Глава 23
– Кой винаги наблюдава? – Попитах, макар да бях сигурен, че знам отговора.
Ейми стисна устни толкова силно, че те побеляха, и за секунда си помислих, че ще ме изгони. Но след два дни и половина без сина си сигурно отчаяно се нуждаеше от помощ, защото ме хвана за ръката и ме поведе по коридора към кухнята в задната част на къщата. Големите врати на терасата заемаха стената зад масата за хранене със стъклен плот, но всички щори бяха затворени.
– Първото съобщение получих преди два дни – каза тя и намери място зад полуострова на плота, за да се наведа. – Каза, че има Даниел и ако се свържа с властите, човешките или полицията на МП, ще го убие.
– Има ли нещо друго?
– Че по-късно ще изпрати още инструкции и е по-добре да ги изпълня докрай, ако искам да видя отново сина си. – Устата ѝ трепереше. – Изпрати няколко снимки, но не мога да определя часа на деня. Даниел може вече да е м-мъртав.
Трескав дъх разтърси тялото ѝ.
– Видях Даниел вчера – казах бързо и пъхнах значката си в джоба. – Не успях да го откъсна от похитителя, но той беше добре. Искаше да се върне при теб.
В очите ѝ се появиха сълзи и се разляха.
– Ти го видя?
– Да, и аз и партньорът ми работим денонощно, за да върнем Даниел жив и здрав у дома. – Направих жест към най-близкия до мен стол в трапезарията. – Имате ли нещо против да седна?
– Заповядайте.
– Благодаря. – Спуснах уморените си кости на седалката. – Да започнем отначало. Даниел беше отвлечен пред библиотеката на Аркана История. Какво е правил там?
– Сутрин има свободен час. – Тя размаха ръце с нервна, неистова енергия. – Така че е отишъл в библиотеката, за да учи до първия си час.
Кимнах, чудейки се дали трябва да си водя записки.
– Дали Даниел се е държал странно? Споменавал ли е нещо за това, че го следят?
– Н-не. Изглеждаше напълно нормален, когато го закарах на автогарата.
– Кога получихте първото съобщение за откупа?
– Малко след десет сутринта в петък. – Тя се поколеба. – Може би трябваше да отида. Ако похитителят разбере, че си тук…
– Няма да го направи – уверих я, макар че не можех да подкрепя това твърдение с нищо друго освен със съмнението, че Радомир ще пропътува целия път дотук, за да провери какво става с Ейми. – Знаеш ли какво иска похитителят от теб?
– Още не е казал…
Наблюдавах я как се суети тревожно.
– Но можеш да се досетиш. Той се е насочил към Даниел заради гласуването тази вечер.
Едно отривисто кимване наклони главата ѝ.
– То беше спорно от самото начало и… – Гласът ѝ се пречупи и тя преглътна, за да се успокои. – Ако не направя това, което ми казва, той ще убие момчето ми.
– Няма да позволя това да се случи, госпожо Бюканън.
– Той каза, че ако въведа полицията в случая, той ще разбере.
Това проследих, но въпреки че Радомир имаше вътрешен човек – или жена – в участъка, никой не знаеше, че съм тук.
Ейми стисна ръба на плота като в пазва.
– Казахте, че сте видели Даниел. Какво се случи?
Какво се е случило? Бяхме се провалили, ето какво се случи. Почти бяхме спасили сина ви, госпожо Бюканън, но егото ни надделя и се провалихме.
– С партньора ми намерихме Даниел в един изоставен влаков тунел – казах ѝ аз. – Но похитителят ни изненада и избяга с Даниел.
Тя се обърна, скривайки лицето си, но по треперенето ѝ разбрах, че плаче. Станах от стола, заобиколих гишето и поставих нежна ръка на рамото ѝ.
– Веднъж намерихме Даниел. Можем да го направим отново. Мога ли да видя съобщенията, които похитителят ви е изпратил?
Подсмърчайки, Ейми извади телефона си от джоба, почука по екрана и ми го подаде.
Прелистих съобщенията, които бяха дошли от скрит номер. Първото беше снимка, показваща Даниел, прикован към пода на тапицираната стая, където го бяхме намерили в тунела на метрото. Снимката беше последвана бързо от първите заповеди на Радомир. Ейми беше отговорила, молейки го да не наранява сина ѝ.
Радомир беше изпратил няколко снимки на Даниел в стаята с подплатени дрехи. След това, като започна рано тази сутрин, беше изпратил снимки на Даниел на друго място. На тях момчето беше вързано и със запушен устата и седеше на пода на тъмна стая с плочки. Единственият източник на светлина идваше откъм гърба на фотографа и, ако се съди по правоъгълния лъч, светлината проникваше през отворена врата.
Последното съобщение беше повторение на първоначалните заповеди на Радомир: Не се свързвай с полицията, останете си вкъщи и чакайте по-нататъшни инструкции.
Потъвайки обратно на стола в трапезарията, увеличих последната снимка, но това беше безформена стая. Никакви мебели, никакви архитектурни детайли, никакви прозорци. Единственото нещо, което подсказваше къде може да е Даниел, бяха плочките на пода, на които се виждаха три крещящи златни звезди в центъра на всяка плочка с въглен.
Една от възможните улики се открои пред мен. Радомир беше изпратил четири снимки на Даниел с разлика от около час – вероятно за да държи Ейми колкото се може по-безумна – и на всички тях имаше две сенки на пода – сянката на Радомир с формата на мъж, когато е правил снимката, и още един предмет. Но колкото и да накланях глава или да примигвах, не можех да разбера какъв е странният предмет.
Разочарованието се загнезди в стомаха ми. Ако имах няколко седмици, за да се науча да използвам софтуер за 3D моделиране, бих могъл да реконструирам обекта, който хвърля тази сянка, но…
Чакай. За това не ми трябваше 3D софтуер.
Застанах с телефона в ръка и се обърнах към Ейми, която нервно дъвчеше ноктите си.
– Ще опитам нещо. И ще бъде странно.
Тя махна пръстите си от устата си.
– Какво имаш предвид?
Без да си правя труда да обяснявам за психоизкривяването, насочих съзнанието на Ейми, за да може да види какво правя, и създадох просто изкривяване. Тя не беше твърде далеч от „Редекоратор“, но този път създадох четири тъмни стени около трапезарията.
Ейми изтръпна.
– Какво направи?
– Това е моята магия – уверих я аз. – Това е халюцинация, която използвам, за да пресъздам стаята от тези снимки.
Тя обгърна с ръце себе си.
– Добре.
Изтрих масата и столовете, но не добавих грозните тризвездни плочки на пода. С гръб към вратата на вътрешния двор – моята алтернатива на истинската врата, която беше източник на цялата светлина на снимките – добавих тъмна сянка на себе си на пода. Примигвайки към най-новата снимка, добавих странно оформената сянка до моята.
Добре… какво сега?
Създадох вертикална версия на формата на сянката пред вратата на терасата, като картонена изрезка. Тя все още не приличаше на нищо разпознаваемо.
– Така ли е? – Прошепна Ейми.
– А?
Тя се наведе по-близо, за да посочи снимката в телефона.
– Ако в тази стая проникваше светлина като през вратите на вътрешния двор тук, цялото място щеше да е по-добре осветено. Крушката вероятно е точно от другата страна на вратата, над рамката“.
Което напълно променя начина, по който светлината попада върху обекта, хвърлящ тази сянка.
Намръщих се. За да направя това както трябва, трябваше драстично да променя осветлението на тази стая, което беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Бях си играл с яркостта и преди, но изкривяването на светлината променяше всичко и по различни начини, в зависимост от това къде гледаше целта на моето изкривяване. Ако просто направех всичко „тъмно“, изкривяването щеше да изглежда напълно фалшиво.
Погледнах очите на Ейми – големината на зениците ѝ, отражението на стаята в ирисите ѝ – и се замислих за разсеяното осветление на простия полилей, за ивиците слънчева светлина през щорите и за отразената светлина, която се отразяваше от кухненските повърхности.
Беше твърде много, за да го проумее.
Тогава си спомних как се борех с невидимостта на някой друг освен мен. За пръв път го бях опитал с Вера, когато миналата година ограбихме „Фауст Тривиум“, и се провалих с гръм и трясък, докато не се научих да гледам на Вера като на цяло същество – индивид със специфична аура и индивидуалност. Тогава успях да я направя невидима.
Може би това беше ключът; когато възприемаме светлината, ние не я разделяме на части – сенки, пречупвания и отражения. Виждаме я като цялостен ефект върху нашия свят. Беше като цвят. Не отделните, смесени пигменти, а крайният нарисуван продукт.
Така че, ако можех да променям цвета, можех да променям и светлината.
Погледнах отново снимките на телефона на Ейми и попих усещането за светлината. Студените, прикриващи сенки и суровия, разкриващ лъч светлина от невидимата врата.
След това преобразих настоящата светлина в стаята, докато не съвпадна с нея.
– О – въздъхна Ейми.
Не успях да сдържа усмивката си. Усвояването на ново умение за изкривяване винаги ме караше да се замайвам. То се нуждаеше от име. Какво ще кажете за Илюминатора? Или Гафер?
Бах, щях да измисля готино име по-късно.
Пренасочвайки вниманието си, добавих моята сянка и сянката на странния предмет. Беше по-лесно от обикновено, тъй като се бях упражнявал в реализъм на сянката, за да заблуждавам някои луминамаговеи и друиди.
– Добре – промърморих под нос, докато добавях тъмно петно, което представляваше неизвестния обект, хвърлящ втората сянка. – Хайде да направим това.
Броени минути минаваха, докато прелиствах четирите снимки, които разкриваха сянката под малко по-различен ъгъл, и преоформях петното в нещо, което би могло да хвърля сянката.
Направих го. Направих го още. Промених ъгъла на светлината и опитах отново. Зад ума ми се надигаше главоболие. Минутите се приближаваха към час, като натоварваха умствената ми издръжливост в опасна територия.
– Чакай! – Ейми възкликна от мястото си в ъгъла на фалшивата ми стая. Тя пристъпи встрани. – Направи тези две по-високи парчета кръгли вместо това.
– Кръгли?
– Плоски и кръгли, като чиниите за вечеря.
Промених обемистите издатини в горната част на загадъчния обект в кръгли дискове – и изтръпнах.
– Това е филмов проектор!
– Да! – Възкликна тя. – Почти не го видях, но под този ъгъл осъзнах, че тези горни форми може да не са правоъгълници, а нещо тънко, погледнато отстрани.
– Ти си гений! – Пуснах деформацията и уморено се отпуснах на един стол. – Добре. Добре, значи Даниел е в киносалон. Вероятно е стар, щом използва филмов проектор.
– Но в кой киносалон?
– Нека да разберем.
Ейми се втурна от стаята и се върна с лаптоп и таблет. Тя настрои първия за мен, след което започна бързо да гугълва на таблета си.
За секунди имах карта на центъра на Ванкувър с отбелязани всички театри – но дали Радомир щеше да скрие Даниел в сграда, където някой може да го открие? Последното му скривалище беше изоставена станция на метрото. Ключова дума: изоставена.
Отворих нов таб и потърсих затворени театри. Бяха повече, отколкото очаквах, и спешността ме завладя, докато търсенето отнемаше време. Отне ни изтощителни трийсет минути, но стеснихме списъка до един театър, който не беше продаден, в строеж или в процес на реконструкция в нещо ново.
– Филмовият Руж – обявих аз. – Той прекрати дейността си преди по-малко от година. Сградата все още е обявена за продажба.
Показах я на уличния изглед. Театърът беше малко заведение, сгушено между бутик за дрехи и пицария. Класическа шатра рекламираше „само за една вечер“ прожекция на шедьовъра на Хичкок „Вертиго“. Кликнах върху селекцията от интериорни снимки, споделени от посетители през изминалите години.
– Виж! – Възкликна Ейми. – Подът!
Плочките във фоайето имаха една и съща шарка от три звезди.
– Това е то – казах развълнувано. – Това е мястото, където…
Телефонът на Ейми, който стоеше в средата на масата, иззвъня силно. Лицето ѝ побеля, докато го вдигаше и отключваше екрана.
– О, Боже – прошепна тя, стиснала с ръка устата си, а изпъкналите ѝ очи бяха мокри от сълзи. – Не, не, не.
Изправих се на крака.
– Той ли е? Похитителят?
Неспособна да говори, тя обърна телефона си към мен.
Радомир беше изпратил нова снимка. На нея Даниел се носеше на метър от пода, а крайниците му бяха изпънати в Х-образна форма. Петна светлина, твърде ярки, за да може камерата да ги улови правилно, обгръщаха китките и глезените му, а под него имаше сложен, дискообразен заклинателен кръг.
Снимката бе придружена от ново текстово съобщение.
С едно заклинание Даниел ще умре от ужасяваща смърт. Имаш пет минути, за да накараш агент Морис да си тръгне.
Сърцето ми барабанеше с бърз, болезнен ритъм по ребрата.
Радомир знаеше, че съм тук.
Назад към част 23 Напред към част 25
