Глава 11
Седях на леглото си с вдигнати колене и наблюдавах Зилас. Спиралите на магията оформяха пода около него, а той се сковаваше от болка, когато в раната на рамото му се събираше пурпурна сила. Той лекуваше нараняванията си от десет минути насам, а тъмните прорези изчезваха един по един.
Преди да започне, беше прекарал повече от час под душа, попивайки топлината, за да има достатъчно магия. Докато беше там, го бях нахранила с три купички с пареща супа, една след друга. Вероятно това не беше помогнало в сравнение с постоянната топлина от душа, но не бях в състояние да направя нищо друго.
Багряното сияние избледня и Зилас седна. Голото му туловище, непрекъсвано от бронята, отново беше девствено, без следи от разрези, които бяха пресекли тялото му. Изправен, той се запъти към леглото и се свлече по корем до мен. Докато наместваше главата си върху сгънатите си ръце, изтървах сълзите, които се надигаха в очите ми.
Как щяхме да победим Клод, да си върнем откраднатите страници от гримоара и да отмъстим за родителите ми, ако не можехме да победим Називер?
– Не можеш да убиеш всички врагове. – Гласът на Зилас беше хрипкав. – Това, колко ги мразиш, не прави нито теб по-силна, нито тях по-слаби.
Оловната тежест в гърдите ми притисна белите ми дробове.
– Не мислиш, че можем да победим Називер?
– Не и без dh’ērrenith.
Между нас настъпи безнадеждна тишина. Зилас изпъна крака и въздъхна, докато се опитваше да се настани удобно. Загледах се разсеяно в голия му торс, после се развих от мизерната си топка. Преместих се на негова страна и притиснах ръце към гърба му.
Той се дръпна от изненада, после отново се успокои. Прокарах ръце нагоре към раменете му, намерих най-стегнатите мускули и започнах да ги масажирам.
– Какво стана с онзи магьосник? – Попитах го. – Той познаваше Називер, значи трябва да познава и Клод. – Спомних си за старата снимка в папката на Тори, докато впивах палците си във възела под лопатката му. – Този човек изобщо човек ли е?
– Мирише на хх’айнун.
– Защо тогава не е остарял? А магиите му са… Никога не съм виждала подобно нещо. Толкова е бързо. – Преместих се на другото рамо на Зилас, като здраво проследих стегнатите му мускули. – Ще видя дали мога да намеря онзи случай, за който споменаваше Тори. Някой е направил негова снимка, така че може би в базата данни на МагиПол има информация за него или защо е бил разследван преди двайсет години.
– Хнн.
Наведох се настрани, за да видя лицето му. Очите му бяха затворени, дишането му беше бавно. Слаба усмивка докосна устните ми. Последния – и единствен – път, когато бях масажирала скованите му мускули след лечение, той се беше изхрачил, оплакал и се беше опитал да ме отблъсне. Бяхме изминали дълъг път.
Но някои неща не се бяха променили – като например това, че той претърпя ужасни наранявания, докато ме защитаваше.
– Зилас? – Гласът ми трепереше при името му. – Ти почти умря, нали?
Той отвори едно око.
– Називер не се опитваше да ме убие.
– Не се е опитвал?
– Ако искаше да ме убие, щях да съм мъртъв.
Ръката ми беше на тила му, но не си спомнях да съм я сложила там. Пръстите ми потънаха в заплетената му коса, стиснати здраво.
– Не можех да те чуя. Не можехме да комбинираме магията си, когато това можеше да спре Називер. Моля те, Зилас, кажи ми как да чуя ума ти.
Той извърна глава, едното му меко светещо око се взираше в мен.
– Ти искаш всичко, сякаш е нищо.
Докато объркването бръмчеше в мен, откъм главната стая се чу глух звук – входната врата се затваряше. Амалия си беше вкъщи.
Слязох от леглото.
– Ще се върна веднага. Просто… просто задръж тази мисъл, добре?
Челото му се набръчка от идиома. Оставих го да се замисли, а аз побързах да вляза в основната стая.
Амалия разкопчаваше високите си ботуши, а русата ѝ коса висеше свободно около раменете ѝ. Когато се втурнах в полезрението ѝ, тя смъкна палтото си и го хвърли на рафта в предния шкаф.
– Зора е жива – каза тя.
Болезненият възел в гърдите ми се отпусна.
– Ще се оправи ли?
– Твърде рано е да се каже. – Минавайки покрай мен, Амалия падна тежко на дивана. – Лечителите я стабилизираха, но тя все още е в критично състояние.
– Зилас не може да я излекува. – Притиснах ръка към стомаха си, за да потисна тревогата си. – Дори и да успеем да го накараме да го направи, без никой да забележи, как ще обясним как са изчезнали нараняванията ѝ?
Амалия поклати глава.
– Не съм сигурна, че фантастичното му демонично лечение може да накара тези наранявания да изчезнат. Тя има вътрешни разкъсвания и… неща, които не би трябвало да са там, където трябва. Не мисля, че някоя магия може да предотврати сепсиса.
Коленете ми отслабнаха и седнах на масичката за кафе, преди да се подкосят.
– Мястото на лечителите беше зоологическа градина. Това не се е случило само на вас. Много членове на гилдията бяха ранени, някои доста тежко. – Тя отпусна главата си назад. – Щеше да е по-зле, ако тримата не бяхте отстранили онези големи.
– А какво да кажем за цялата демонична магия, която Зилас и Називер хвърляха наоколо? Някой забеляза ли?
– Не мисля. Летяха толкова много магии и всеки беше съсредоточен върху собствените си неща. – Тя се отдръпна от дивана и се протегна. – Плюсът е, че нашата гилдия излезе начело.
– Но така и не разбрахме какво е искал Клод от онази жена Варвара – отбелязах аз с въздишка – нито дали го е получил. И не сме по-близо до това да го намерим. И все още не знаем…
Тя леко ме удари по върха на главата.
– Не бъди толкова мрачна. Ще го разберем.
Изненадана, аз се усмихнах леко.
– Благодаря, Амалия.
– Разбира се. Зилас приключи ли с душа?
– Всичко е твое.
Докато Амалия вземаше хавлиена кърпа и се заключваше в банята, аз се запътих към спалнята си. Зилас беше подпрял лице на ръцете си, а очите му бяха затворени. Когато изпълзях на леглото, клепачите му трепнаха.
– Ваянин? – Промърмори сънливо той.
Седнах до него.
– Защо не можеш да използваш името ми?
Той измърмори нещо.
– Какво говореше преди? Зилас?
Раменете му се повдигаха и спускаха с бавни вдишвания. Наведох се напред, за да го погледна. Той или спеше, или беше много близо до това.
Издърпах резервното си одеяло, сгънато в подножието на леглото, изпод краката му и го обърнах върху него. Той се размърда, после отново се отпусна. Върнах се на мястото си и се замислих дали да не извадя лаптопа си, за да потърся в архивите на полицията онази снимка на мистериозния магьосник, но и аз бях изтощена.
Ръката ми се плъзна към топлината на Зилас от само себе си. Прокарах пръсти през тъмната му коса, после проследих един от роговете му до върха му.
Пръстите ми все още бяха заплетени в косата му, когато заспах.
В съня си бях приклекнала на скалисто възвишение. Зората оцветяваше хоризонта в тъмносиньо, а дългата ми сянка се простираше към ръба на скалата.
Под мен имаше закътана купа, единствената почивка, която виждах в гледката от назъбени скали, вълни от пясък и рядък, тъмен растителен свят. Куполни постройки, почти като иглута, но направени от грубо издялана скала, бяха осеяни с вдлъбнатини и извивки на терена, а около тях горяха половин дузина големи огньове.
В съня ми проникна настойчив шум, който ръмжеше категорично.
Слънцето проби хоризонта зад гърба ми и топлата златиста светлина се разля по пейзажа, осветявайки нажежените до червено скали и пясък. Сънуваното от мен лице се изправи и отиде до ръба на скалата.
Шумът ставаше все по-силен, подръпвайки съзнанието ми. Толкова е странно как знаех, че сънувам и че нещо ме събужда.
Вгледах се в грубото селище, после скочих от скалата и се приземих на рохкавия пясък. Тръгнах към тези странни постройки. Времето се ускори и след секунди вече се движех между скални куполи с дъговидни входове, чиито врати бяха покрити със здрави завеси.
Шумолящи звуци и тихи гласове се конкурираха със силния грохот, но аз не потърсих източника на шумовете. Спрях пред най-големия купол, като наблюдавах завесата. Тя се разтрепери, после се появи нежна ръка с червеникава кожа и тъмни нокти. Ръката се изви над завесата и я разтвори в знак на покана.
Влязох в тъмната вътрешност и завесата се спусна зад мен. Всичко стана черно.
Челото ми се набразди и примижах с очи. Сивата утринна светлина се процеждаше през завесите на спалнята ми, а ентусиазирано мъркане изпълваше ушите ми.
Зилас се беше изтегнал на леглото до мен, а Чорапче лежеше на гърдите му. Докато тя мъркаше като преработен мотор, той лениво разтриваше ушите ѝ с две ръце. Тя накланяше глава настрани, а лапите ѝ правеха малки движения на месене.
Гледах го, без да дишам. По причини, които не можех да си обясня, не можех да откъсна поглед от ръцете му и нежния начин, по който галеше малкото, крехко коте. Очите му бяха полузатворени, сънливостта го бе прилепила и в сънливото му състояние неочаквана откритост докосваше чертите му, уязвимост, която рядко зървах.
Чорапче мъркаше, без да подозира, че източникът на ласки е демон, който може да убива без съжаление и милост, същество от друг свят, превъзхождащо хората по сила, мощ и жестокост. Тя вдигна брадичката си, за да я почеше по врата, което дивият демон услужливо ѝ осигури.
Погледът ми проследи твърдите линии на предмишницата му до тежките мускули, които сковаваха горната част на ръката му и се огъваха при движението на китката му.
Главата му се извърна.
– Ти си будна.
Измъкнах се от захласа. В лицето ми нахлу топлина и се свлякох от леглото толкова бързо, че едва не се приземих на пода. Улових се и оправих измачкания си пуловер.
– Хм. Добро утро.
– Защо променяш цвета си, Ваянин?
Напуснах спалнята си и оскъдно облечения демон в леглото ми.
Няколко минути по-късно миех зъбите си в банята и се опитвах да си спомня повече за този странен сън. Пустинен пейзаж… елементарна общност от каменни къщи… онази червенокожа ръка, малка и женствена, която дърпаше завесата, подобна на врата, и я разтваряше.
Колкото повече се опитвах да анализирам детайлите, толкова повече те се смесваха, докато не бях сигурна какво съм сънувала. Изхвърлих го от съзнанието си и се съсредоточих върху задачите си за деня.
Час и половина по-късно Амалия излезе от стаята си, а косата ѝ беше вързана на небрежна конска опашка. Когато ме видя пред масичката за кафе, тя прекъсна прозявката си.
– Искам ли да знам какво правиш? – Попита тя сухо.
Повдигнах рамене и се държах хладно, въпреки че се гордеех с усилията си. На масата беше разпръсната мрежа от флашки и цветни лепящи се листчета.
– Добре, значи. – Посочих картата в центъра. – Клод. Той е в средата на всичко, така че там го сложих. Тук са вампирите. Тук, Варвара и големите. Тук, магьосникът албинос. Добавих и Езра, тъй като не знаем дали той е свързан с Клод.
Амалия се приближи.
– Виждам, че си включила и моето семейство. И твоето. И гримоара.
Кимнах.
– Без да знаем целта на Клод, е трудно да предположим каква е връзката между всички тези хора. Единствената ясна връзка е Демоника, дори и да е само демонична кръв.
Тя седеше с кръстосани крака до мен и изучаваше работата ми.
– Знаем, че Клод иска всичките дванайсет Дома на демоните. Той ти каза, че е първият призоваващ след фамилията Атанас, който има всичките дванайсет имена, но не знае как да призове Дома Вх’алир.
– Ако иска само това, защо е откраднал тези страници от гримоара? Те бяха заклинания, а не имена. – Сдъвках тапата на писалката си. – Това прави две неща, които той иска и които ние не разбираме – заклинанията в гримоара и съюз с Варвара.
– Ако разберем едното, вероятно ще можем да разберем и другото, но просто нямаме достатъчно информация. – Тя посочи една карта. – Мисля, че страховитият магьосник е най-добрата ни следа. Той познава Називер и е взел един от големите. Обзалагам се, че знае за сделката, която Клод е сключил с Варвара.
– Ще намеря делото на Тори за него.
– Ти го направи. – Тя отново се изправи на крака. – Имам някои поръчки, които трябва да изпълня, а и хранителните продукти са ни малко. Искаш ли да спра в магазина?
– Да, моля. Можеш ли да избереш нещо за Зора, докато си там? Цветя, картичка за здраве или нещо друго…
Изражението на Амалия се смекчи.
– Как е тя?
– Тази сутрин се обадих на лечителя. Няма промяна.
След като Амалия си тръгна, проверих Зилас – коткаше се насред леглото ми, а Чорапче се беше разпростряла в краката му – след което се настаних с лаптопа си. Започнах да търся случаи на демонични магове, тъй като именно за тях Тори беше питала Наим Ашраф, но когато и това не доведе до нищо, опитах няколко комбинации от ключови думи. Утрото се превърна в следобед, докато прелиствах дело след дело за демони.
Когато следобедът се изниза, оставих лаптопа настрана с разочарована въздишка. Главата ме болеше от прекалено дългото взиране в екрана. Трябваше да направя нещо друго.
Когато измъкнах металния калъф на гримоара изпод леглото си, Зилас се събуди достатъчно, за да ме погледне сънливо, но не се помръдна от ленивото си разтягане. Обещах му да хапне нещо по-късно, след което изнесох гримоара до бара за закуска.
Отворих древната книга до първия запис на Мирин, проучих краткия пасаж и го прелистих. Открих името ѝ само шест страници по-късно, забутано в долния ъгъл на страница с подробни заклинания за един от експерименталните масиви на Антеа. Този запис беше по-дълъг и преводът му отне известно време. Докато сложа молива, главоболието ми се беше увеличило значително.
Очите ми се задържаха, сестро, върху чудо, което не приличаше на никое друго.
Докато пиша тези думи, един син на Вх’алир ме наблюдава. Той не е звяр, както очаквах, и признавам, че съм изненадана, че формата и визията му са приятни за гледане.
Смееш ли се на глупостта ми? Понякога се съмнявам в собствената си мъдрост, че съм се доверила на това същество. Със сигурност се съмняваш, Мелита, макар че обещанията му са солидни и досега той е държал на нашата безопасност повече от всичко останало.
Не съм ти казвала обещанието си към него. Още си твърде млада, за да разбереш, но една по-възрастна сестра трябва да извърви трудни пътища, за да защити семейството си.
Имам още две години, за да ти го кажа… две години преди душата ми да стане негова.
При мисълта, че съм определила последния момент от живота си, сърцето ми трепери, но ако този удивителен, смел, царствен владетел на Вх’алир осигури бягството ти от кошмара, който се е спуснал над нас… в такъв случай, най-скъпа ми сестро, аз ще отида щастливо в ефира с неговата ръка.
– Мирин Атанас
Пулсът ми заби силно в гърлото. Мирин успешно бе призовала демон от Дванайсети дом – и му бе обещала душата си. Беше избрала да сложи край на живота си, за да защити по-малката си сестра и да запази наследството на Атанас живо.
Тя беше много по-смела, отколкото аз някога бих могла да се надявам да бъда.
Макар че Мирин беше оцеляла при призоваването на Вх’алир и дори беше сключила договор с него, тя не беше споменала за страшното предупреждение на гримоара за Дванадесетия дом. Дали беше научила нещо от древния Динен? Дали предупреждението е било погрешно, или все още не е открила защо предшествениците ѝ толкова са се страхували от демоните на Вх’алир?
Обърнах се на стола си и изучих таблицата на връзките върху масичката за кафе с Клод в центъра. Защо всяко ново нещо, което научавах, пораждаше още повече въпроси?
Назад към част 11 Напред към част 13
