Глава 14
– Падна миньорът – изпях под носа си, когато стъпките затрополяха към мен. – Но веригата на врага не можа да подкопае тази горда душа.
Уикър издаде силно хленчене в знак на щастлив поздрав.
– Арфата, която той обичаше, никога повече не проговори – полуизревах още по-тихо, докато се опитвах да сдържа гнева си. – Защото той разкъса акордите ѝ.
Стъпките спряха. Преместих четката по гърба на Уикър, отказвайки да погледна нагоре.
– Защо си тук? – Гласът ми беше мек. Темпераментът ми не беше такъв.
Уикър поклати глава, докато поздравяваше друида. Събрал се отново с познатия си, Зак се измъкна от кръстопътя, за да се присъедини към мен.
– Ако не искаше да се появя, трябваше да ми дадеш номера си.
С неохота се преместих към фланга на Уикър, за да направя място на друида до мен. Той избра гребен с широки зъби и аз го наблюдавах с ъгълчето на окото си, докато разресваше гривата на коня. Изглеждаше точно както преди девет часа, но по-уморен и мръсен.
– Миришеш на пот – съобщих му аз.
– Миришеш на кон.
– Конярът мирише на кон.
– Което означава, че и ти миришеш. – Той прекарваше гребена през един възел, а дебелите мускули на ръката му се огъваха от движението. – Намерих още две мъртви животни, но не и мъртви феи. Говорих с няколко, но те не знаеха нищо. Местните жители, които са наясно с убийствата, или са се скрили, или са избягали.
– Ами келпито? Изглежда, че знаеше нещо.
– Балигор сигурно е говорил глупости, за да те подмами да се приближиш достатъчно близо, за да се нахрани, но аз се опитах да говоря с него отново. Той ме избягва, а аз не съм достатъчно отчаян, за да го принудя да се покаже. – Зак замълча за миг, движенията на гребена му се забавиха. – Никога не съм виждал подобно нещо, а редовно се занимавам с тъмни феи. Цялото население от феи се страхува от едно и също нещо…
Прокарах четката по хълбока на Уикър.
– Но какво нещо? Какво убива животни и феи, като ги кара да падат мъртви? Какво кара феите да стават агресивни? Какво уби водача на моя завет, без да влиза в къщата му?
– Ако приемем, че никой не е влизал в къщата ѝ. Една фея не би използвала вратата. – Той продължи да разресва. – Ако това е убиец на феи, не мога да открия никакви следи от него, дори около телата.
Заобиколих хълбока на Уикър, за да почистя другата му страна.
– Възможно ли е да се проследи фея?
– Има няколко метода, но нито един от тях не работи.
– Значи има куп мъртви тела и никакви следи.
Той изръмжа нещо под носа си.
– Моите следи са телата. Отбелязал съм ги на картата ти, но не съм сигурен доколко е точна. Трудно е да се преведат местата от паметта ми на картата.
– Покажи ми я.
– Ако искаш.
Приключих с почистването на Уикър, след което го върнах в бокса му. Докато затварях вратата, Зак вдигна черна, изцапана с мръсотия раница, опряна до стената, и я преметна през рамо. Не го бях забелязала да я носи, а и не я беше взел на кръстопътя.
Вниманието ми се насочи към вратата на стаята за такъми, където имаше маса, която можехме да използваме за разглеждане на картата… но там нямаше столове. Краката ме боляха от дългия ден на усилие и не исках да стоя повече.
С мълчалива въздишка махнах на друида.
– Насам.
Той ме последва навън и изчака, докато заключих конюшнята. Все още не говореше, когато го поведох отзад, през задната врата, нагоре по стълбите и в малкия ми апартамент.
– Ти живееш тук?
Веднага съжалих за решението си да разкрия къде спя през нощта.
– Дай ми картата.
– Къде…
– Дай ми картата – повторих рязко – и си вземи душ, преди да седнеш на мебелите ми.
Веждите му се повдигнаха. Той отвори предния джоб на раницата си, подаде ми сгънатата карта, после събу ботушите си и отиде направо в банята, като взе със себе си и чантата си. Ключалката щракна.
Изчаках водата да се пусне, преди да отида в стаята си да се преоблека – дрехите ми наистина миришеха на кон, а и щеше да ми се наложи да си взема душ отново преди лягане. Навлякох анцук и торбеста тениска, върнах се в основната стая и се спуснах на дивана с уморена въздишка.
Точно когато разстилах картата на масичката за кафе, един ястреб се промуши през стената и кацна на подлакътника на дивана с размах на снежнобели пера.
„Друидът е в банята ти“ – отбеляза Рикр, сгъвайки крилата си.
Изучавах червените обозначения върху картата.
– Знам.
„И един прекрасен черен орел е кацнал на покрива.“ – Той щракна с човката си. – „Обсипах я с комплименти, но отговорът ѝ не беше благоприятен.“
Всяка отметка на картата беше придружена от номер и дата. Зак беше внимателен.
– Как реагира тя?
„Предложи ми да се поклоня в пръстта, преди да говоря с нея, тъй като това било правилното място.“
– Хм.
„Ако трябва да бъда честен“ – помисли той, като изкриви шия, за да оправи перата на гърба си – „тя е достатъчно могъща, за да се присъедини към един двор, макар и не достатъчно, за да го управлява.“
– И все пак тя е позната на друид. Изглежда като понижение.
„Не е позната, гълъбче.“ Той се развика, за да ме фиксира с кристалносиния си поглед. – „Връзката на друида с Господарката на сенките е съвсем различна.“
– Господарката на…
Душът се затвори с трясък и аз изоставих въпроса си за друг път. Пренебрегвайки шумоленето и трополенето от банята, се съсредоточих върху картата и разпръснатите знаци, които осеяха планинския склон. Картата на екрана на компютъра на Арла също беше маркирана и аз наклоних глава, докато се опитвах да си спомня къде бяха иконите. Бях я зърнала само за миг.
С щракване на ключалката вратата на банята се отвори и от нея излезе Зак, облечен в чиста тениска без ръкави и дънки – и двете черни, а влажната му коса беше грубо отметната назад от лицето, сякаш беше прокарал пръсти през нея. Раницата му висеше на една ръка.
Погледнах лицето му и попитах:
– Използвал ли си самобръсначката ми?
– Използвах собствената си самобръсначка. – Той прокара ръка по гладката си челюст. – Но взех назаем четката ти за зъби.
– Какво?
– Шегувам се. – Той вдигна чантата си. – Имаш ли пералня тук?
– В гардероба.
Той отвори гардероба до входа и започна да зарежда дрехите си в пералнята – не само това, което беше свалил, преди да вземе душ, но и поне още един чифт дрехи. Дали тази чанта съдържаше всичките му принадлежности за мисията му да спечели дарове от феите?
Изчаках да видя дали няма да попита как работи машината, но той се досети. Когато тя заработи с бръмчене, той затвори вратата на гардероба, постави раницата си до нея и тръгна към мен.
Като го гледах как се приближава – над метър и осемдесет широки рамене, мускулести ръце и опасна магия – се зачудих защо, по дяволите, съм го довела в моето лично пространство. Това беше моето убежище, а днес вече веднъж бяха нахлули в него. Не знаех как да се справя с второ нахлуване, дори с такова, което бях поканила.
„Добър вечер, друиде“ – копринено изрева Рикр. – „Добре дошъл в скромното жилище на моята вещица.“
Очите на Зак се свиха. Той не вярваше на искреността на шейпшифтъра повече от мен.
„Дано да намериш в него женски темперамент и остри остриета“ – завърши Рикр с подигравателен наклон на птичата си глава.
– Оценявам добрите пожелания – отвърна сухо Зак и се свлече до мен. – Искаш ли да споделиш името си?
„Рикр“ – предложи моят познат. – „Между другото, миришеш апетитно.“
– Много често чувам това. От феи – добави той остро, сякаш можеше да забрави, че наскоро му бях съобщила, че мирише. След душ той миришеше на сапун с аромат на бор, който ми напомняше за планинските гори в хладни, свежи вечери.
Рикр размърда ноктите си върху подлакътника на дивана.
„Предполагам, че тъмната ти дама на покрива ще се възпротиви да сподели вкуса на силата ти.“
– Много съм сигурен, че би го направила. Както и аз.
Раздразнена от явното увъртане на моя познат, аз се впуснах в разговора:
– Всички тела ли са маркирани тук?
– Да. – Той се облегна назад на възглавниците. – Разбра ли нещо?
– Линии.
Той примигна.
– Какво имаш предвид, с „линии“?
Посочих няколко смъртни случая на животни.
– Всички тези тела падат в близост до стара пътека, която беше затворена преди две години след свлачище.
Когато той седна напред, за да погледне по-отблизо, посочих още няколко тела.
– Мисля, че тук има корито на поток. А тук – тези са в един овраг. Виждала съм го от пътеката за езерото Мънроу.
– Значи… – Той се загледа в картата. – Мислиш ли, че убиецът е пътувал по тези пътеки, като е избивал всички животни, които е срещал по пътя си?
Кимнах.
– Тези маршрути са по-лесни от прокарването им през гората. И всички те се движат надолу по планината, което предполага, че убиецът е пътувал далеч от върха. Това е по-логично, отколкото да се движат безцелно на зигзаг по склоновете.
– Може би убиецът не дебне около кръстопътя, а излиза от него. Той се появява от кръстопътя, продължава да убива и отново се оттегля в кръстопътя.
– Изглежда правдоподобно. – Дръпнах един кичур коса, който висеше над рамото ми. – Линиите не са толкова ясни тук и тук – посочих отделни струпвания – но може да има още тела, които не си открил.
Зак не каза нищо и аз го погледнах. Със сведени вежди и лакти, подпрени на коленете, той изучаваше внимателно картата. С тиха мисъл да ми каже, че ще държи под око орловата фея отвън, Рикр излетя и изчезна през стената.
– Виждаш ли другата схема? – Попитах друида.
– Да – промълви той. – На всяка „линия“ има множество смъртни случаи на животни, но само един смъртен случай на фея.
Прокарах пръсти през поредния кичур от косата си, после разсеяно я разделих на три части и започнах да я сплитам. По една смърт на фея на „екскурзия“ на убиеца. Това означаваше ли, че убиецът е търсил тези феи, или беше съвпадение? И, забелязах, тялото на фея обикновено беше в най-отдалечената точка от върха. Връщал ли се е убиецът на кръстопътя, след като е убил някоя фея? Защо? Какво означаваше всичко това?
– Коя е тази песен?
Зяпнах.
– А?
Погледът му се плъзна по лицето ми.
– Ти си напяваше.
Мелодията на старата ирландска балада, която бях пяла на Уикър, все още се въртеше в главата ми. Изправих се на крака.
– Свършихме тук. Вече можеш да се измъкнеш.
Той се облегна назад, главата му се облегна на възглавниците.
– Всъщност за известно време ти беше полуприятно.
Обърнах се обратно към дивана и се наведох над него. Подпрях ръка на рамото му, топлината на тялото му стопли хладните ми пръсти и се усмихнах.
– Не ме разбирай погрешно, друиде. Работя с теб, за да открия този убиец, а не защото се наслаждавам на компанията ти. – Приближавайки лицето си до неговото, се уверих, че той не може да пропусне враждебността ми. – Всичко, което си ти, е всичко, което крайно ненавиждам.
– И какво е то?
– Силен човек, който злоупотребява с по-слабите от него.
Не видях ръката му да се движи, но изведнъж пръстите му бяха стиснати около китката ми.
– Тогава каква си ти, вещице? – Попита той, а гласът му беше тъмен и опасен. – Когато искаше да отрежеш зъбите на онзи фермер, ти ли беше ангел с подменено острие, раздаващ справедливо правосъдие? Защо на теб ти е позволено да съдиш другите, а на мен – не?
Той отблъсна ръката ми от рамото си и се изправи. Притиснати между дивана и масичката за кафе, ние се изправихме един срещу друг, от крак на крак, втренчени в очите си. Дланта му се притисна към горната част на бедрото ми, натискайки скритото в джоба ми ножче, като безмълвно ми казваше, че знае, че е там.
– Никога не съм се преструвал на добро момче – изръмжа той тихо. – Така че престани да се държиш така, сякаш си много по-добра от мен. Може да не си толкова дълбоко, но си тук долу в тъмното заедно с мен.
Дъхът ми се изтръгна и аз се отдръпнах от него.
– Излизай.
Той се премести в центъра на стаята.
– Дрехите ми са в пералнята ти.
– Не е мой проблем.
– Няма да си тръгна без тях.
Проклех и се обърнах от него.
– Тогава си тръгни, когато свършат.
– И къде да отидеш? Така или иначе ще се върна на сутринта.
Настървена, се обърнах назад.
– Защо?
– Намиране на убиец, помниш ли? Или ангажиментът ти вече е отпаднал?
Зъбите ми заскърцаха. Може би трябваше да му кажа, че полицията ме разследва за убийство; перспективата агентите да почукат на вратата щеше да го изкара оттук. Но разкриването на тази информация означаваше да му връча оръжие, което можеше да използва срещу мен.
– Добре – изръмжах аз. – Прави каквото искаш. Аз си лягам.
– Имаш ли нещо за ядене?
– В кухнята. Помогни си сам. – Втурнах се към стаята си. – Но не пипай нищо друго!
Блъснах вратата на спалнята си и потиснах желанието си да извадя ножа.
Долу в тъмното – беше казал той. Не исках да разбера, но знаех точно какво има предвид. Тъмнината… насилието. Ние бяхме хора, които живееха с насилие и в насилие. Около нас и вътре в нас.
Но какво искаше да каже, когато попита защо аз мога да съдя другите, а той – не?
Дъхът ми се забърза през носа. Тръгнах към гардероба си, протегнах се към най-горния рафт и взех чист чаршаф, резервна възглавница и пухкаво одеяло, което използвах в студените зимни нощи. Тръгнах обратно през стаята си и блъснах вратата.
Друидът погледна нагоре. Той стоеше пред хладилника ми, сложил едната си ръка на отворената врата, докато разглеждаше съдържанието му.
Хвърлих товара си на дивана, влязох обратно в стаята си и затръшнах вратата за втори път. Облегнах се на нея и подпрях глава на дървото.
„Рикр? Как ще се чувстваш, ако трябва да пазиш стаята ми цяла нощ?“
Отговорът му беше мигновен.
„Ще защитавам добродетелта ти до сетния си дъх, гълъбче.“
Смутих се, докато се отдръпвах от вратата. Добродетелта ми не беше това, за което се притеснявах.
Назад към част 14 Напред към част 16
