяр, точно както майка ми винаги казваше, че съм. И тази вечер щях да я накарам да се гордее с мен.
– Не – призна тя, но нещо все още не ми се струваше наред.
В храстите зад нас се чу шумолене и през мен премина раздразнение. Те имат една шибана работа. Глупавите първокурсници дори не могат да хвърлят заглушаващ балон. Безполезни.
Прокарах език по зъбите си, исках да побързам и напълно осъзнавах, че се колебая. Но сега нямаше място за слабост. Трябваше да се изправя и да направя онова, за което съм роден; да избутам съперниците в мръсотията и да докажа, че съм по-добър. Това беше нашият начин. А и не се нуждаех от обичта на това момиче, когато имах Наследниците. Ние бяхме всичко, от което някога сме се нуждаели един друг, и сега осъзнах, че те са единствените, които някога ще ме разберат истински. Ние бяхме заедно в това. Братя до края. И те щяха да ме подкрепят независимо от решенията, които вземах, защото ги вземахме заедно. Единен фронт. Кралете на Солария. И беше време да направим на тези момичета добрина и да ги унищожим старателно, ефикасно и по начин, от който никога няма да могат да се възстановят.
Прокарах пръсти по бузата на Дарси, привличайки вниманието ѝ към мен, и тя ме погледна с големите си очи, които работеха, за да дръпнат струните на сърцето ми. Но аз смазах всяко съчувствие, което изпитвах, потъвайки по-дълбоко в мрака, който живееше в мен.
– Ако те притеснява, мога да взема мерки, за да го накарам да се отдръпне. Обикновено не притискаме професори, но…- Усмихнах се, навеждайки се по-близо, пръстите ми се плъзнаха надолу, за да обхванат брадичката ѝ и да наклонят устата ѝ в една линия с моята.- Заслужаваш си.
Поне за последен път щях да опитам сладостта, преди да се превърна в най-лошото същество, което тя някога е познавала. Ръката ми докосна коляното ѝ и тя се премести в дъгата на тялото ми, а в очите ѝ имаше нужда, която изискваше отговор. И когато ми предложи устните си, аз ги поех, като отначало ги опитах бавно, преди да я сграбча, придърпвайки я здраво към себе си. Вкарах езика си в устата ѝ по най-мръсния начин, който знаех, и я придърпах изцяло в скута си, така че роклята ѝ се издигна по бедрата, а членът ми се изду. Това трябваше да бъде шоу за камерата, но аз се изгубих в Дарси за една открадната вечност, обладах я, накарах Вега да ми се поклони по най-добрия начин, който знаех.
Въздъхнах, когато езикът ѝ се срещна с моя, а пръстите ѝ се вкопчиха в ризата ми, което почти ме накара да забравя за какво е предназначена тази целувка. Защото това беше целувка на злодей, отвличане на вниманието, целящо да ми спечели време за съкрушителния удар, който щях да нанеса.
Измъкнах острието от джоба си и хванах задната част на шията ѝ, приковавайки я на място срещу мен, докато се готвех да пожертвам част от душата си за трона.
– Сет – изкрещя тя, прекъсвайки целувката ни, докато аз се държах по-здраво, без да искам да изгубя този шанс.
Хванах кока й и с един чист разрез го отрязах в ръката си, като юмрукът ми се стегна около него, докато в гърдите ми се събираше вълна от жестоко удовлетворение. Там. Беше готово. Бях изпълнил дълга си. Но защо това удовлетворение вече започваше да ме вкисва?
– Не!- Изпъшка тя в абсолютен ужас, избута ме назад и аз я пуснах.
Тя падна от скута ми на купчина върху пътеката, като си ожули коленете, а аз позволих на чудовището в мен да поеме изцяло контрола. Сега трябваше да направя добро шоу. Трябваше да я заболи, трябваше светът да види слабостта ѝ, за да знае, че никога повече няма да вярва на Вега. Защото истинските Наследници се надигаха и никой не можеше да ни победи. Дори потомците на Дивия крал.
Един-единствен кичур синя коса се освободи от хватката ми, трепна на земята пред нея и тя го грабна, ръцете ѝ трепереха, докато го гледаше, а очите ѝ се насълзяваха.
Гледах я как се съкрушава, отказвайки да отвърна поглед, докато се изправях пред това, което бях направил. Можех да го приема. Нямаше да се чувствам виновен. Бях направила това, което трябваше. Това бях аз. И сега тя виждаше врага си под ярката светлина на луната, а не беше достатъчно силна, за да отвърне на удара. Така че аз бях спечелил. И това беше всичко, което имаше значение. Нали така?
Доволна усмивка изпъстри чертите ми, когато усетих върху себе си обектива на камерата на Кайли.
– Казах ти, че ще ти взема косата тя е моя – казах аз, а гласът ми беше студен, който изсмукваше цялата топлина от света.- И тъй като Макс ми разказа малката ридаеща история зад това, бях още по-решен да се хвана за нея.
Долната ѝ устна потрепери и по бузите ѝ се стичаха сълзи, а някаква вълча част от мен се примоли да я утеши за миг, преди да се принудя да остана там, където бях. Бях въплъщение на нейния страх и щях да изиграя ролята докрай. На практика усещах гордостта на майка си от това, когато ѝ го кажех. Може би сега тя щеше да ми позволи да се прибера у дома. Може би щеше да ми позволи да отида на лунния марш.
Хихикане изпълни въздуха и Кайли се измъкна от храстите заедно с куп нейни приятели, като държеше в ръка атласа си.
– Записах цялото нещо – каза ми тя триумфално.
Задържах погледа си върху Дарси, когато дланта ѝ се отвори, сякаш се готвеше да направи магия, и аз се втурнах напред, затваряйки юмрука ѝ в моя, докато прикляках пред нея.
– Нищо лично, Вега – прошепнах, надявайки се, че тя ще види, че наистина имам предвид тези думи. Тя беше мила мацка, не ставаше дума за нея. Всичко беше политика. А политиката беше мръсна.- Това е пътят на Фея. Ако не искаш нещата да станат още по-зле за теб, вземи сестра си и се махай от нашата академия.- Намигнах, изправих се на крака и обгърнах Кайли с ръка като последна ебавка за Дарси, без да се съсредоточавам твърде много върху това дали след това тя някога отново ще се довери на някой мъж.
– Да отидем в Лунната зала, не искам да пропускам забавлението – казах силно, така че Дарси да ме чуе, като стисках косата ѝ заключена здраво в юмрука ми.
Един падна, един остава…

Назад към част 28                                                                 Напред към част 30

Глава 26

Мислех, че преместването на сестра ми в щаба на Седемте ще срещне силна съпротива от страна на Кайн, но всъщност това беше негова идея.
А това не ми се отразява добре.
В това има най-голям смисъл. Разполагат с напълно оборудвана медицинска база, собствен лекар, по-сигурно е от Форт Нокс и по-трудно се намиране от Зона 51. И, разбира се, искам тя да е близо до мен, особено след като е преживяла такава травмираща атака и е загубила гаджето си в един ден.
Не очаквах обаче Каин да бъде толкова… внимателен към нея. Студеният, нахален Каин не е напускал сестра ми от онзи съдбовен следобед преди три дни.
И сестра ми също не го е отпратила.
– Надявам се, че ще се чувстваш добре тук – казвам й, гласът ми е тих. Транспортирането ѝ, с превързаните ѝ изгаряния и счупени кости, отне много от нея. Освен това Феникс трябваше да ѝ даде добро количество болкоуспокояващи, за да могат да я измъкнат, без да разтревожат медицинските сестри. Честно казано, не знам как все още е в съзнание.
– Шегуваш ли се? – просъсква тя, като ми се усмихва сънливо. – Може да се преструвам, че ме боли, само за да не се налага да си тръгвам.
– Можеш да останеш колкото искаш, Мери – уверява я успокояващо Каин. Никога не съм го чувала да използва този тон на гласа – мек, успокояващ и прочие. Мен му се искаше да разкъса на парчета само заради дишането. Но за сестра ми той е послушен като домашна котка.
Аз. Не. Го. Харесвам.
Искам да кажа, разбира се, че съм развълнувана, че Седемте са били само любезни и разбрани да преместят сестра ми за нейна собствена защита. Андраш дори доброволно превърна лазарета в някаква дзен, луксозна болнична стая, като я направи да не изглежда толкова студена и стерилна с някои по-богати цветове, незадължително меко осветление и първокласно болнично легло, облечено в най-меките чаршафи и одеяла, познати на човека. Момчетата донесоха и телевизор с плосък екран, мини хладилник и много книги и списания, за да я занимават. Лилит също помогна, а аз дори не й се скарах.
Така че, въпреки че харесвам – дори обичам – всички усилия, които всички положиха, за да се чувства сестричката ми удобно, не съм развълнувана от тази новооткрита връзка, която тя създаде с Каин.
Това е разбираемо – разбира се. Той беше там, когато тя дойде в съзнание в болницата. И след като той обясни всичко за първи път (първите няколко пъти тя се кълнеше, че е предизвикано от морфин) и аз потвърдих всичко по телефона, тя гледаше на него като на свой ангел хранител, с грозния белег и всичко останало. Знам, че тя и аз имаме много неща за обсъждане, но докато състоянието ѝ се подобри, единственото, което искам, е да се съсредоточи върху това да се оправи.
Феникс бърка в настройките на осветлението и ги приглушава до кехлибарен блясък, след като проверява интравенозното ѝ лечение.
– Нека я оставим да си почине – предлага той, като използва лекарския си глас. – Пътуването вероятно не е било най-доброто за ограничения капацитет на белите ѝ дробове и нараняванията, а и не искам да се изкушава да говори.
– Ще бъда тук. – Каин се свлича на плюшената облегалка, която е поискал от Андраш да включи в ремонта, и взема едно списание. Наистина?
Феникс шътка, а ъгълчето на устата му се повдига в знак на примирено забавление. Не споделям чувствата му.
– Ще се върна след малко, за да проверя нашия пациент – съобщава Феникс, преди да затвори вратата зад нас. Щом излизаме в коридора, присвивам очи към него. – О, можеше да бъде и по-зле.
– Как? Как може да е по-лошо?
– Ами… – Фенекс се почесва по тила. – Той можеше да се отнася с нея, както се отнасяше с теб в началото.
Кръстосвам ръце пред гърдите си и се ухилвам.
– Да, бих искала да видя това да се случи. Сестра ми би го разкъсала на парчета.
– Тогава трябва да се радваш, че той се е заинтересувал от нея. 95% от отношението на Каин е породено от необходимостта да защитава. С Мери не му се налага да проектира тези горчиви чувства, защото чувства, че тя се нуждае от защита. Дори и за сметка на собствената си уязвимост.
– Но… но… Каин? – Свивам лицето си в гримаса. – Защо?
Фенекс поставя нежна ръка на рамото ми.
– Сестра ти току-що е претърпяла нещо невъобразимо, в резултат на което тялото ѝ е било разбито, а кожата ѝ – изгорена. Тя е загубила голяма част от косата си и може би никога няма да изглежда по същия начин. Може би възприятието ѝ за красота се е променило през последните няколко дни. Трябва да отпуснеш и на двамата малко внимание.
Думите му са като ковашки чук върху егото ми и аз моментално свеждам глава от срам.
– Прав си. Съжалявам. Не мога да повярвам, че можех да бъда толкова самовглъбена. Това, през което тя преминава… разбирам защо е потърсила утеха в него. Благодарна съм му за това. Честно казано.
– Е, не му позволявай да те чуе да казваш това – засмя се Феникс, преди да освободи рамото ми.
– Защо не?
– Той все още обича да ти се подиграва. Това само ще му даде муниции.

Тъй като Каин е личен телохранител на сестра ми, Феникс се грижи за нея денонощно, а Легион, Тойол, Андраш, Джин и дори Лилит работят извънредно, за да се справят с проблемите, открих, че имам много време за себе си. Те следят града за всякаква потенциална активност на Серафим, като същевременно работят с Крисис за разкриването на терориста. И тъй като съм затворена в апартамента, съм отегчен до смърт.
Отивам в стаята на Легион и взимам книжката, която четях през последните няколко дни. Това е завладяваща история за млада жена, която е заловена от мъж, който възнамерява да я убие. В крайна сметка обаче тя се влюбва в него, за да разбере, че всъщност е била влюбена в него през целия си живот. Забавно е как изкуството имитира живота. Във всеки случай моя живот. В много отношения съм свързана с Ел още от деня на раждането си. Независимо дали бях на двадесет и две или на шейсет и две, борбата срещу неизбежното никога не е била опция.
След няколко минути, в които се мъчех да се съсредоточа върху думите по страниците, а главата ми беше твърде погълната от безкрайния поток от „какво ли не“, оставих книгата и изпуснах дъх.
– Знаеш ли, по-полезна си, отколкото си мислиш – казва кадифено гладък глас до мен.
Задъхвам се и едва не падам от леглото, приличайки досущ на размахващ ръце идиот. Скачам на крака, а паникьосаните ми очи се стрелкат из стаята.
– Как, по дяволите, си влязъл тук? – прошепвам, като не искам да тревожа останалите. Което е глупаво. Би трябвало да реагирам прекалено остро. Би трябвало да крещя за помощ. Но не го правя.
Луцифер кръстосва глезените си и заключва пръст зад главата си, като се излежава на леглото.
– Отивам там, където ти отиваш, котенце. Аз съм с теб. Аз съм в теб. Всичко, което трябва да направиш, е да мислиш за мен.
– Не съм мислила за теб. – Кръстосвам ръце пред гърдите си в защита.
– Сигурна ли си в това? Точно както не си мислеше за мен, докато членът на Легион беше пъхнат в теб? Ти наистина си ужасен лъжец.
Лицето ми става толкова горещо, че се кълна, че от ушите ми се издига пара.
– Остави ме. Сега.
– Не искаш ли първо да ме попиташ нещо? – Той вдига любопитно вежди.
– Не.
– Сигурна ли си? Не искаш да знаеш дали имам нещо общо с бомбардировката на сградата на сестра ти? – Ъгълчето на устата му бавно се плъзга нагоре.
– Не си имал – предизвиквам го, осмелявайки се да излъжа.
– Правилно. Но не ти ли е любопитно да разбереш дали знам кой го е направил?
– Ако искаше да зна, вяече щеше да си ми казал.
– Може би да. А може би не. Ще трябва да ме убедиш.
– Има ли смисъл от всичко това? Или просто ще продължиш с въпросите?
Извръщам очи и си поемам разочаровано дъх. Луцифер и неговите малки игри. Той иска да се чувствам така, сякаш имам нужда от него. Сякаш може да ми даде нещо, което никой друг не може да ми даде. Секс. Сила. Информация. Егото му е дебела домашна котка, която постоянно има нужда да бъде галена.
Луцифер леко скача от леглото, а тъмният му костюм няма нито една гънка.
– Би трябвало вече да знаеш, че в моята лудост винаги има метод, Идън. Точно както прилъгването ти да дойдеш с мен в Ада, нищо от това, което правя, не е без причина. И макар че няма да ти кажа кой стои зад нападението, ще ти оставя този малък подарък: Нека изгледат записите от онзи ден. Проучете ги. Те са на прав път, но пропускат една много важна улика.
– Не мислиш ли, че го имаме? Всичко е едно и също – настоявам аз и вдигам ръце нагоре.
– Дали е така? Сестра ти е жива. Приятелят ѝ не е оживял. Странно.
– Защото тя беше вътре в апартамента. Легионът беше наложил стените на жилището ѝ със защита. Бен току-що бе слязъл от асансьора и се бе отправил към дома им. Ако беше вътре, вероятно също щеше да живее. Но имаше съседка… възрастна жена… той й задържа вратата на асансьора. Тридесет секунди. Ако беше стигнал до апартамента трийсет секунди по-рано, може би щеше да е жив и днес. Но той е постъпил правилно. – Поклащам глава и хвърлям поглед към пода. – Това звучи толкова егоистично. Всички тези хора, които загинаха… добри хора. Невинни хора. Никой от тях не е заслужавал това.
Луцифер заобикаля леглото и спира само на метър от мястото, където стоя. Той не ме докосва и аз не знам как се чувствам по този въпрос.
– Тази… вина. Тя не е твоя, за да я носиш. Като те взех и се опитах да те скрия, изпратих много силно послание, което трябваше да бъде посрещнато с възмездие. За това се извинявам. Въпреки това, животът беше твой или техен. И аз избрах теб. Винаги съм избирал теб, Идън.
– Какво? – Отвръщам, а лицето ми е изкривено от отвращение. – Ти пожертва всички тези невинни хора заради мен? Знаеше, че те – които и да са те по дяволите – ще потърсят отмъщение? Защо? Как можа да направиш нещо такова?
– Просто е – свива рамене той. – Ти ме заинтригува. Защо мислиш, че си все още жива? Ако нямах интерес да защитя инвестицията си, щях да ги оставя да се саморазправят с теб, когато дойдоха за теб първия път.
– Какво? – Думата е задушен шепот.
Луцифер отклонява ослепителния си поглед и прехапва устна – първата проява на нещо, наподобяващо нежелание, която виждам от… ами, изобщо.
– Спомняш ли си когато държавата те взе, Идън?
Рефлексно се усмихвам. Какво общо има това с всико, което се случва сега?
– Разбира се, че помня.
– Имаше семейство, което искаше да те приеме почти веднага. – Той кимва. – Уверих се, че ще те настанят в групов дом и ще те разбъркат в системата.
– Как… какво? Защо? – Заеквам, а думите ми са само кратки изблици на объркване. Защо би направил това и би ме лишил от шанса да имам истинско семейство?
– Защото това семейство не беше човешко. И ти нямаше да оцелееш през нощта. Така че аз само леко те побутнах – побутнах те. Накарах те да нападнеш съветниците, които се опитаха да ти помогнат. А когато те те задържаха, ти дадох сили да ги отблъснеш. – Той се обръща към мен, тези призрачни очи с цвят на осеяно със звезди нощно небе са засенчени от сериозност. – Беше ти лепнат етикет „проблемно дете“. В този момент ти беше просто още едно мръсно лице, което държавата можеше да игнорира. А аз можех да продължа да те наблюдавам.
Спомням си го. Винаги съм се опитвал да остана под радара, ако не и прекалено послушна, за да не заподозрат хората, че в мен гнои зло. Когато избухнах срещу хората, които се опитваха да ми помогнат, не го разбирах. Не се страхувах – изпитвах облекчение. През цялото време си мислех, че ирационалният ми страх се дължи на натрупан гняв към майка ми. Мислех, че годините на отрицание най-накрая са ми се отразили зле.
– Ти го направи?
– Да – кимва той. – Щом веднъж се докоснаха до теб, знаех, че няма да мога да ги спра. Това беше всичко, което можех да направя, без да водя свещена война на Земята. Но не можех да им позволя… не можех да им позволя да те имат.
– А Легион…? – Като се има предвид какво изпитва към отчуждения си брат, няма да се учудя, ако го припише на него.
– Не знае. Беше толкова влюбен в теб, че не виждаше какво се случва. Копнежът му по Адриел го беше направил небрежен. Ти беше следващото най-добро нещо.
И точно по този начин настроението се промени.
Адриел.
– Легион не знаеше, че Адриел е нахлула в тялото ми, докато не ме спаси.
– Не е знаел? – Той се усмихва лукаво, което кара косъмчетата по врата ми да настръхнат. – Ти не вярваш в това, нали? Ето защо стоиш тук и говориш с мен, вместо да говориш с него. Защо мислиш, че не можеш да му кажеш, че го обичаш, Идън? Защото не му се доверяваш напълно.
Поклащам глава, раздвижвайки се от умопомрачението на Луцифер.
– Грешиш. Ти- ти не знаеш нищичко. Аз му се доверявам. Много повече, отколкото на теб.
– Както искаш. – Той свива рамене. – Или още по-добре, попитай ги за себе си.
– Какво биха искали от мен?
– Същото, което занимаваше мислите на Легион. Адриел. Не става дума толкова за това, че те искат да те убият. Те искат да си я върнат.
Луцифер разчита въпросите, които проблясват по лицето ми, преди да направи крачка напред в моето пространство. Твърде зашеметена съм, за да го отблъсна.
– Провери касетите. Легион знае нещата – точно както и аз. Не забравяй, че паднахме заедно.
– Защо ми казваш всичко това? – Примигвам.
Дъхът му е топъл, а гласът му – успокояващ, като шепот на летен бриз.
– Защото понякога мълчанието е също толкова опасно, колкото и отмъщението.
С това той прави крачка назад и си тръгва.
Дори нямам възможност да си поема дъх, за да заменя този, който Луцифер открадна, когато вратата на спалнята се отваря. Легион стои там, а веждите му са смръщени от скептицизъм.
– Записите от видеонаблюдението – казвам без предисловия. – Погледни ги отново.
Легион накланя глава на една страна. Устните му се разтварят, сякаш се опитва да попита за какво, по дяволите, говоря по възможно най-нежния начин. Спестявам му труда и рискувам гнева му.
– Луцифер. Той ми говори… говори ми – обяснявам аз, тонът ми е отсечен. – Мисля, че знам източника на бомбата.

Назад към част 26                                                                   Напред към част 28

Глава 11

Нашата ескадра се вряза в центъра на бойното поле след ескадрите на „Валкирия“ и „Победа“, които имаха за задача да ни приближат достатъчно близо до оръжейния кораб, за да може Джорген да види свободен път към него. Той се нуждаеше от визуална представа за мястото, на което щеше да ни изпрати, за да е сигурен, че наистина ще пристигнем.
Вражеските кораби се разпръснаха ветрилообразно, прехващайки изтребителите ни, докато се движеха към артилерийския кораб. Трябваше да има начин да свалим това нещо, иначе силите на Върховенство нямаше да са толкова решени да го защитават. Не трябваше да го унищожаваме, а само да обезвредим орбиталните оръжия, преди да са имали възможност да унищожат Метален Рой.
Издигнах се с помощта на подемния пръстен в такт с музиката към идващите вражески кораби и ги обсипах с огън от деструктора. Веднага приковах няколко опашки, а Сейди и Кималин заеха позиция зад мен, готови да стрелят, след като сваля щитовете на враговете.
Обърнах ускорителите си, като ме забавиха. В атмосферата съпротивлението на въздуха вършеше тази работа вместо мен, но тук горе трябваше да го направя сама. Другите кораби бързо ме настигнаха и аз направих варелно превъртане, за да избегна огъня на деструкторите им, макар че част от него се плъзна по щита ми.
– По дяволите – каза Дърдорко, като се хвана за таблото. – Забравих колко дезориентиращо е това. – Все пак той се наведе над монитора за близост и го огледа бързо. – Завърти се надясно – каза той. – Към тях се е присъединил приятел. Ако минеш между двамата, ще можеш да уцелиш и тримата с ОМП.
– Готово – казах аз и се претърколих настрани, след което включих ускорителите си, за да изпратя кораба си назад през вражеския огън. Щитът ми се пропука още повече, но това нямаше значение. Натиснах своя ОМП, като свалих собствения си щит, както и щитовете на трите вражески кораба. Сейди и Кималин откриха огън, докато аз използвах серия от защитни маневри, за да избегна вражеския огън на деструкторите.
До мен Дърдорко стискаше очи.
– Да, не пропускай тази част – каза той.
– Сигурно е по-лошо, когато не е под твой контрол – казах аз.
– О, не – каза той. – Предпочитам ти да имаш контрол, а не аз.
– Ескадра – каза Джорген. – Приближете се се към бойния кораб. „Победа“ и „Валкирия“ са ни осигурили път.
Отново включих щита си и се подредихме в М-формация, докато си проправяхме път нагоре по бойното поле.
– Приближаваме се – каза Артуро и аз погледнах към мониторите за близост, за да видя пет кораба, които се приближават, за да пресекат пътя ни. Врагът не беше глупав. Знаеха, че се опитваме да се доближим до бойния кораб, за да го унищожим.
Макар че, ако изпратят всичките си подкрепления в боя, за да се бият с нас, няма да имат кой да защитава оръдията, след като ги достигнем. Разкъсахме формацията и започнахме да прави маневри за избягване.
– Амфи, Никога – каза Джорген, – отведете тези кораби далеч от останалата част от полета. Ти-Сал, Катнип, подкрепете ги.
– Работи – каза Дърдорко, оглеждайки мониторите. – Те не задържат нищо, за да защитят бойния кораб. Защо биха го направили, ако знаят, че имаме хипердвигател?
– Не знам – казах аз. – Може би защото те не използват хипердвигателите си по този начин. Можеш ли да си представиш какво би станало, ако те хиперскачат в спасителната машина и я детонират над базата Висина? И все пак те никога не го правят.
– Коб казва, че са внимателни с технологията – каза Дърдорко. – Не я поверяват на отделни изтребители, защото се страхуват да не загубят контрола над тайната на свръхсветлинното пътуване. Щом хората разберат как работи, по-малките планети ще могат да я използват и Върховенството началство ще изгуби контрол.
Ако това е така, контролът е на огромна цена. Трябваше да има начин да използваме това срещу тях.
Но първо трябваше да оцелеем.
Бойният кораб се очертаваше все по-голям в далечината и Джорген отвори частен канал с мен.
– Добре, Еф Ем – каза Джорген. – Вече виждам достатъчно добре района пред бойния кораб, така че мисля, че мога да насоча устройството. Готова ли си?
– Готови сме, колкото и до сега – казах аз.
– Не знам какво означава това – отговори Джорген.
– Готова съм, сър – казах аз. Правилен отговор, дори и да не беше съвсем верен. Нямаше никакво „готова“ за това.
– Добре – каза Джорген. – Съсредоточавам се върху устройството на вашия кораб.
Хепи изчезна от скута на Родж.
Мамка му
Джорген сбърка охлюва.
– Съжалявам! – Джорген изкрещя по радиото, точно когато един от корабите, които останалите бяха отвлекли, се обърна и изстреля деструкторите си към нас. Огнената дъга се приближи и Дърдорко стисна очи.
И тогава изведнъж един боен кораб се извиси точно пред мен, толкова близо, че трябваше да се извъртя настрани, за да не се забия право в него.
Корабът беше боклукчийски и явно не беше проектиран за летене в атмосфера. Двете масивни врати отпред се отдръпнаха настрани, разкривайки кръгло, стъклено оръдие вътре.
– Мисля, че това нещо е планетарното оръжие – казах на Родж. – Имаш ли идея откъде да започна да обстрелвам?
– Не в самото оръдие – каза Дърдорко. – То е създадено, за да поема огън. Деструкторите ти няма да са достатъчни, за да го унищожат. Органите за управление на оръдието ще са много по-уязвими, но те няма да са монтирани от външната страна на кораба, където лесно могат да бъдат обстрелвани. Опитай се да прелетиш отново около предната част, за да мога да я огледам по-добре.
– Еф Ем? – Джорген се обади по радиото. – Статус?
– Скокът е успешен, Досадник – казах аз. – Оценяваме целта. – Завъртях се и се насочих към предната част на кораба, като избягвах зоната непосредствено пред оръдието. Не знаех колко бързо може да стреля това нещо, а и не исках да разбера, като корабът ми бъде взривен на парчета от снаряд, предназначен да унищожи планета.
– Еф Ем? – Нед се обади по радиото. – Къде отидохте?
– Заета, Никога – казах аз.
– Еф Ем, имаш входящ сигнал – каза Джорген. – Група „Крел“ се обърна и лети право към вас. „Победа“ и „Валкирия“ са по петите им.
– Разрешение за преследване, сър? – Кималин попита.
– Разрешението е дадено. Дръжте колкото се може повече от тези кораби далеч от Еф Ем.
– Ето – каза Дърдорко, посочвайки нещо на монитора. – Под оръдието има щит, който отклонява входящия огън. Не знам дали е от управлението на оръдието – може да е подемният пръстен на кораба, ако имат такъв, или задвижващите системи.
– Нека да разберем – казах аз. Спуснах се под предната част на кораба, като се плъзнах по долната част, където Дърдорко беше посочил, че е видял щита. Предсказуемо, нямаше голям червен бутон с надпис „За да унищожите оръдието, натиснете тук“.
Но пък имаше люк с широчината на размаха на крилете ми, чийто капак беше плътно затворен, и аз го взривих с огън от деструкторите. Щитът издържа за миг, после се счупи, а вратата се откъсна и полетя в открития космос. Не успях да разгледам добре вътрешността на останките, преди още един унищожителен огън да връхлети от моята шестица, а аз приклещих кораба си под вратата и отново закръжих, като се поклащах, за да не бъда разкъсана на парчета от прииждащия враг.
– Е, намериха ни – казах аз. – Толкова за нашата преднина.
– Все още са в неизгодно положение – каза Дърдорко, оглеждайки мониторите ни. – Те се мъчат да защитят кораба, а ти току-що направи дупка в него. Можеш ли да надникнеш вътре?
Огънят от деструктори се разпръсна към мен, докато се провирах към предната част на кораба. Около оръдието се събираше зловеща синя енергия, така че я оставих настрана, докато отново летях под него.
И се сблъсках с незабавен обстрел от деструктори. Трябва да има нещо важно там долу, защото три вражески кораба обикаляха около повредата, защитавайки я, докато оръдието се зареждаше, за да стреля към планетата. Няколко изтребителя от ескадрите „Валкирия“ и „Победа“ долетяха и обкръжиха вражеските кораби, принуждавайки ги да се разпръснат или да разкъсат корпусите си на парчета.
– Еф Ем? – Джорген каза. – Вражеските сили се обръщат срещу вас. Правим каквото можем, за да ги държим далеч от вас, но сме по-многобройни. Уведомете ме, когато имате нужда да ви изтегля.
– Още не – казах аз. Присъединих се към другите изтребители, за да разпръснат вражеските кораби, докато Дърдорко посегна надолу и отключи кутията, изваждайки треперещия Чъбс, явно разтреперан от хиперскока. Взех Чъбс от него и го сложих на рамото си. Тогава осъзнах, че нямам представа къде е отишъл Хепи.
Звезди, дали охлювът се скиташе някъде из вакума? Някои неща можеха да оцелеят без атмосфера, но нямах представа дали тайниксът е едно от тях. Идеята за бедния Хепи, изгубен и сам в космоса, ме подтикваше да се разплача.
Което все още не си позволявах да направя точно сега.
Хоровото парче беше дълго, музиката все още се носеше от предавателя ми. Отново заобиколих към счупения люк, изстрелвах деструкторен огън, избягвах вражеските кораби. В отломките на взривената врата видях някакви машини, макар да нямах представа за какво служат.
– Устройство? – Попитах.
– Нямам представа – отвърна Дърдорко. – Казвам да го застреляме.
Отворих огън. Дъното на кораба светна, някои от взривовете се отбиха от корпуса и рикошираха в битката, а други пробиха техниката зад вратата на люка.
Огънят на деструкторите пропука щита ми и аз направих обратен завой, опитвайки се да се измъкна от преследвачите си. Три вражески кораба обаче ме имаха в полезрението си и ме последваха, докато се стрелках от дъното на кораба.
Беше само въпрос на време командването им да идентифицира кораба с хипердвигателя. Още два кораба се присъединиха към тях и аз започнах сложна серия от движения, които не им позволиха да изпържат напълно щита ми.
Това обаче беше всичко.
– Досадник – казах по радиото. – Трябва да се оттегля.
– Прието – каза Джорген.
Друг взрив унищожи щита ми. Още една и ни нямаше.

Стъклото на кокпита ми внезапно почерня.
Дърдорко се притесни.
– Мъртви ли сме?
Хиляди искри се взираха в мен. Не очи, а красиви бели звезди, далечни светове.
– Не сме мъртви – казах аз. Дъхът ми секна, включих отново щита си, а после сканирах монитора за близост. Може би сме твърде далеч, за да може Джорген да ни върне обратно, особено с изтощените ни охлюви. ЗДС щеше да ни потърси, ако горивото ни свършеше, но само ако имаше останал ЗСД след последната атака.
И моята ескадра. Какво щеше да стане с тях?
– Там – каза Дърдорко, като посочи монитора. Изстрелях ускорителите си, за да обърна кораба в неговата посока. Там. Бяхме достатъчно близо, за да видим битката, макар че сега се намирахме зад бойните кораби, по-далеч в пространството.
Светкавица в жълто и на таблото се появи тайникс. Хепи.
Беше се върнал, жив и невредим.
– Здравей, приятече – казах аз, посегнах към него и го почесах под шиповете. – Радвам се, че си добре.
Разговорите по радиото се възобновиха.
– Имам го!
– Ти-Сал, Катнип, помогнете на Сейди да си разкара опашката.
– Приемам.
– О звезди, има още такива!
– Някой чувал ли е Еф Ем? – попита Джорген.
– Ние сме тук – казах аз. – Приближаваме се към задния фланг на битката.
– Две минути – каза Дърдорко.
– Две минути.
– Толкова далеч? – Джорген попита. – Наредих на охлюва да ви изпрати към платформите, но предполагам, че не се е получило.
– Не – казах аз. – Изпрати ни в обратна посока. – Това беше обезпокоително, макар че предполагах, че би трябвало да го очакваме от същества, които реагират със страх.
– Радвам се, че сте добре – каза Джорген. – Ще се насочим към вас. Може да срещнете съпротива на този фланг. Ескадра, откъсни се и заобиколи лявата страна на бойното поле, за да го заобиколиш и да се срещнеш с Еф Ем. Еф Ем, дай ни данни.
Дърдорко прочете един по радиото, а останалите от полета потвърдиха, че идват в нашата посока.
– Ситуация? – Попитах Джорген.
– Не е добра – каза Джорген. – Битката се е разделила на две. Единият контингент от вражески кораби защитава бойните кораби, а другият пробива нашите сили и се насочва към Платформа Прайм. Другите ескадри не са успели да обезвредят оръдията и…
Той прекъсна, когато от оръжейния кораб изригна лъч от гореща бяла енергия и удари една от оръжейните платформи на Метален Рой. Отломки се разпръснаха из пояса от отломки, дестабилизирани от удара.
– Обстрелват планетата – каза Дърдорко. – Съществуващите ни защити не могат да спрат това.
– По дяволите – каза Джорген. – Коб призовава за отстъпление. Всички сили да се откажат от битката и да се върнат на платформата Прайм.
Щеше ли да има платформа Прайм, на която да се върне?
– Хм – каза Дърдорко, изучавайки монитора. – Изглежда, че пет кораба са се насочили към нас. Може би знаят, че сме направили хиперскок, за да стигнем дотук.
– Идваме за вас – каза Джорген. – Еф Ем, маневри за избягване, докато стигнем до тях. Няма да ви оставим.
– Разбрано – казах аз. След това към Родж: – Колко време ще мине, докато тези кораби стигнат до нас?
– Не след дълго – каза той. – Движат се бързо.
Обърнах ускорителите си, забавяйки скоростта си до скорост за борба с кучета.
Пет кораба. Не можех да ги изпреваря или надхитря, а и нямаше много терен за работа на това разстояние. При нормални обстоятелства можех да ускоря и да се надявам, че няма да сметнат, че си струва да ме преследват, но ако врагът знаеше, че съм направила хиперскок, щеше да приеме, че съм сайтоник, и да ме преследва безмилостно.
– Влизаме – каза Дърдорко. – По дяволите, това са пилотирани кораби, всички до един.
– Чакай – казах аз. Изпълних последователността на Барет, сложен набор от примки за избягване, които ме правеха почти невъзможна за прицелване. Дърдорко изстена и се хвана за таблото. Може би щях да се извиня, ако в момента не спасявах живота ни. За секунда си помислих, че може да повърне, и очевидно не бях единствената. Хепи се плъзна в скута му и се притисна към него, като тихо тръбеше.
Измъкнах се от Барет и веднага преминах в двойна ножица, докато всичките пет кораба на Креляните се втурнаха към мен, а пространството пред мен оживя от огъня на деструктори. Един от взривовете попадна в щита ми и го отслаби.
– Досадник, колко време ще мине, докато стигнеш дотук? – Попитах.
– Виждаме те на мониторите – каза Джорген. – Чакай.
Не можех да задействам своя ОМП, не и с толкова много топлина върху опашката си. Огънят на разрушителите валеше над нас от всички посоки. Врагът беше измислил формация, която правеше почти невъзможно избягването на огъня. По начина, по който летяха, разбрах, че не са толкова добри, колкото мен. Но те бяха повече. Много повече. Друг взрив удари щита ми, после още един. Преминах във варелно превъртане, но то нямаше да е достатъчно.
Нямаше да успеем да се измъкнем от това.
Изведнъж от лявата ми страна долетяха кораби – Нед и Артуро, които използваха своите ОМП, за да свалят щитовете на враговете. Един от вражеските кораби продължи да ме преследва, докато останалите се откъснаха, за да се справят с новата заплаха. Кималин с два чисти изстрела отстреля корабите със свалени щитове.
– Казах ви, че идваме – каза Нед по радиото. Ти-Сал и Катнип премахнаха последната ми опашка, след което се обърнаха и помогнаха на Джорген да преследва един от последните два кораба. Джорген се приближи към него, за да се доближи до обсега на ОМП…
И тогава корабът на Джорген внезапно се дръпна настрани.
Опитах се да отворя лична линия с него, но Джорген не вдигна.
– Досадник, добре ли си? – Попитах по общия канал.
Нищо.
Врагът се възползва от очевидното разсейване на Джорген, обърна се и нанесе директен удар. По начина, по който се пукаха щитовете му, те бяха опасно ниски. Но най-сетне той реагира, като започна да избягва и успя да изгуби противника си.
– Звездна ескадра, „отбрана“ – каза накрая Джорген. – Еф Ем, покрий ме, докато вклю щита си.
– Разбира се – казах аз и последвах крилото му, докато Джорген забавяше кораба си и заемаше отбранителна позиция. Останалата част от ескадрата преследваше последните два кораба, след което се прибра при нас, докато чакахме щитът на Джорген да се активира отново. Той все още се насочваше към планетата, когато заповедта ни беше да тръгнем в обратна посока. Нещо явно се беше объркало с него, а и той все още не отговаряше на личните ми повиквания.
– Какво става с него? – Попитах Дърдорко.
– Нямам представа – каза той.
Най-накрая щитът на Джорген се активира отново и гласът му се върна по общия канал. – Съжалявам – каза той, макар да не бях сигурна за какво се извинява. – Звездна ескадра, обърни посоката. Време е да се върнем на платформата Прайм.
Всички обърнахме посоката, като летяхме обратно с Джорген в центъра.
– Коб казва, че артилерийският кораб е пробил дупки в полето от отломки, достатъчно големи, за да достигнат повърхността – каза Джорген. – Още един удар може да унищожи апаратурата и да погребе пещерите. Всички полети трябва да се оттеглят под пояса на платформата – те ще включат планетарния щит. Не знам какво означава това. Дърдорко?
– Може и да не се получи – каза Дърдорко. – Но ако стане, платформите трябва да се придвижат на позиция, за да защитят повърхността на планетата от бомбардировка.
Погледнах назад към планетата. Сега в полето от отломки имаше още две големи дестабилизирани зони. Докато се бях разсеяла, бойните кораби бяха продължили да стрелят.
– Ами платформата Прайм? – Попитах. – Няма ли да е все още уязвима?
– Не знаем – каза Родж. – Но платформата Прайм контролира някои жизненоважни системи за планетарна защита. Коб каза, че няма да е добра тактическа стратегия да я инсталирана от външната страна на щита си.
– Независимо от това – каза Джорген, – те разчитат на оръжейните платформи да защитават Платформа Прайм, докато активират щита, а ние трябва да се приберем с пълна скорост.
Ускорих до Маг-9, а останалата част от ескадрата не изоставаше от мен. Бяхме в това заедно.
И наблюдавахме заедно как изведнъж в цялото поле от отломки платформите започнаха да се движат.
– Звезди, това ли се случва? – Кималин каза.
– Така изглежда – отвърна Артуро.
Колкото и далеч да бяхме, имахме перфектна гледка как платформите, започнаха да се пренареждат, а краищата им се разширяваха един към друг. Те се разпростряха по повърхността на полето от отломки като кораби с разперени във всички посоки крила, а над тях като тънък филм се образуваше пращящо синьо сияние.
– Какво е това? – попита Ти-Сал.
– Енергийно поле – каза Дърдорко. – Няма достатъчно платформи, които да покрият цялата атмосфера. Енергийното поле се простира между тях, като запълва празнините. То покрива и платформите, за да ги предпази от – това.
Докато говореше, бойният кораб отново запали оръдието си и бялата енергия удари новообразуващия се щит.
Тя отскочи, разпръсквайки се във всички посоки. Този път не отлетяха никакви отломки.
– Удържа! – възкликна Дърдорко. – О звезди, издържа.
– Хора – каза Нед. – Как ще минем през него?
По дяволите. Докато летяхме по-близо, сканирах планетата. Имаше райони, където платформите бяха явно повредени, нефункциониращи или липсващи. Това беше логично, като се има предвид количеството отломки, които бяха изпаднали от атмосферата и се бяха приземили на повърхността през годините. Но енергийните щитове се простираха над тези области, покривайки пропуските. Следващият взрив от бойния кораб се съсредоточи върху една от тези области, но не проби щита.
– Работи – казах аз.
– Повярвай ми – каза Дърдорко. – Никой не е по-изненадан от мен.
– Дърдирко, какво ще се случи, ако осъществим контакт с щита? – Джорген попита.
– Хм – каза Родж, – не бих препоръчал това. В най-добрия случай ще се намеси в работата на уредите ви, може би ще доведе до неизправност в управлението. В най-лошия случай енергията може да ви изпържи.
– Добре – каза Джорген. – И как да влезем вътре?
– Хм – каза Дърдорко – може би с изтощените ни хипердвигатели?
– Хора? – Нед каза. – Какво ще правим с големите сили от вражески кораби, които все още се мотаят точно там, където сме се насочили?
Виждах ги на мониторите за близост, все още се опитваха да обстрелват планетата, преследвайки малкото кораби, които бяха останали извън щита.
– Току-що се чух с Коб – каза Джорген. – Ще бягаме и ще се крием.
Предполагах, че това е единствената възможност, която ни остава.

Назад към част 10                                                                  Напред към част 12

Глава 25

– Наистина ли мислиш, че можеш да се довериш на това копеле?
Усмихвам се на себе си и поклащам глава. Макар да не е здраво стъпил на мястото си срещу Легион, ясно си представям лицето на Каин, изкривено от нечиста горчивина.
Останалите седем от нас седят около масата в трапезарията, а чашите с кафе излъчват къдрици ароматна пара пред нас. Каин е в болницата. След като Тойол и Феникс провериха ситуацията и занесоха достатъчно оръжия и муниции, за да защитят цял квартал, те потеглиха обратно към дома, за да ни посрещнат. Когато Легион свика семейна среща, всички присъстват, дори да е по телефона.
– Всъщност нямаме избор, нали? – Ел заявява достатъчно силно, за да се чуе бумтящият му баритон през слушалката.
– Да, по дяволите, имаме! – Каин прошепва сурово. Представям си го в болничната стая на сестра ми, притиснал телефона до ухото си, с проницателен поглед, вперен в рамката на вратата. Вече е доста след полунощ, но не се усеща. Това е проблемът, когато работиш с нощни зверове. Загубваш всякакво усещане за време.
– Каин, агентът на нефилимите може да ни донесе информация от вътрешността на Алианса. Нещо, което не сме успели да постигнем заради него. А и фактът, че той има някаква привързаност към Идън, ни кара да вярваме, че намеренията му са почтени. Ако ни предаде, ще я нарани.
Отделям поглед на Легион, чиято челюст е стегната от недоверие, може би дори от ревност. Той не отвръща на погледа ми. Извинявах се десетина пъти и макар да твърди, че е забравил, че Крис не е заплаха за него, мога да кажа, че недоверието му не е запазено единствено за ангело-човешкия хибрид, който смятах за малка мръсна тайна. Той не ми се доверява напълно.
А аз съм го заслужила. Запазих тайна, която потенциално можеше да изложи него и семейството му на опасност. Може би ако бях откровена от самото начало, можехме да осуетим нападението над сестра ми. Не знам как, като се има предвид, че дори не знаем кой, по дяволите, стои зад всичко това, но можех да направя нещо. И тази вина – онова непоклатимо свиване на червата, от което ми става физически лошо всеки път, когато си помисля за сестра ми… уплашена, покрита с кръв и отломки – е нещо, с което може би ще трябва да живея до края на живота си.
– Не знам за това, Ел – намеси се Андраш. Той поклаща глава, като кара кичур от ярко русата му коса да се разплете от мъжкия му кок и да падне в небесносините му очи. Той го отмята зад ухото си. – Искам да кажа, колко добре го познаваш? Колко добре го познава Идън?
Всички погледи са насочени към мен. Кълна се, че дори усещам интензивността на подигравката на Каин по телефона. Поемам си дълбоко въздух и пресявам хаоса в главата си с надеждата да открия правилните думи.
– Той е задник – започвам. – Нагъл и арогантен е. Мисли, че ходи по вода. Измамен е, лъжата му идва твърде лесно. Но… но имам чувството, че той казва истината. Чувствам – в сърцето си – че можем да му се доверим. Той можеше отдавна да предаде информация за мен, така че никога да не изляза от централата на Алианса през първата нощ, когато го срещнах. Но аз го направих. Той спази обещанието си дори след като му казах, че няма да крада за него. Така че да… познавам го. Поне достатъчно, за да знам, че може да му се има доверие.
Мълчи цели трийсет секунди, преди Каин да въздъхне:
– О, по дяволите! Значи сега работим с нефилимите?
– Май така изглежда – отговаря Ел.
– Ами, погледни на това по този начин – започва Тойол. – Ако той излезе от строя, ще има седем от нас и един от него. Някой ден той трябва да излезе от скривалището.
Нямам сърце да му кажа за дарбите на Крисис да се отклонява, което го прави почти невъзможен за проследяване. Точно затова те не откриха, че е нещо повече от обикновен човек в нощта, когато се появиха в онзи бар, точно навреме, за да ме спрат да направя нещо, за което ще съжалявам. Също така е и причината сигналите им да забиват всеки път, когато се приближат до централата на Алианса. Крисис е оръжие. И е по-добре да е с нас, отколкото срещу нас, особено сега, когато може да се изправим срещу нещо практически неразрушимо.
И все пак това не е достатъчно.
Ако Серафим наистина е замесен, имаме нужда от численост. Жива сила. Трябва да се борим срещу огън с огън.
– Лилит… – Дори не мога да повярвам, че името ѝ е в устата ми. Само фактът, че обръщам глава в нейна посока и я поглеждам, ме разболява. – Мислиш ли, че…?
– Майната му – изръмжава Легион, знаейки точно накъде са насочени мислите ми.
– Ел, ако някой би знаел как да се свърже с него, това е тя. И ако имаме някакъв шанс да оцелеем…
– Осъзнаваш ли изобщо какво ми казваш? Казах, не!
Той удря с длани плота на масата, карайки мраморния камък да потрепери от страх, след което скача на крака и тръгва по коридора. Вратата на спалнята се затръшва, сблъсъкът на дърво и стомана рикошира из апартамента. Не ми се налага да вдигам глава, за да разбера, че всички очи са насочени към мен и хвърлят неловки, съчувствени погледи.
– Аз съм… аз… – Преглъщам, устата ми е пресъхнала.
– Не можеш да го направиш. След това, което направи Луцифер… След това, през което премина, за да те върне. Не можеш да го направиш. – Гласът на Каин е ясен… трезвен. Напомня ми за онази нощ, когато ме хвана да се опитвам да се измъкна. Нощта, след като Легион ме измъкна обратно от Ада.
– Просто искам да помогна – обяснявам, като вдигам брадичка напук на смущението си. – Просто се опитвам да намеря начин да запазя всички вас в безопасност. Не се опитвам да го нараня.
– Тогава престани да го правиш.
Не мога да споря с откровеността на Каин. Той е прав. Откакто избягах от Ада, си търсех извинение да си тръгна. Не се чувствах достойна за Легиона. Имаше кръв по ръцете ми и независимо какво правех – независимо колко упорито се опитваше да ме убеди, че не е моя вина – не можех да я измия. Никога нямаше да бъда достатъчно чиста за него. Никога нямаше да бъда достатъчно добра за тайните му погледи, за редките му усмивки, за изгарящите му целувки, които спираха сърцето.
Дори с всичко, което бях направила, за да оцелея двадесет и две бурни години като забравен изрод, нищо никога нямаше да се сравни с вината, която гниеше в костите ми като рак от деня, в който седях в онази окървавена трапезария и гледах как враговете ми от гимназията бяха брутално изнасилени. И този рак се разпространяваше всяка вечер… всяка шибана вечер… с всяка гнусна излагация, която не се опитвах да спра.
А сега наранявах същия човек, който искаше да ме излекува от тази болест. Който искаше да отърве сърцето и душата ми от гадостта, която вгорчаваше кръвта ми, без да иска нищо в замяна.
Не мога да продължа да правя това. Не мога да продължавам да наранявам единствения човек, за когото някога съм се грижила истински, заради страх. Страх да не го загубя. Страх да не загубя себе си.
Надигам се от масата и си поемам дълбоко въздух.
– Съжалявам. Не съм искала това за никого от вас. И ако всички вие искате да се откажете и да си измиете ръцете с мен, няма да ви виня. Честно казано, не знам защо вие не сте го направили досега.
Оглеждам масата, подготвяйки се за удара на отхвърлянето, който така и не идва. Дори Каин няма умна забележка.
Фенекс ми се усмихва, топъл и лъчезарен, и казва:
– Няма да ходим никъде. Семейството не бяга. Така че дори и срещу нас да застанат петима или петдесет души, ние сме с теб, Идън. Независимо дали ти харесва, или не.
Кимвам веднъж, неспособна да формулирам смислени думи, които да не ме накарат да хлипам на пода в ембрионална позиция. Не заслужавам тяхната милост. И честно казано, дори не знам какво да правя с нея. Те ме познават. Грозните белези, неразумният характер, смъртоносните тайни… те ме познават.
Когато най-сетне съм в състояние да се движа, без да рискувам да се срина, се обръщам и отивам до края на коридора. Почти съм сигурна, че той не иска да ме види точно сега, но не мога да оставя да мине и секунда, без да разбере колко много съжалявам. Каин беше прав – наранявам го. Аз го наранявам. А той е твърде търпелив, мил и разбиращ, за да ми каже, че съм се издънила.
Когато влизам, в спалнята е тъмно, с изключение на тънката ивица светлина, която се излъчва изпод вратата на банята. Душът е пуснат и по дървения под се плъзгат струйки пара. Вдигам юмрук, за да почукам, но се замислям. Вместо това просто отварям вратата на банята.
Дори размазаният му силует е впечатляващ през замъгленото стъкло и аз трябва да отделя момент, за да му се полюбувам. С наведена в съзерцание глава и ръка, притисната към облицованата с плочки стена, той спира дъха ми. И тъй като парата усилва опияняващия му аромат, се чувствам замаяна от нуждата да го докосна, да го прегърна. Почти ме боли от непреодолимото желание да прокарам върховете на пръстите си по покритата му с вода кожа и да събера всяка малка капка с език. И тъй като контролът над импулсите никога не е бил моя стихия, аз се събличам и отварям стъклената врата.
Той вдига глава, а уморените му очи ме гледат през горещите пръски. Когато разтваря устни, за да проговори, аз нежно почиствам чувствената му уста с палец, докато с пръсти проследявам силната му, наклонена под ъгъл челюст.
– Съжалявам. Не трябваше да го споменавам. Просто се страхувам, Ел. Страхувам се и не искам ти или някой друг да пострадате.
Той кимва и се отдръпва от докосването ми, оставяйки след себе си студеното жило на отхвърлянето върху върховете на пръстите ми. Не се отказвам. Притискам предната си част към гърба му и обгръщам с ръце торса му, притискайки го към гърдите си толкова силно, колкото мога да издържа. Напрегнатите му мускули се отпускат само за частица и той издиша. Затварям очи, притиснала буза до гърба му, и се вслушвам в звуците на дишането му, като запаметявам всяко едно от тях като ритъма на любимата ми песен.
– Идън… – Името ми е стон, който се разнася в гърдите му и вибрира в тялото му. Чувствам го срещу себе си… вътре в мен.
Той разчупва прегръдката ми и бавно се обръща с лице към мен, а изражението му е засенчено от тъмната му, мокра коса. Взирам се в него, а сърцето ми бие в очакване. Или ще ми каже да се махна от погледа му, или ще ме притисне към стената, като бедрата ми притискат кръста му. Моля се за второто.
Легион обгръща с ръце двете страни на врата ми.
– Не ми ли вярваш достатъчно, за да знаеш, че бих умрял за теб? Да убия за теб? Това не е ли достатъчно?
– Достатъчно е. Ти си – отговарям аз с пропукан плач. Навеждам се напред и притискам устни към гладката му, загоряла гръд. – Ти си, Ел. Ти си достатъчен.
Повтарям мантрата отново и отново между целувките, като започвам от гръдните му мускули, после се навеждам, за да оближа и подразня коремната му преса. Падам на колене, жадувайки да вкуся още от него. Той изстена шумно, когато го поех с устата си… целия.
– Идън – стене той и с любов премахва мократа коса от лицето ми. – Боже… Идън. Майната му.
Изразът му на одобрение ме мотивира да смуча още малко по-силно, да го взема още малко по-дълбоко. Оттеглям се бавно до върха, като използвам езика си, за да рисувам кръгове по ствола му. Ел се задъхва, а хватката му за косата ми се затяга. Поглеждам нагоре и виждам, че главата му е отметната назад, а другата му длан е опряна на облицованата с плочки стена.
Ускорявам темпото и хващам дупето му, докато той започва да ме чука в устата. Всеки път, когато изстена около него, той потрепва, а бедрата му се свиват от усещането. Знам, че е близо. Чувствам го по-твърд, по-дебел. Натискам още повече с език, подтиквайки го към оргазъм, след което изпивам всяка негова капка.
Едва го освобождавам, когато Ел се навежда, за да ме повдигне и притисне до стената на душа. Все още невероятно твърд и пулсиращ, той се вмъква в мен, достигайки по-дълбоко, отколкото някога съм усещала. Притискам го в утробата си, а стените ми се свиват с всеки тласък. Замаяна съм. Стаята се върти. Сърцето ми бие толкова бързо и силно, че ми се струва, че може да изпадне от гърдите ми.
Избухвам отвътре навън, а около нас на забавен ход падат милиони разноцветни диаманти. С лицето на Легион, заровено във врата ми, усещам как той се разтреперва и стене от собственото си освобождаване с отривисти, плитки движения. Разрошвам косата му с треперещи пръсти и целувам главата му, целувайки уязвимостта му, докато той се спуска от тежкия облак на екстаза.
Тази част е лесна. Да го обичам… да го чукам… е лесно. Ето защо сме толкова добри в това. Другото – частта, в която се събличаме до голо и сме напълно честни един с друг – това е трудната част. Нещата, които не казваме, ще ни убият и двамата.
Той ме изправя на крака и ние мълчаливо се измиваме и изплакваме. След като Ел спира водата, той излиза с мокрото си тяло и ми дава кърпа.
– Благодаря ти.
– Разбира се. – Той ме увива в топла, мека хавлиена кърпа, взема краищата и ги прокарва по бузите ми, за да улови капките, стичащи се от косата ми. Такъв нежен жест. Преди месец едва успявах да го накарам да ме погледне, без да изръмжи. Сега самата мисъл да остана без докосването му ме изпълва с ужас.
Трябва да му кажа какво чувствам, преди да е станало твърде късно; може би няма да имаме друг подобен шанс. Но докато се взирам в него, а широките ми очи търсят нещо – каквото и да било, за да докажат, че той изпитва същото, не мога да намеря думите. Защото в крайна сметка аз съм едно глупаво, упорито момиче, което е твърде своеобразно за моя свят, но твърде човешко за неговия. А той е паднал ангел, превърнал се в демон, който търси своето изкупление. Ние не си пасваме. Как можем? Когато нещото, което ни е събрало, е нещото, което е предопределено да ни разкъса?
– Какво? – замисля се той, разчитайки отчаянието в изражението ми.
Кажи му. Просто му кажи – ехото на един глас в главата ми.
Поклащам глава, за да разсея призрачния шепот.
– Нищо. Нищо.
Ел вдига тъмночервено чело в знак на подозрение.
– Нищо.
– Просто си мислех за…
Но гласът няма да бъде пренебрегнат. Той се рее все по-силно в черепа ми, подтиквайки ме, молейки ме.
Не разполагаш с достатъчно време. Кажи му сега, докато можеш.
Прехапвам лудостта, която се опитва да си проправи път в гърлото ми, задушавайки истината, и отново поклащам глава.
– Просто си мислех, че съм гладна. Искаш ли да ни направя нещо?
Малка бръчка притиска пространството между веждите на Ел само за миг, преди той да се обърне, прибирайки собствената си кърпа.
– Разбира се.
Той отваря вратата на банята и влиза в спалнята, като отнася със себе си влажната топлина, а мен оставя само с потресаващ студ и гласа на призрака в главата ми.
Страхливка.
– Знам – прошепвам под носа си. – Знам.

Назад към част 25                                                                   Напред към част 27