ФРЕЯ
Много отдавна в едно царство, съседно на това…
Това е 333 ден от моето пленничество. Аз, Фрея, кралицата на ванирите, съм държана като животно в тъмното подземие на този великан, пазена дори от слънчевата светлина, докато не се съглася да бъда негова. Виждате ли, той е добър, благороден и достоен човек – или поне така иска да ме убеди. Ежедневно ми разказва за добрите си дела и за причините, поради които ще бъда щастлива да бъда негова невеста.
Уверил ме бе, че няма да ме изнасили – още едно доказателство за неговата чудесност. Толкова висока летва на честта, към която се стреми. Иска да се съглася да бъда негова кралица, да му раждам деца, а боговете да пазят от последствията, ако му родя син. Той ще насочи това дете срещу моя народ и ще започне война срещу нас, а аз ще бъда безпомощна да направя каквото и да било, за да го спра.
Той ме храни с хляб и вода и ме държи в тъмнината на тази яма, далеч от удобствата на живота… слънчева светлина, чист въздух, електричество, течаща вода. Всеки ден въпросът е един и същ, докато този болен копелдак се подиграва със свободната ми воля.
Той се приближава и отключва вратата, но стъпката му се забавя. Отдръпвам се колкото се може по-далеч от него. Прекалено голям е, за да го надвия, затова чакам и стискам зъби, докато слушам това, което за него трябва да минава за ухажване.
– Днес ли, скъпа моя кралице? Днес ли ще ми се подчиниш? Мога да ти дам всичко. Богатство отвъд най-смелите ти мечти. Красиви скъпоценности. Ти харесваш скъпоценности. Знам, че е така. Знам алчните ти желания за богатство. Откажи се от народа си и управлявай с мен.
Дъхът му можеше да премахне боята от хамбар.
На практика мога да чуя, това което не произнесе на глас. Знам, че искаше да завърши изречението с „ти, малка курво“. Той не би бил първият бог или великан, който е преценил, че щом спя с толкова много, то със сигурност трябва да му дам същото и на него. Каква наглост. Сексуалното привличане и интимността все пак са въпрос на справедливост – сигурна съм, че съм го прочела някъде в ръководство на потребителя за цял живот.
Той ми казва почти едно и също нещо без отклонение всеки ден, сякаш ми прави заклинание, опитвайки се да сломи волята ми. Единственото ми утешение е, че не разполага с истинска собствена магия. Не и истинска магия. Стражите, които пазят и крият това място да не бъде открито, са поставени и се ръководят от сестра му, Хайндла. Подозирам, че ако не е нейната магия, той нямаше да има никаква сила.
Тя е още една от неговите пленници, макар и с по-голяма илюзия за свобода. Същата илюзия ще получа и аз, ако му се подчиня. Да нося хубави дрехи. Да се движи свободно из кралството в позлатената си клетка. Да ям само най-добрата храна. Да спя в най-луксозното топло легло от фина коприна.
Хайланда е трябвало да управлява този народ. Все пак тя е първородната. Но вместо това тя е попаднала в ръцете на безполезния си брат. Единствената причина, поради която той още не я е убил, е тази, че може да използва магията ѝ, но той е силно охраняван и никога не си позволява да остане насаме с нея. Поне за това е достатъчно умен – не е на същото ниво на глупост и ошашавеност като повечето от рода му. Знае какво би се случило, ако я допусне на близко разстояние от себе си, и аз не бих я винила. Това определено би решило проблема ми.
Чудя се дали не планира просто да ме държи жива достатъчно дълго, за да получи заветния наследник, роден от кралицата на ванирите – неговия скъпоценен шибан трофей. Награда, с която да злорадства. Сигурно ще набучи главата ми на кол веднага щом получи това, което иска. Веднага щом плачът на бебето повтореше последния ми вик при раждането, ще се отърве от мен.
А може би щеше да ме задържи достатъчно дълго, за да се появи резервен наследник. За мой късмет.
– Не – казвам му категорично. Това е моят отговор всеки ден и ще умра, преди да се подчиня на това парче боклук. Няма да му дам нищо доброволно. Той ще трябва да бъде чудовището, което е.
Казвайки всеки ден „Не“ е единствената сила, която притежавам, и то само защото той го е позволил, което ме вбесява още повече – че тук нямам истинска власт – просто поредната илюзия. Съществувам и живея само така, както той желае, и в един момент той може просто да сложи край на този фарс на свободния ми избор. Сигурна съм, че никога не е предполагал, че това ще отнеме толкова време.
Можеше да ме принуди да произнеса клетвата и да стана негова кралица. Можеше да ме хвърли на земята и да ме оплоди с нечистото си семе и нямаше да има нищо, което да мога да направя, за да го спра. Но на него му харесва да ми дава илюзията за власт като пазач на вратата към секса и брака. Колко великодушно от негова страна.
Той изважда от жилетката си черна кадифена кутийка и я протяга към мен.
– Дар за ухажване… моя гълъбице… моя богиня…
Искам да изтръгна очите на това чудовище с голи ръце. Вдишвам бавно, премерено. Скоро, Фрея.
Вземам подкупа от протегнатата му ръка и го отварям, за да открия още едно крещящо ужасяващо бижу. Камъкът е твърде голям, както винаги.
– Рядка рубинена огърлица, подобаваща на моята кралица. Сложи го.
Чувствам се така, сякаш ще се самозапаля на място – сякаш пламъкът наистина може да се появи от кожата ми. Иска ми се. Иска ми се да се превърна в жив пламък и да изгоря на пепел този шибаняк точно пред мен.
Но вместо това правя това, което той ми казва, стискам зъби и я слагам.
Погледът му ме обхожда, излизайки далеч извън рамките на огърлицата.
– Прекрасно. Сигурна ли си, че няма да преразгледаш предложението ми? Можем да те преместим в по-добро жилище още днес. Слугите ми ще ти направят ароматна гореща вана с жасмин и рози. Ще ти хареса.
Овратително. За да ме подготви за това, че той ще ме чука? Не, благодаря. Вече ме уведоми, че програмата за правене на деца е от първостепенно значение и че ще се ожени за мен, щом започнем с това – все пак не може да губи времето за церемонията.
Ще откажа. Просто ще трябва да продължа да използвам кофата, за да се къпя. Но, разбира се, не мога да го кажа на глас. Чувствам как фалшивото му търпение се изчерпва.
Той знае репутацията ми и любовта ми към хубавите неща. Знае за изобилието и лукса, с които съм свикнала. Смята, че след като съм толкова разглезено дете и като ме лиши от начина на живот, с който съм свикнала, ще ме сломи. Аз никога няма да се пречупя. Ще трябва да ме принуди.
Просто го гледам с празен поглед.
Той свива рамене и отива да ми донесе храна – достатъчно хляб и вода за деня и малко месо. Веднъж седмично получавам агнешко. Сигурна съм, че би предпочел да ме държи на затворническа диета с хляб и вода, но не иска да съм прекалено слаба, за да се размножавам. За него аз съм добитък, който трябва да се поддържа минимално нахранен и напоен, за да настъпи бременност, когато най-накрая реша, че искам да спя в легло като истински човек.
Той оставя храната ми на земята и заключва вратата, когато си тръгва. Не мога да си позволя да се отпусна, докато разбърканото влачене на стъпката му не изчезне в бледата далечина. Откъсвам огърлицата и я захвърлям в далечния ъгъл, за да се приземи на купчина с останалите триста тридесет и две безполезни бижута, с които ме е дарил за времето, прекарано тук.
Отбелязвах дните на пленничеството си на стената с огромен диамант от първата огърлица, която той донесе. Сега вземам диаманта, за да задраскам новия ред. Почти изпадам в транс, гледайки всички тези знаци. Не знам колко време ще стоя тук и ще се взирам в тази шибана загуба на време и живот – животът, който той ми краде.
Знам, че брат ми ме търси. Фрейр никога не би се отказал от търсенето, но знам и колко невъзможни са шансовете му, колко добре защитено с магия е това място.
Минават часове и отново чувам стъпки, този път по-леки и по-бързи – на сестра му. Тя отключва вратата и влиза, като поставя на земята пред мен чиния с печена патица и зеленчуци и чаша с вода.
– Благодаря ти.
– Не забравяй да изпиеш цялата вода. Тя е заредена – казва тя.
Тя омагьосва цялата храна, преди да я донесе. Всеки месец тя зарежда водата, която ми носи всяка вечер на светлината на луната, от нарастваща до пълна – всичко това има за цел да ми даде сила и мощ всяка нощ, докато ме учи на магията си, за да мога да се освободя и да я направя кралица.
С удоволствие.
Научих се да медитирам, да пея, да променям и движа енергията. Научих се да виждам бъдещето и се уча – поне на техниката – да тъка нови нишки, за да го променям, когато е възможно.
Престоят ми в недрата на замъка на великана може да е неприятен, но е и пашкул, от който съм подготвена да изляза с нови криле и нови сили. Тишината и уединението на пленничеството ми послужиха като училище, в което научих магии, които никога нямаше да опозная, ако не бях срещнал Хайндла.
И двете знаем от колко дни съм тук. Изчислихме го отдавна. Хайндла казва, че само норните – тези, които управляват съдбата – са могли да ни дадат тази възможност. Триста тридесет и три е число с голяма сила, а тази нощ е пълнолуние. Вероятността за това сближаване е толкова малка, че не може да се повярва. Синхроничност. Знак.
Тази нощ ще убия похитителя си със силата на магията, която научих под ръководството на великанката, и ще си тръгна от това място свободна.
– Готова ли си? – Пита тя след последния ни сеанс със заклинанията.
– Да.
– Ще предам на стражите, че си готова да бъдеш негова.
Правя физиономия при това, но знам, че това са думите, които ще ме доближат до него.
Назад към част 1 Напред към част 3
