Глава 19
– Съжалявам – промълвих за четвърти път.
Със сгънати ръце, Амалия се взираше в пътя. Стояхме в нишата пред входната врата на „Големия Гримоар“ и чакахме Таемин да се присъедини към нас. Дъждът покриваше паважа и засилваше цветовете на спрейовете, с които беше обозначена отсрещната сграда.
Накъдето и да погледнех, улицата беше грозна, но трябваше да свикна с гледката. Сега това беше моята гилдия.
Каквото и да беше казал Таемин на ГМ, беше свършило работа. Официално бях член на Големия гримоар и в момента Таемин оформяше предварителните документи. Очакваха ни още формуляри и разрешителни, но докато полицията не вдигне тревогата си за „избягал демон“, никой нямаше да обработва нищо.
Прецених степента на нажеженост на блясъка на Амалия.
– Наистина съжалявам. Когато ме попита дали си мой шампион, изглежда очакваше „да“.
Бръчката ѝ се задълбочи.
– Никога не си казвала, че не планираш да се присъединиш към гилдията заедно с мен – добавих аз.
– Разбира се, че не съм имала намерение! – Изригна тя яростно. – Вече бях в гилдията! Но ти трябваше да отидеш и да му кажеш, че аз съм твоят шампион, а щеше да изглежда подозрително, ако те бях поправила.
Ръцете ми се стегнаха и болката се разпали. Бях притиснала няколко кърпички към порязания си палец, за да спра кървенето, но ме болеше много.
– Защо не ми обясни за шампионите преди?
– Забравих, че не знаеш – отвърна тя намръщено. – Но не мислиш ли, че е някак очевидно? Контролирането на демон в битка изисква концентрация. Изпълнителите не могат да се защитават в същото време, затова се нуждаят от защитник.
И този защитник беше техният „шампион“, митичен партньор, който пазеше гърба на изпълнителя.
– Добре, че твоят луд демон може да се бие сам – добави тя – защото аз ще бъда безполезен шампион. Но не забравяй – тя се наведе по-близо и понижи гласа си – че ако се бие, не може да използва никаква магия. Това ще бъде мъртва улика, че не е…
Вратата зад нас се отвори, което накара Амалия и мен да подскочим. Разменихме си разтревожени погледи и аз се зарекох да внимавам повече какво обсъждаме на публични места.
Таемин излезе навън, придружен от друг мъж – почти толкова дебел и мускулест като Бърли, но с няколко сантиметра по-нисък.
– Това е Джордж. Партнираме си за издирването. Хайде да вървим.
Тъй като Таемин беше магьосник – по-рано беше размахвал магьоснически артефакти – това правеше Джордж изпълнител. Гилдията се състоеше наполовина от изпълнители, наполовина от шампиони.
Офицерът ни изведе от нишата и аз придърпах якето си по-плътно около себе си, докато го следвах в студения дъжд. Колата му беше паркирана на съседната на гилдията алея и ние се качихме в нея. Когато автомобилът излезе на тихия път, аз се сгърчих на седалката и ми се прииска да се събудя от този кошмар.
Благодарение на Зилас в града имаше демон и всеки боен митик от всяка гилдия го преследваше. Големия Гримоар, като основна гилдия на демоните в града, беше от решаващо значение за лова – и сега Амалия и аз бяхме част от усилията за търсене.
Чистачките преминаха през предното стъкло, прогонвайки дъжда. Преди шест месеца живеех с родителите си, ходех в колеж и в свободното си време изучавах историята на магията. Преди две седмици бях загубила съня си заради чичо Джак, който открадна гримоара на майка ми.
А сега бях обвързана с демон, наскоро приета в гилдията на демоните и ми предстоеше да ловувам най-опасния противник, с когото един митик може да се сблъска. И докато не се справя с това, не мога да направя нищо за изчезналия гримоар на мама.
Мрачно избърсах дъжда от стъклата на очилата си.
Без да обръща внимание на проливния дъжд, който заливаше изоставеното кръстовище, Таемин се взираше в приложението на полицията на телефона си за „мрежата“, която трябваше да търсим. Целият квартал беше разчистен за бойните екипи, които ловуваха демона, и полицията координираше зоната за търсене на всеки екип.
– Нашата мрежа е три квартала – заяви Таемин и прибра телефона си в джоба. – Ще я претърсим от запад на изток, а след това ще ни определят нова мрежа.
– Не мога да повярвам, че все още нямаме централна комуникация – оплака се Джордж с грапавия глас на заклет пушач. – Трябва да имаме слушалки.
– Това не е предвидено в бюджета ни – промърмори Таемин. – Както и да е, нека се разделим. Проверете всичко, после се върнете тук. Не забравяйте, че необвързаните демони са бързи и владеят изцяло магията си. Извикайте, ако видите някакъв признак за това.
С това той и Джордж се отдалечиха.
Аз стоях безучастно по средата на улицата. Еми… тогава трябваше ли просто… да се разхождаме? Несигурно тръгнах в обратна посока. Амалия ме последва по тясна уличка, заобиколена от фирми, след което се промъкна под навеса на магазин за здравословни храни.
Спрях, а студената вода плисна по главата ми.
– Какво правиш?
– Чакам тук. – Тя извади телефона си. – Не се скитам под дъжда, за да търся необвързан демон. Това е самоубийство.
– Но – изпъшках аз – баща ти е този, който го е призовал. Ако някой трябва да…
– Да, но не аз съм го призовала. Виж, Робин. – Тя сложи ръка на бедрото си. – Ние не сме равностойни на един необвързан демон и ти го знаеш. Той не убива хора, така че нека просто се успокоим и да оставим професионалистите да се справят с нещата.
– Той не убива хора? Тогава какво прави?
– Нямам представа. Свободните демони обикновено убиват, но този просто се спотайва из Ийстсайд. – Тя размаха телефона си. – Така или иначе, проверих последната актуализация на полицията. Демонът е ранил няколко митици, но никой не е умрял. Не е нужно да се намесваме.
– Ние вече сме замесени и сме длъжни да…
– Уф. – Тя завъртя очи. – Тогава се потруди. Аз оставам тук.
Подтичвайки, тръгнах по тротоара. Щях да потърся демона, особено след като бях отчасти отговорна за бягството му.
Непрекъснатото барабанене на дъжда заглушаваше всички други звуци, а сенките навлизаха в блясъка на уличните лампи. Упоритата ми решимост да постъпя правилно се разми под вълната от опасения, но продължих към следващата пресечка. Къде свършваше нашата мрежа? Това изглеждаше ужасно забързано за високоорганизирано търсене с участието на няколко гилдии.
Докато стоях там, несигурна какво да правя, движението привлече вниманието ми.
Четирима души тичаха по съседната улица, по двама от всяка страна. Когато стигнаха до пресичаща се алея, двойките се вмъкнаха в сенчестите коридори с решителността на екип на SWAT. Минута по-късно те се появиха отново, като си подаваха сигнали с ръце, които, както предположих, означаваха „Всичко чисто“.
Забързах зад навеса на автобусната спирка и надникнах навън, докато те отново се събраха на улицата, спирайки, докато единият проверяваше телефона си. Всички носеха черни дрехи, много кожа и нещо, което изглеждаше като бронежилетки. Тримата мъже стояха до ниска руса жена, на която нещо стърчеше през рамо.
Мъжът, който говореше по телефона си, притисна пръст към ухото си.
– Приемам, Феликс. Почти сме готови с тази мрежа.
– Преодоляла съм. – Протягайки ръце над главата си, жената се обърна към съотборника си, разкривайки меча, закачен на гърба ѝ. – Колко още ще продължи тази смяна?
– Още два часа.
– По дяволите. – Тя потисна прозявката си. – Не съм спала толкова малко от времето на наблюдението на превратаджиите в Лин Крийк.
Един мъж се ухили.
– Беше забавно!
– Да се върнем към нея, момчета – каза лидерът.
Реформирайки двойките си, те тръгнаха в бърз, но предпазлив бяг. Наблюдавах оттеглящия се гръб на жената с гладно страхопочитание. Беше дребна – почти толкова ниска, колкото мен, но от нея лъхаше издръжливост с всяка стъпка. Мога ли някога да бъда като нея?
Гледах как екипът методично прекосява улицата, докато не изчезна в дъжда. Уау. Значи това трябваше да правим. Дали Таемин знаеше как трябва да се извърши това търсене? Отстъпих половин пресечка и надникнах в една тъмна уличка. Да вляза там сама ми се стори глупав план.
Топлина се разгоря в гърдите ми, излъчвана от инфернуса, и Зилас се материализира до мен в изблик на червена светлина. Пренебрегвайки шокираното ми изпъшкване, той погледна нагоре. Дъждът посипа лицето му и той се намръщи, сякаш дръзновението на времето го обиди.
– Какво правиш? – Изсъсках разтревожено. – Не можеш просто да изскачаш навън, когато ти се прииска!
Малиновите му очи светеха на слабата светлина и той ми хвърли пренебрежителен поглед. Порезната рана на бузата му беше с тъмна линия, която вече не кървеше.
– Защо не?
– Някой може да те види!
– Знаех, че си сама.
– Как?
Той се протегна лениво, извивайки гръб.
– Мислеше си за това.
– Ти… ти можеш да чуеш мислите ми?
– В инферна няма нищо. – Той смръщи нос. – Тихо и тъмно. Скучно. Но те чувам.
Не знаех как да реагирам. Да изпълзя в канализацията и да умра от унижение беше привлекателно.
– Не подслушвай мислите ми! Това е… това е лично!
Той изучаваше една улична лампа, сякаш се чудеше дали може да се изкачи по нея, после се запъти към алеята.
Игнорира ме. Напълно.
Тръгнах след него.
– Зилас…
Той се завъртя. Хвана китката ми и вдигна ръката ми нагоре, а кървавата кърпичка беше притисната към порязания ми палец.
– Имаш ли нещо против? – Попитах, докато дърпах ръката си.
Той изтръгна кърпичката от хватката ми и я хвърли настрани.
– Все още ли кървиш? Колко си ранена?
С нежелание отворих ръката си. В дълбокия разрез бликна прясна кръв и една капка се разля, стичайки се по дланта ми.
Наблюдавайки яркочервената линия, която се промъкваше по китката ми, Зилас приближи ръката ми към лицето си – после облиза кръвта, а горещият му език се спусна по китката ми до разреза.
– Аааа! – Изпищях, като изтръгнах ръката си. – Какво правиш?
Погледът му се разфокусира, а устата му работеше, сякаш изпитваше нов вкус.
– Това е отвратително – промърморих аз и енергично избърсах китката си в дънките. – Не мога да повярвам, че…
Той се изплю на земята. Челюстта ми падна, оплакването ми бе забравено, когато лицето му се изкриви от пълно и абсолютно отвращение.
– Гух! Такъв вкус ли има всяка човешка кръв? – поиска той.
– Разбира се, че има.
Той изплези език, сякаш искаше да го изтрие.
– На вкус е като метал.
Погледнах го, безпричинно обидена, че смята кръвта ми за гадна.
– Пада ти се за това, че ме облизваш.
– Кръвта на хх’айнун се предполага, че е с най-хубав вкус. – Той ме погледна така, сякаш съм го разочаровала сериозно. – Глупав слух.
Той отново хвана китката ми. Обърна дланта ми нагоре и натисна два пръста в разреза. Изтръпнах, но преди да успея да се отдръпна, по ръката му засия червена магия. Миниатюрна вихрушка от линии и руни проблясна и той прошепна няколко думи.
Задъхах се, когато в дланта ми се заби пареща болка. Магията просветна, после се вля в раната. Когато светлината избледня, той избърса кръвта и ние се вгледахме в новия розов белег в основата на палеца ми.
– Това се случи и миналия път – промълви той, като прокара лекия хребет с един пръст. – Кожата ти не расте правилно.
– Ти го излекува – прошепнах аз и вдигнах поглед към него. – Защо?
– Кръвта ти мирише толкова лошо, колкото ужасна е и на вкус.
Мекото, объркващо чувство на благодарност в гърдите ми издъхна.
– Уф. – Отдръпнах ръката си. – Ти си ужасен.
– Но аз нямам лош вкус.
– Никога не искам да знам какъв е твоят вкус. – Събрах се. – Излезли сме тук, защото трябва да спрем избягалия демон. Знаеш ли как да го намерим?
Той погледна към небето, а зениците му се свиха до почти невидими процепи на фона на приглушената светлина.
– Зилас? – Подканих го нетърпеливо. – Как да намерим демона?
– Mailēshta.
– Какво?
– Досадно – преведе той.
– Какво е досадно?
– Ти.
Стиснах зъби.
– Много зряло, Зилас.
Той се съсредоточи върху долната част на ръждясалото пожарно стълбище на два метра над главата си.
– Дори не си помисляй да се катериш по това. – Сложих ръце на кръста си. – Демонът е на свобода заради теб, така че най-малкото, което можеш да направиш, е да помогнеш да го спрем.
– Не.
– Защо не? Страхуваш се, че ще загубиш в битката ли?
Вниманието му се насочи към мен. Той оголи зъбите си, но не можех да разбера дали това беше ръмжене, или усмивка.
– „Vh’renith vē thāit.“
Изчаках миг.
– Какво означава това?
– Означава, че никога не губя.
Веждите ми се вдигнаха от арогантността му, но коя бях аз, че да го разпитвам за това? От всичко, което бях видяла, той беше напълно смъртоносен. Чичо Джак и Клод бяха казали, че този мистериозен демон може да е най-силният, призоваван някога.
Погледът му отново се отмести, докато сканираше алеята.
– В такъв случай – продължих твърдо, опитвайки се да привлека вниманието му обратно – не би трябвало да имаш проблем да помогнеш…
– Тихо, Пайлас.
– Би ли спрял…
Той притисна устата ми с ръка, а с другата си ръка ме притисна към гърдите си.
– Тихо. Слушам.
Притисната към него, спрях по средата на опитите си да забия нокти в корема му. Вдишах въздух през носа си и се успокоих, пренебрегвайки дискомфорта от това, че съм притисната към него. Топлината се излъчваше от тялото му, ръката му беше гореща върху устата ми, а другата му ръка беше по гърба ми и ме държеше на място.
Миришеше на кожа и сладък дим от хикория. Мисълта се натрапваше в главата ми, засилвайки дискомфорта ми.
Ноздрите му се размърдаха, докато усещаше аромата на влажния вятър, и той погледна на една страна, после на друга. След дълъг миг отстъпи назад в сенките под пожарната стълба, като ме повлече със себе си. По тялото му премина слабо бучене на сила, после въздухът наоколо се охлади – и сенките се сгъстиха като черна мъгла.
Стояхме в хладния мрак, а Зилас ме притискаше плътно към себе си, сякаш можех да се хвърля направо в опасност. „Опасност“ беше единственото заключение, което можех да направя от внезапното му желание да се скрие.
Мека стъпка изшумоли по счупеното стъкло, звукът се разнесе по алеята.
– Къде са? – попита мъжки глас, а дъждът заглушаваше тихите му думи.
– Не съм сигурен – отвърна друг глас. – Изгубих ги.
– Да продължим да се движим.
Стъклото отново изскърца. Напрегнах ушите си, но чух само засилващия се пороен дъжд. За какво, по дяволите, беше това? Дали тези мъже бяха част от друг екип за търсене?
Зилас запази позицията си, като само главата му се движеше, докато следеше звуците, които не можех да чуя. Изчаках. Минутата се превърна в две, после в три, а дискомфортът ми нарастваше. Когато откъм алеята не се чуха други звуци, дръпнах китката му. Той не освободи устата ми. Дръпнах по-силно. Той ме игнорира.
Изръмжах срещу дланта му и забих ноктите си в гърба на ръката му, колкото можех по-силно.
Той погледна надолу, а изненадата разшири малиновите му очи.
– Какво правиш, Пайлас?
„Пусни ме!“ Помислих си, тъй като не можех да говоря на глас.
Той наведе глава с любопитство – тогава от гърлото му се изтръгна хриплив смях.
– Но, ти се опитваш да ме нараниш? Затова да те пусна? Твърде меко, пайлас.
Външно се озърнах с допълнителна сила. Вътрешно се свих. Опитът ми да го нараня е бил толкова неефективен, че не е разбрал намерението ми? Защо кожата му беше толкова непробиваема?
– Робин? Къде си?
Гласът на Амалия прозвуча над барабанещия дъжд. Зилас ме удостои с подигравателната си усмивка, а после над него засия червена светлина. Ръката му изчезна от лицето ми, докато тялото му се разтвори в размазваща червена светлина, която се завихри в инфернуса. Той вибрираше, горещ и наелектризиран, след което се върна в неодушевен метален диск.
Стиснах челюстта си. Глупав демон. Насилник. Такъв беше той.
Мрачно доволна, че вероятно чува как го обиждам, побързах да се присъединя към Амалия и да възобновя лова ни на избягалия демон.
Назад към част 19 Напред към част 21
