Глава 8
Зяпнах и разтеглих устата си толкова широко, че челюстта ми се откачи. Със закъснение плеснах с ръка по лицето си.
– Лош сън? – Попита Синър съчувствено.
– Не е толкова от липсата на сън – промълвих аз – колкото от изобилието на упражнения.
Кожената седалка на колата вибрираше под дупето ми, докато автомобилът се движеше по гладък път. В салона беше толкова тихо, че все забравях, че сме в движение. Синър седеше до мен, препасала предпазен колан през гърдите си, докато прелистваше изпъстрения си с отвари гримоар.
След тичането с Езра се присъединихме към Аарон, за да закусим обилно с палачинки, плодове, прясно изпечени кроасани и ръчно изцеден портокалов сок. Малко след това Аарон замина за първата си среща от графика си. Той отново се извини за отмяната на бягането ни, което аз оцених.
Езра беше задрямал в стола си още преди да е приключила закуската. Наредих му да се върне в леглото, разкъсвана между чувството за вина, че съм му отнела съня, и топлото чувство, че е тръгнал с мен въпреки изтощението си.
Оставаше Синър и аз да се забавляваме сами. Валери беше изброила дълъг списък с предложения как да прекараме сутринта, поради което в момента ни караха по един криволичещ път през дърветата. В една от малките общини, които граничеха с дванайсетте хиляди акра на Академия Синклер, гилдията на арканите разполагаше с първокласна аптека, която привличаше посетители от цялата провинция. Не се интересувах чак толкова от алхимичните съставки, но Синър беше твърде срамежлива, за да отиде сама, така че ето ме тук.
– И така… – Изрекох. – Чувстваш ли се по-добре след вчера?
– Уф.
– Аарон знае, че Лили просто се е държала като хлапачка.
Тя затвори гримоара си и промълви:
– Да.
Хвърлих ѝ своенравен поглед, чудейки се дали коментарът на Лили не е бил смущаващо преувеличение. Един от първите ми разговори със Синър включваше обобщението ѝ за тримата магове като безумно секси, но напълно неподходящи за среща. Никога не съм се замисляла, че тя може да е истински влюбена в Аарон – което ме накара да се почувствам като страхотна приятелка, като се има предвид, че бях отишла и се срещах с него в продължение на няколко месеца.
Тя въздъхна.
– Поне не са ми се подигравали за името ми. Помислих си, че цяла вечер ще ми цитират „Как Гринч открадна Коледа“.
Сигурно са го планирали – до момента, в който им прочетох Закона за бунта и ги заплаших с телесна повреда, ако си помислят да я дразнят.
– Какво са си мислили родителите ти? – Попитах със смешно поклащане на глава.
– Дори не знам. Всички имаме еднакви имена – Ана Мей, Синър Лу и Лили Бел, но моето е най-лошото.
За съжаление трябваше да се съглася.
– Не се притеснявай за момчетата. Справих се с тях вместо теб.
Тя повдигна вежди при израза ми.
– Като говорим за справяне с тях… Не се ядосвай, добре? Но…
– Но какво? – Попитах предпазливо.
– Искаш ли да поговорим за Езра?
– Какво за него?
– Чувствата ти към него – уточни тя търпеливо.
Вдишах шокирано и се задавих от слюнка.
– К-какво?
– Знам, че се опитваш да го скриеш, но се опасявам, че е доста очевидно. Е, за мен. Вероятно не и за тях.
– Аз съм загрижена за него, това е всичко. Напоследък той не се справя добре.
– Не е нужно да лъжеш, Тори. Устните ми са запечатани независимо от всичко.
Зад думите ѝ се криеше ясен смисъл: аз съм твой приятел. Повярвай ми.
– Аз… добре. Добре, добре. – Думите залепнаха на езика ми и трябваше да се боря, за да ги изтръгна от устата си. – Привлича ме Езра.
– Привлича те.
– Да. Започна около Хелоуин. Или… ами, може би съм била привлечена от него и преди и съм го осъзнала едва наскоро. Но да, това е проблемът.
– Това е проблем?
– Той е мой приятел. Не мога да бъда привлечена от него.
Тя ме погледна странно, но бях спасена от отговор, когато колата плавно спря. Затъмненото стъкло между шофьора и задната седалка изсвистя, докато то слизаше.
– Дами – учтиво каза шофьорът. – Пристигнахме. Моля, наслаждавайте се, а аз ще ви чакам тук, когато сте готови.
– Благодаря – казах аз, като отварях вратата с облекчение – но чувството беше краткотрайно, защото след три секунди Синър беше отново до мен, а устата ѝ беше притисната в решителна линия.
– Добре – каза тя, докато оглеждахме причудливото струпване на къщи и магазини, което граничеше с тихия път. Големи мозаечни саксии стояха покрай бордюра и чакаха да бъдат напълнени с ярки цветя през пролетта. – Нека погледнем на това логично.
Кимнах. Логично. Това звучеше добре.
– Имаш чувства към Езра и…
– Не, аз нямам чувства към Езра. – Чувствата бяха различни. Чувствата бяха опасни.
Преди тя да успее да се аргументира, тръгнах през улицата към магазин с тухлена фасада и ръчно изписана табела Аптека Комптън над витрината с различни саксийни растения. Когато отворих вратата, ме лъхнаха примамливи миризми – влажна мулчирана трева, ароматно дърво и всички вкусове чай на планетата, смесени заедно.
Точно зад мен Синър сниши гласа си.
– Знам, че те предупредих да не се забъркваш с приятелите на Аарон, след като се срещаш с него за първи път, но ако изпитваш толкова силни чувства към Ез…
– Не изпитвам толкова силни чувства – прошепнах в отговор, докато вървяхме безцелно в една пътека. По рафтовете бяха подредени пластмасови кутии, всяка от които беше грижливо етикетирана и пълна със сухи листа. – Никога ли не си била привлечена от момче, но това е просто привличане?
– Да, но…
– Езра беше първият ми приятел в гилдията. – Изявлението ме изненада; не бях осъзнала, че е вярно, докато не го бях казала. – Аарон и аз започнахме да се срещаме почти веднага, така че динамиката ни беше различна. Езра беше първият човек, който беше мил с мен. Той ме прие радушно, когато всички останали все още мразеха новото момиче.
Спрях пред пластмасова вана, пълна с клончета от котешка върба, като горните няколко сантиметра на всяко клонче бяха покрити с пухкави бели пъпки.
– Как ще реагира Аарон, няма значение, защото няма да отида там с Езра. Това е глупава страстна тръпка, това е всичко. Ще мине.
Синър ме изучаваше, но аз отказах да се обърна към нея, загледана в кичестата върба.
– Мисля, че това нещо между теб и Езра е нещо повече от похот – промърмори тя. – Защо не му кажеш какво чувстваш и…
– Не! – Обърнах се към нея, а очите ми се разшириха от ужас. – Определено не. Не мога да му кажа. Той не може да знае.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Защо не?
– Синър, той не е като Аарон. Не виждаш ли? Ако знаеше как се чувствам… – Разтърсих силно глава, болезнено отчаяние сви гърлото ми. – Не мога да го загубя.
– Да го изгубиш? Имаш предвид приятелството му? – Тя докосна рамото ми. – Но какво, ако и той се чувства по същия начин като теб?
Загледах се втренчено, гърдите ми се разтвориха, след което се отърсих от ръката ѝ.
– Има ли нещо тук, което искаш да разгледаш?
Тя разбра намека ми. Мълчаливо разглеждаше рафтовете със сушени билки, пресни растения, тинктури, масла и малки колбички с кой знае какво. Докато аз я следвах с настроение, тя събираше по един пълнеж продукти, като от време на време поглеждаше към гримоара си, преди да направи избор. Излизайки от една тясна пътека, забелязах момче на около двадесет години, което седеше на столче до касата. Той ни наблюдаваше как се приближаваме, а очите му се спряха на Синър.
Докато тя слагаше покупките си на касата, аз го прецених. Пясъчноруса коса, квадратна челюст, намек за тръпчинки на лявата му буза. Симпатичен. Пълноценен. Вероятно типът на Синър.
Дискретно я побутнах с лакът, но тя отново беше забила нос в гримоара си.
– Това е най-свежата Kalmia latifolia, която някога съм виждала извън оранжерията – отбеляза тя с признателност. – Мога да я използвам, за да направя онзи еликсир за слепота, който обсъждахме. Тренирала ли си с другите защитни отвари, които ти направих?
– Все още работя върху прицела си – признах аз, чудейки се как да пренасоча вниманието ѝ към обнадежденият касиер. – Засега Аарон ме кара да тренирам с топки за тенис.
Най-лесните за използване защитни отвари се съдържаха в стъклени сфери, които можеха да се хвърлят по враговете. Просто, лесно, на практика безотказно – при условие че можеш да уцелиш целта. Което за мен невинаги беше сигурно.
– Намерихте ли всичко, което търсите? – Попита касиерът в приятен тенор, а очите му бяха навсякъде по лицето на Синър. Тя все още не беше забелязала интереса му. – Мога ли да ви помогна с нещо друго?
– Мисля, че това е всичко – отговори тя. – О, но имам един въпрос.
Той се оживи.
– Името на магазина – аптека „Комптън“ – това същият Комптън ли е, който е Келвин Комптън, изобретателят на базата за трансморфен еликсир?
Усмивката на Сладкото момче изглеждаше малко напрегната.
– Да, всъщност. Господин Комптън е собственикът. Аз съм неговият…
Вратата зад него се отвори.
– …чирак – довърши Сладкото момче, когато втори глас избухна: – Чух ли името си?
Едър мъж с кафява брада, сплетена на две плитки, застана до Сладкото момче, а дебелите му ръце бяха сгънати на широките му гърди. Наситените му сиви очи се взираха в мен и Синър.
– О – задъхано каза Синър. – Господин Комптън, за мен е чест да се запозная с вас. От месеци изучавам работата ви по трансмутацията на клетките.
Мрачната гримаса на Келвин леко намаля.
– Предполагам, че сте ученик алхимик.
– Да, сър. Синър Бейкър. – Тя подаде ръка, като почти изпусна гримоара си.
Гигантската му лапа погълна нейната.
– Да звънна ли на вашия… – услужливо започна Сладкото момче.
– Заинтригуван съм – изръмжа Келвин. – Кой майстор алхимик има удоволствието да те обучава, скъпа моя?
Синър се изчерви.
– Катрин Хюит от „Врана и чук“.
– Хм. Не познавам името ѝ.
– Тя… тя не е широко известна като вас, господин Комптън, но току-що публикува дисертация за кристализацията и влиянието ѝ върху силата, съхранението и приложението на…
– А, да, достойна тема за изследване – прекъсна я той. – Разкажете ми докъде сте стигнали в областта на клетъчната трансмутация, мис Бейкър. Това е напреднала област на изучаване за един млад чирак като вас.
Лицето на Синър светна.
– Проявих интерес, когато започнах да изучавам основните лечебни отвари, защото, разбира се, те включват промяна на живи клетки с цел подобряване на подмладяващата функция. Прочетох статията „Променливата метаморфоза на ДНК“, но – тя се засмя – тогава тя беше напълно извън главата ми.
Той се засмя заедно с нея.
– Амбициозна отправна точка. Трансмутацията е крайъгълен камък на алхимията, но трансмутацията на живи клетки е сред най-сложните приложения.
Те продължиха дискусията си, като ставаха все по-технични, докато не разпознах само всяка трета дума. Докато Келвин бумтеше с поредния си въпрос, Сладкото момче събра билките на Синър, плъзна ги по плота и ги опакова в кафява хартия. Преди мозъкът ми да направи късо съединение от разговора за алхимия, го последвах.
– Това винаги се случва – промърмори той, докато грижливо сгъваше хартията.
– Големият човек се появява, за да изуми клиентите алхимици? – Попитах. – Или пък отвлича вниманието на всички горещи момичета?
– И двете – измърмори той и се изчерви, докато прилежно затваряше пакета и започваше следващия.
Облегнах лакът на плота.
– Мога да ѝ дам номера ти, ако искаш.
Надеждата озари изражението му, а после той се намръщи.
– Това е малко неубедително. За мен, имам предвид. Не че ти предложи.
– Хей, ако това ти осигури среща, на кого му пука? – Посочих стъкления буркан до лакътя му. За разлика от всичко останало в магазина, той не беше етикетиран – вероятно защото съдържанието му беше лесно разпознаваемо.
– Бадеми, нали? Умирам от глад.
– Те са отровни.
Добре, може би все пак трябва да е етикетирано.
– Няма значение.
Усмихвайки се, той опакова последния пакет и се промъкна в задната стая. Минута по-късно се появи отново и протегна ръка. В дланта ми той сложи половин дузина малки бонбони в цветни опаковки и лист хартия с име и телефонен номер.
Прочетох го с главата надолу.
„Благодаря, Брайън. Ти си готин.“
Пет минути по-късно Синър и аз излязохме от магазина. Аз носех кафявата чанта, пълна с покупките ѝ, защото тя притискаше гримоара до гърдите си, а бузите ѝ светеха от удоволствие.
– Можеш ли да повярваш, че той подписа гримоара ми? – Развълнува се тя.
– Да, ъ-ъ-ъ. Беше някак навъсен. Като хипстърски дървар. – Сложих втори розов бонбон в устата си. Той изсвистя на езика ми, захар и ягода и странен, но не и неприятен ядков послевкус. – Ами симпатичният касиер? Той се опитваше да ти хване окото.
– Така ли? – Тя стискаше изпочупения си гримуар. – Келвин Комптън е съвременна легенда сред алхимиците. Той е изобретил рецепти за трансмутация, които ние редовно използваме в…
Тя отново стана техническа и аз потиснах въздишка. Номерът на Сладкото момче беше в джоба ми, но може би щеше да е по-благоприятно да го хвърля в кошчето за боклук. Последното нещо, от което се нуждаеше егото на това момче, беше да слуша как Синър боготвори шефа му цяла вечеря.
Прегърнах бонбоните си, после разгънах още един. Може би нямаше да споменавам и тези. Дремеш, губиш.
Назад към част 8 Напред към част 10
