Глава 7
Имаше умора, а след това имаше и умора. Познайте кое от тях ме описва най-добре тази сутрин?
Докато будилникът ми показваше 6:56 ч., аз нахлузих плетената зелена шапка върху ушите си. Плътната ми риза с дълъг ръкав беше скрита под дишащ пуловер с логото на фирма за спортно облекло отпред, а тесните ми панталони за йога едва изолираха краката ми от сутрешния студ.
Потискайки прозявката, вдигнах обувките си. В коридора на третия етаж беше тихо и си помислих, че Аарон вече се е стоплил. Способността ми да тичам повече от две минути беше в процес на развитие, но напредъкът беше налице. Напомних си за това, докато с неохота се спусках по стълбите.
Обикновено тренирах с Аарон и Кай, но Кай имаше други планове за днес – беше се срещнал с няколко приятели възпитаници за специално тренировъчно упражнение по електромасаж. Тази сутрин щяхме да бягаме само аз и Аарон и аз го очаквах с нетърпение. Момчетата правеха почти всичко заедно, така че времето насаме с някой от тях беше рядкост – освен това, според маршрута на Аарон, нямаше да го виждам много до края на седмицата.
Лакеят се появи в преддверието, когато влязох.
– Здравей, ти си Брет, нали? – Попитах, докато обувах маратонките си. – Ти не получаваш ли отпуск?
Той се усмихна.
– Доминик прави следобедно-вечерната смяна, а аз – ранната.
– Значи всяка сутрин ставаш по това време? Уф. – Махнах весело, докато минавах покрай него. – Ще се върнем след час, така че подремни, докато ни няма.
Усмихвайки се, той изчезна през страничната врата в гардеробната или каквото там се намираше. Бутнах входната врата и излязох на стъпалата. Бях права, че Аарон вече щеше да е навън и да се разгрява.
Но той, хм… не беше сам.
Поне десетина мъже и жени на неговата възраст правеха загряващи упражнения на алеята, всички облечени за бягане. Те разговаряха непринудено, жизнерадостни и енергични като истински сутрешни хора. Застанах на най-горното стъпало, като объркването ми се смени с тревога. Не бях достатъчно здрава, за да тичам с тези супер атлетични магове.
Аарон, наведен в разтягане на сухожилията между две красиви жени, ме забеляза. Смеейки се на нещо, казано от една от жените, той се откъсна и се затича нагоре по стъпалата.
– Здравей, Тори – каза той леко. – Знам, че щяхме да бягаме тази сутрин, но не знаех, че вече са планирали едно бягане.
– О – казах след известно мълчание.
– Добре дошла си да дойдеш с нас, но ние бягаме доста бързо. Ще ти е трудно.
Гласът на Аарон се носеше през неподвижния, студен сутрешен въздух толкова ясно, сякаш използваше мегафон. Вслушвайки се във всяка дума, свръхмагьосниците ме сканираха, сякаш бях гериатрична баба с проходилка, която току-що е излязла на футболното игрище.
– Ще ти е трудно, Синклер – обади се някой. – Омекнал си в градската си гилдия.
– Като за капак! – Отвърна Аарон на предизвикателството с усмивка и състезателен пламък в очите. Той слезе по стъпалата с три скока, после се обърна и тръгна назад, докато казваше: – Защо не си вземеш почивен ден, Тори? Искаше да си починеш.
Отворих уста, но той не дочака отговора ми. Тръгна към предната част на групата, шегувайки се с един грамаден рус мъж, по-висок от него с четири сантиметра. Двамата мъже започнаха да тичат по алеята. Когато останалите се втурнаха след тях, минавайки покрай стъпалата, на които стоях, забелязах тримата гадни възпитаници, които вчера бяха обидили Аарон.
Той ме беше изоставил, за да тича с тях? Нима не знаеше какво мислят за него?
Групата възпитаници изчезна по криволичещия път. Аз стоях сама на стълбите, облечена за бягане, но нямаше къде да отида. Вдишах хладен въздух и се огледах, чудейки се дали да не тичам сама… из непознати места… само с мислите си за компания.
Да, не става.
Отпуснах рамене и се върнах вътре. Брет сигурно се е вслушал в съвета ми, защото не се появи. Забързах към третия етаж, като си спомних, че все още носех маратонките си, когато се спънах на последното стъпало. Ругаейки, свалих обувките си, вдигнах ги и побързах да отида в стаята си.
Когато хванах дръжката, съседната врата се отвори. Появи се Езра, облечен в измачкана тениска и боксерки.
– Тори?
– Съжалявам – казах набързо. – Не исках да те будя. Върни се да спиш.
Ранното утринно слънце подчертаваше всяка измъчена линия на лицето му, потвърждавайки нуждата му от повече почивка – повече почивка. Кръговете под очите му бяха по-тъмни от вчера, което провали надеждите ми, че се е наспал след снощния ни разговор.
Той потърка лицето си и ме погледна по-съсредоточено.
– Няма ли да тичаш тази сутрин?
С всеки друг щях да си измисля извинение, вместо да призная, че са ме изхвърлили, но Езра не беше никой друг.
– Вместо това Аарон реши да тича с възпитаниците.
В един момент Езра се събуди напълно – и необичаен гняв помрачи чертите му.
– Добре. Дай ми само минута.
Той изчезна в стаята си, а аз примигнах тъпо.
– Минута за какво? – Попитах, отивайки до отворената му врата. Докато пъхах глава вътре, той навлече същият суитчър от снощи върху тениската си, после бръкна в куфара си за шапка като моята, но синя. Вече беше облякъл чифт черен анцук.
Най-накрая се досетих. Тази сутрин недоспалият ми мозък не работеше по най-добрия начин.
– Не, Езра! – Възкликнах. – Всичко е наред. Изморен си. Трябва да…
– Добре съм. – Той ми се усмихна, докато обуваше чорапите си. – Отдавна не съм тичал. Това ще ми се отрази добре.
– Но…
Хващайки ме с една ръка, той ме издърпа през вратата.
– Хайде да потичаме, Тори.
– Но…
Обхванал с ръка кръста ми, той се наведе, като почти удари челата ни.
– Не можеш да ме разубедиш.
Не, не можех. Не и след като внезапната близост на лицето му бе взривила мислите ми.
Върнахме се на свежия декемврийски въздух, направихме кръг от разтягания, след което потеглихме. Езра ни поведе, следвайки поддържана пътека от чакъл към обширните тревни площи зад имението. Никога преди не бяхме тичали заедно, но беше лесно; той забавяше ход, когато започвах да се задъхвам твърде жалко, а топлите му насърчения бяха приятна промяна от лаещите команди на Кай.
Обичах Кай, но той беше адски твърд.
Това не означаваше, че Езра ме остави да се отърва лесно. Всеки път, когато бях сигурна, че не мога да тичам повече, той ме призоваваше, като ме подканяше да измина още петдесет метра, преди да забавя ход. Направихме широк кръг около сградите на академията и докато стигнем отново до обширната морава на имението, вече бях изтощена.
Стъпките ми се влачеха, гърдите ми се повдигаха, а аз стенех патетично.
– Може би си по-зле от Кай.
– Аз? – Попита той, напълно невинен.
Реших да не му обяснявам как не мога да го подведа, когато той има толкова голяма вяра, че мога да се справя – и в резултат на това упорито се опитвах да не повърна на тревата.
– Следващият път – каза той, като изви ръка зад главата си в протягане, докато вървяхме – няма да вървим толкова лесно.
– Лесно? – Изплюх се, ужасена. – Това беше най-трудното бягане, което съм правила досега!
– Следващият път минимум двадесет мили.
– Двадесет? Ти си луд, ако си мислиш, че… – Погледнах искрящите му очи и избухнах в смях. – О, Боже мой.
Усмивката му се освободи, озари лицето му и заличи следите от изтощение. Той уви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си, без да прекъсва крачка.
– Справи се чудесно. – Усмихна се надолу към мен. – Всеки път, когато си мислех, че си приключила, ти продължаваше.
Бузите ми почервеняха и не можех да пропусна топлината, която се издигаше от тялото му и се просмукваше през дрехите ми – но ръката му вече се изплъзваше. Изправих се, бузите ми все още бяха топли, и се зачудих дали не си въобразявам, че ме докосва повече от обикновено. Дали съм му липсвала така, както на мен ми беше липсвал през последните седмици?
Той спря, сложил ръце на хълбоците си, докато оглеждаше ленивия склон, който се издигаше към високото имение.
– Добре. Време е за последния ни спринт.
Подсмръкнах.
– Да, аха.
– Говоря сериозно. Винаги завършваме тренировките си с нещо състезателно.
Като състезателни лицеви опори. Изтръпнах при напомнянето.
– Това е стартовата линия. Онова дърво е финалът. Първият, който е там, печели.
– Каква е наградата? – Сложих ръце и погледнах разстоянието. Не беше толкова далеч, но не и двайсет метра. – Ти, Аарон и Кай винаги залагате нещо.
Той потърка намек за сянка по челюстта си.
– Изборът на победителя, предполагам.
Ооо, хареса ми как звучи това. Усмихвайки се, заех изходна позиция.
– Готова.
Той зае същата позиция. Прочиствайки гърлото си, той задълбочи гласа си, за да имитира спортен коментатор.
– На твоя пост. Приготви се…
– Какво е това? – Задъхах се, сочейки зад него.
Той се извърна, за да погледне, а аз започнах луд спринт, като размахвах ръце. Езра изруга и тръгна след мен, но аз имах преднина. Щях да стигна първа до финала и да спечеля това.
Точно когато се изравних с целевото дърво, ръцете ме хванаха на кръста. Езра ме отлепи от земята, все още бягайки – невъзможно постижение, ако не беше нечовешката му сила. Той спря точно до дървото, смеейки се твърде силно, за да ме задържи. Гърбът ми се плъзна по гърдите му и краката ми се приземиха в тревата.
– Не мога да повярвам, че се поддадох на това – каза той задъхано. – Ти си такъв измамник.
Завъртях се с лице към него и се усмихнах.
– Произвеждах бойно предимство, а не мамех. Кай ме учи.
– Състезанието не е битка.
– Може би бягах за живота си.
– От мен? – Той повдигна закачливо вежди. – Това означава ли, че не обичаш да те преследват?
– Зависи кой гони – отвърнах закачливо.
– А? Значи предпочиташ преследването или улавянето?
Отметнах косата си с престорена надменност.
– Мислиш ли, че можеш да ме хванеш?
– Сигурен съм, че вече го направих.
Сърцето ми направи луд скок в гърдите и усмивка разтегли устата ми. Не можех да я сдържа, както не можех да спра руменината, която нагряваше бузите ми.
– Ами – започнах драматично, разпервайки ръце, докато отстъпвах назад – изглеждам ли…
Петата ми се закачи за корен на дърво, скрит в тревата. Изпищях и се преобърнах, а ръцете ми се размахаха. Гърбът ми се удари в земята, въздухът изби от гърдите ми и аз заслепено примижах към облачното небе.
По дяволите.
Лицето на Езра се появи над моето. Той приклекна до мен, а изражението му се бе превърнало в сериозна загриженост.
– Тори, все още ли си с мен?
Задуших се от смях и прошепнах:
– Езра? Това ли си ти?
– Аз съм тук. – Той хвана ръката ми и я потупа нежно. – Просто се дръж.
Трепнах с пръсти.
– Всичко става все по-тъмно.
– Върви към светлината, Тори.
Веждите ми се свиха.
– Не трябва ли да се отдалеча от светлината?
– Това няма същия звук – реши той. – Ще трябва да вървиш към светлината.
– Към светлината е. – Изчаках миг. – А сега какво?
Той взе ръцете ми и ги сгъна на гърдите ми в класическата поза „тяло в ковчег“ – и аз изгубих ума си. Превивайки се от смях, седнах и проверих петното от трева върху лакътя си.
– Следващия път първо ще те разсмея – обещах.
Той се усмихна, докато се изправяше.
– Можеш да опиташ.
Взех предложената му ръка. Докато ме издърпваше на крака, вниманието му се насочи към стената от дървета, която бележеше прехода от поддържано имение към дива гора.
Миг по-късно Аарон изскочи от дърветата. Възпитаниците му бяха точно зад него, като се движеха с много по-бърза скорост от мен и Езра. Гледахме как далечната група тича по пътеката към имението. Гласовете им се носеха в тихия въздух, думите бяха неразличими, но закачките и подигравките бяха лесно разпознаваеми. Те се подканяха един друг, докато тичаха.
– Радвам се, че не тръгнах с тях – промълвих аз. – Виж колко са бързи…
Замълчах, когато един изостанал човек се препъна от дърветата, а разликата между него и групата се увеличаваше с всяка секунда. Тя се препъна отново, като се напъна, но крачката ѝ беше скована и тромава. Възпитаниците в края на групата погледнаха назад, забелязаха, че тя се бори, и продължиха да бягат.
– Защо не спират? – Прошепнах.
Докато групата се протягаше към имението, още няколко възпитаници забелязаха жената, но никой не се поколеба. Аарон беше начело на групата, съсредоточен върху победата си.
Имението беше точно там и жената щеше да е добре. Това не беше голяма работа – и все пак се оказах наведена напред, мълчаливо молейки Аарон да забележи, че член на групата му е изоставен.
Почти при замъка той най-сетне се огледа. Видя жената. Отново погледна напред.
Гърдите ми се свиха.
После се откъсна от предната част на групата. С бързи крачки той изпревари останалите. Стигна до жената и я спря, навел глава напред и сложил ръка на рамото ѝ. Изпуснах дъх, който не бях осъзнала, че съм задържала.
До мен Езра също издиша, а свитите му очи бяха насочени към Аарон. Стояхме мълчаливо, докато Аарон водеше жената към имението. Изчезнаха около западното крило, последните, които завършиха маршрута си.
Никой от останалите възпитаници не беше спрял да провери как е спътникът им.
Назад към част 7 Напред към част 9
