Глава 8
С една зашеметяваща крачка след друга се измъкнах от гората. Докато стигна до фермата, повечето от усещането за огън в костите ми се беше разсеяло. Дишането ми се беше нормализирало, но тревогата ми все още беше на преден план. Какво ми беше дал Данте? И защо?
На верижката на врата ми имаше ключ и аз влязох. Събух обувките си, промъкнах се нагоре по стълбите и тихо преминах покрай спалнята на майка ми. Часовникът на нощното ми шкафче показваше десет минути до седем. Преди Данте да се появи в живота ми, това щеше да е нормален, ако не и малко ранен час за ставане. В повечето дни се събуждах освежена, но тази сутрин се чувствах изтощена и притеснена. Взех чисти дрехи и се отправих към банята, за да си взема душ и да се подготвя за училище.
В осем без десет спрях фолксвагена на ученическия паркинг и се запътих към училището – извисяваща се сива сграда, която приличаше на стара протестантска църква. Вътре натъпках вещите си в шкафчето, взех учебниците си за първия и втория учебени часове и се отправих към клас. Стомахът ми се свиваше от глад, но бях прекалено разтревожена, за да ям. Синята напитка все още плуваше неспокойно в стомаха ми.
Първият час беше по история на САЩ. Заех мястото си и проверих новия си мобилен телефон за съобщения. Все още нямаше вест от Пач. Спокойно, казах си. Сигурно нещо се е случило. Но не можех да пренебрегна усещането, че нещо не е наред. Пач ми беше казал, че ще дойде снощи, а не беше като него да наруши обещание. Особено след като знаеше колко разстроена съм заради раздялата.
Тъкмо се канех да прибера мобилния си телефон, когато на него се появи съобщение.
Среща край реката Уентуърт след 30 минути – гласеше текстът на Пач.
Добре ли си? Веднага отвърнах на съобщението.
Да. Ще бъда на пристанището за лодки. Увери се, че не те следят.
Времето не беше много подходящо, но нямаше да не се срещна с Пач. Той каза, че е добре, но аз не бях убедена. Ако беше добре, защо ми се обаждаше по време на час и защо се срещахме чак на пристанището за лодки?
Приближих се до бюрото на госпожа Уорнок.
– Извинете, госпожо Уорнок? Не се чувствам добре. Мога ли да отида да полежа в кабинета на медицинската сестра?
Госпожа Уорнок свали очилата си и ме изгледа.
– Всичко наред ли е, Нора?
– Това е онова време на месеца – прошепнах аз. Можех ли да бъда по-малко креативна?
Тя въздъхна.
– Ако взимах по една петачка за всеки път, когато някой ученик каже това…
– Нямаше да питам, ако спазмите ми не ме убиваха напълно.- Замислих се дали да не разтъркам стомаха си, но реших, че това може да е прекалено.
Накрая тя каза.
– Попитайте сестрата за парацетамол. Но веднага щом се почувстваш по-добре, искам да се върнеш в клас. Днес започваме урока си по републиканизъм на Джеферсън. Ако нямаш някой надежден човек, от когото да вземеш назаем бележки, ще прекараш следващите две седмици в наваксване.
Кимнах енергично.
– Благодаря. Наистина го оценявам.
Измъкнах се от вратата, затичах се по стълбите и след като погледнах и в двете посоки на коридора, за да се уверя, че заместник-директорът не обикаля, избягах през една странична врата.
Хвърлих се във фолксвагена и потеглих. Разбира се, това беше лесната част. За да се върна в клас без подписано разрешение от медицинската сестра, щеше да се наложи да направя магия. Не е проблем, помислих си. В най-лошия случай щяха да ме хванат, че съм се измъкнала, и да прекарам следващата седмица в ранно сутрешено задържане.
Ако имах нужда от оправдание да стоя далеч от Данте, на когото вече нямах доверие, това беше толкова добро, колкото и всяко друго.
Слънцето беше излязло, небето беше мъгливо есенно синьо, но хладният въздух прорязваше пухената ми жилетка с неумолимото предчувствие за зима. Паркингът нагоре по течението на реката от лодкостоянката беше празен. Днес нямаше любители рибари. След като паркирах, приклекнах в растителността край паркинга за няколко минути, чакайки да видя дали някой ме следва. След това тръгнах по асфалтираната алея, водеща надолу към доковете. Бързо разбрах защо Пач е избрал това място: Освен няколко чуруликащи птици, бяхме напълно сами.
Три рампи за лодки се простираха в широката река, но нямаше лодки. Стигнах до края на първата рампа, защитих очите си от слънчевите лъчи и се огледах. Никаква лодка.
Мобилният ми телефон иззвъня.
Аз съм навътре между дърветата в края на пътеката – написа Пач.
Проследих алеята покрай доковете до гъсталака и точно тогава Пепър Фриберг излезе иззад едно дърво. В едната си ръка държеше мобилния телефон на Пач, а в другата – пистолет. Очите ми се спряха на пистолета и аз направих неволна крачка назад.
– Няма да те убие, но изстрелът може да бъде мъчително болезнен – каза той. Полиестерните му панталони се качваха високо на талията, а ризата му висеше под лош ъгъл – не беше подредил правилно копчетата. Въпреки глупавия му, тромав вид обаче усетих как силата му се разпилява над мен като най-горещите слънчеви лъчи. Беше много по-опасен, отколкото изглеждаше.
– Трябва ли да го приема от някой, който знае?- отвърнах.
Очите му се стрелнаха в двете посоки на пътеката. Той забърса челото си с бяла кърпичка – още едно доказателство за тревогата му. Ноктите му бяха изгризани до кожата.
– Ако знаеш какъв съм, а аз се обзалагам, че Пач ти е казал, значи знаеш, че не мога да чувствам болка.
– Знам, че си архангел, и знам, че не си играл по правилата. Пач ми каза, че живееш двойствен живот, Пепър. Могъщ архангел, който се подвизава като човек? Със силите си наистина можеш да работиш в системата. Търсиш пари? Власт? Хубаво прекарване?
– Вече ти казах какво търся: – каза той, а по челото му се появиха нови вадички пот. Не можеше да я избърше достатъчно бързо.- Защо не иска да се срещне с мен?
Ами защото искаш да го оковеш в ада. Дръпнах брадичката си към мобилния телефон в ръката на Пепър.
– Хубав трик, да ме примамиш тук с телефона му. Как се сдоби с него?
– Взех го от него снощи в „Чантата на дявола“. Намерих го да се крие в един кафяв ван, паркиран от другата страна на улицата откъм входа. Избяга, преди да се добера до него, но в бързината пропусна да вземе вещите си, включително телефона с всичките му контакти. Цяла сутрин набирах номера и изпращах съобщения, опитвайки се да се свържа с теб.
Тайно си отдъхнах с облекчение. Пач беше избягал.
– Ако сте ме довели тук, за да ме разпитвате, нямате късмет. Не знам къде е Пач. Не съм разговарял с него от вчера. Всъщност звучи така, сякаш ти си бил последният, който го е видял.
– Разпитвам?- Връхчетата на ушите му на Дъмбо засияха в розово.- Боже, това звучи зловещо. На какво приличам? Обикновен престъпник?
– Ако не искате да ме разпитвате, защо ме примамихте чак тук?- Досега разговорът ни беше лек, но аз все повече се изнервях. Не вярвах на сбърканите и неумели игрички на Пепър. Трябваше да е уловка.
– Виждаш ли онази лодка там?
Проследих погледа на Пепър към брега на реката. Блестяща бяла моторна лодка се поклащаше на повърхността на водата. Елегантна, скъпа и вероятно много бърза.
– Хубава лодка. Отиваш на екскурзия?- Попитах, като се опитвах да не звуча притеснено.
– Да. И ти ще дойдеш с мен.
Назад към част 9 Напред към част 11