Глава 6
Четири сантиметра стомана пробляснаха, докато въртях ножа над и под пръстите си в безкраен цикъл. Дъждът се удряше в покрива над главата ми, а единственият друг шум идваше отдолу – глъчката на разговор на възрастни, преплетена с небрежен смях.
На няколко метра от нас момчето в черно седеше до стената. Вместо нож в едната си ръка държеше малка книга с кожена подвързия. Вероятно гримоар – личният му архив от магически знания. Той прелистваше страниците, а погледът му се рееше безцелно по тях. И на него му беше скучно.
Все пак таванът беше по-добър вариант от това да стои цяла нощ под дъжда.
Това беше вторият път, в който се промъквахме на тавана, вместо да чакаме на алеята. Сърцето ми се свиваше от перспективата да ни хванат, но щяхме да имаме достатъчно време да се измъкнем навън преди разсъмване.
Погледнах празното пространство между нас, достатъчно голямо, за да седне още един човек, след което изпънах краката си, притискайки се към стената. Ножът отново започна да се върти.
Най-дълбокият глас долу изръмжа нещо и всички останали млъкнаха. Мъжът продължи заплашително да ръмжи, а аз се напрегнах, за да различа думите, губейки представа за точното движение на ръката си.
Ножчето се изплъзна от пръстите ми. Все още въртящо се, то се плъзна по пода и се блъсна в ботуша на момчето.
Той го погледна. Макар да беше разкопчал якето си и да разкриваше обикновена черна тениска, беше оставил качулката вдигната. Виждаха се само няколко кичура от тъмната му коса, които се спускаха по челото му. Прибрал гримоара си във вътрешния джоб на палтото, той взе ножа ми и разгледа лъскавата червена дръжка, а след това и късото острие. Докато го гледах, се притесних, като придърпах шифонената си блуза, а след това оправих гладката си слънчогледоворуса конска опашка.
Той натисна ключа. Острието се прибра с щракване. Докосна го с палеца си и то изскочи обратно.
– Да не се порежеш – подиграх се аз. – Ножовете не са играчки.
Усмихвайки се, той хвърли острието във въздуха. То се завъртя с крайчеца си, после се спусна обратно. Той го хвана за острието. Погледът му се насочи към мен, за да прецени реакцията ми.
Притиснах длани към пода, като се престорих на невъзмутима.
– Да, да.
Той отново хвърли острието и го хвана за дръжката – тогава ръката му изпъкна. Острието се заби в дървения под между два от пръстите ми, ръбът беше на четвърт инч от кожата ми.
Белите ми дробове се надигнаха, но не си позволих да се отдръпна.
– Леко впечатляващо – изревах аз.
Той свъси вежди и пусна ножа, оставяйки го забит в пода. Грабнах го и го насочих към ръката му. Веждите му се вдигнаха по-високо.
– Съвсем справедливо – казах му. – Или те е страх?
В отговор той постави лявата си ръка на пода, с разперени пръсти. Обърнах ножа, като заковах погледа си на мястото между средния и безименния му пръст. Нервите в стомаха ми изтръпнаха, но не исках да се надпреварвам със собственото си острие.
Прехапах долната си устна, след което засилих ножа надолу. Той се удари в дъските на пода с тъп трясък – и момчето се отдръпна назад. Когато вдигна ръката си, по ръката му се стичаше кръв.
– О, по дяволите! – Задъхах се и прибрах острието. – Аз те порязах!
Той погледна недоумяващо ръката си, докато кръвта се събираше в дланта му. Ругаейки под носа си, посегнах към него.
– Всичко е наред – промълви той, избягвайки ръката ми. – Не ми трябва…
Хванах го за китката.
– Нека да видя колко е зле.
Той се отдръпна. Аз се приближих. Той изви ръката си, като почти ме издърпа в скута си.
– Просто ме остави да видя! – Изсъсках, вкопчвайки пръсти в китката му. Притисната до страната му, дръпнах ръката му към себе си и погледнах надолу. Раната между пръстите му кървеше свободно и не можех да определя колко е дълбока. Сигурно го болеше адски много.
– Майната му – промълвих виновно. – Аз съм идиот.
– Да, идиот си.
– Замълчи. – Загледах се в сенките под качулката му. Внезапно разярена, избутах качулката му. Слабата светлина падаше върху лицето му, осветявайки светлата му кожа – и прясната синина, която потъмняваше скулата му.
Седнах назад. Той се намръщи, после се облегна на стената и все още държеше кървящата си ръка нагоре. Отново извадих ножчето си, разкъсах подгъва на блузата си и отрязах ивица от долната ѝ част. Той не каза нищо, докато увивах копринената материя около ръката му, за да образувам импровизирана превръзка, нито когато извадих от задния си джоб малка, плитка опаковка. Отвинтих капачката и загребах бял крем върху пръстите си.
– Какво е това? – Попита той подозрително.
Клекнах пред него.
– Леля ми е алхимик. Тя го е направила. Избледнява синините за няколко часа.
Той не попита защо го нося със себе си. Отговорът беше толкова очевиден, колкото и лилавата следа на лицето му.
– Не мърдай – предупредих го, докато протягах ръка към него.
Той леко изохка, когато хладният крем докосна бузата му. Разпределих го внимателно по синината, като го втривах в кожата му.
Пръстите му докоснаха китката ми, спирайки движението ми. Срещнах очите му, изненадана от това колко близо бяха лицата ни.
– Леля ти ли е тази, която искаш да убиеш? – Въпросът беше мек, без пречупване.
Потърсих нечетливия му поглед.
– Да.
– Тя купувач или продавач е?
С поглед към невидимата стая долу отговорих:
– Продавач.
Сякаш в отговор дълбок мъжки глас избухна със студен смях. Момчето не трепна, но зениците му се разшириха от адреналина.
– Той ли е този, когото искаш да убиеш? – Попитах.
Брадичката му се наклони в леко кимване.
Спомних си как този груб глас можеше да заглуши всички останали долу.
– Звучи опасно.
Устните на момчето се стиснаха в тънка линия. Зениците му се разшириха още повече.
– Той е.
– Мислиш ли, че можеш да го убиеш?
– Все още не. – Същите думи като в първия ни кратък разговор. – Все още не съм достатъчно силен.
Пръстите ми се плъзнаха надолу и се притиснаха към челюстта му в мълчаливо съчувствие.
– Е, Рут?
Ръмжащият глас изръмжа точно под мен и аз поех дъх, падайки в момчето. Ръцете му притиснаха горната част на ръцете ми и така замръзнахме.
– Успокой гласа си, Бейн – рязко отговори леля ми. – Не искаме да излъчваме тези преговори.
– Това не са преговори – отвърна мъжът, източноевропейският акцент уплътняваше думите му. – Аз вече направих предложението си.
– И аз няма да продавам на първия купувач, който почука на вратата – изпъшка Рут. – Защо я искаш?
– По-моя начин – изохка той. – Или отказваш, или се противопоставяш.
Кратка пауза.
– Няма да откажеш. – Ръмжащият му глас стана тих, зловещ. – Да задържиш момичето само ще ти донесе още неприятности. Отърви се от нея сега. Офертата ми е щедра за един закърнял от магията дребосък.
Мълчанието отново се проточи, преди Рут хладнокръвно да отговори:
– Ще обмисля предложението ти.
Бейн се засмя и стъпките се отдалечиха. Приглушеният тътен на разговора се разнесе, когато той отново се присъедини към основната група.
Пръстите ми трепереха, докато стисках с юмруци тениската на момчето. Той не беше показал болка, когато бях порязала ръката му. Не беше показал страх, когато говореше за Бейн. Но сега…
Сега той ме гледаше с такъв нестихващ ужас, че знаех, че разцепените устни и счупените кости са най-малката ми грижа.
Назад към част 6 Напред към част 8
