Глава 14
В работилницата за материализация ме посрещна необичайна тишина. През деня тук винаги кипеше от живот, студентите шепнеха, смееха се, радваха се или се разстройваха. А сега стаята изглеждаше самотна и малко мрачна. Зад прозорците вече беше нощ и трябваше да запаля няколко от настолните лампи за да виждам спокойно.
– Е, да започваме! – Насърчих се, като взех от пода едно чиле конци. Затворих очи, както ни бе учила госпожица Лебуест, и се заслушах в себе си. Чух неприятното къркорене в стомаха си, което едва ли можеше да се приеме за „отговора на своят материал“. С глината къркоренето се засили, с бронза направо започна да заглушава гласа на разума ми и дори желанието за учене. – Не, нищо не разбирам! – Ядосана отворих очи и в същия момент потръпнах, когато зърнах някаква фигура, застанала до стената. Парчето желязо, което държах, изпадна от отслабналите ми пръсти и едва не удари краката ми. Аз отскочих назад и извиках уплашено.
– Какво правиш тук?!
– Аз нищо… – провлачи Вандерфилд, излизайки бавно на светлината. – А ти какво правиш тук?
– Опитвам се да се уча… какво друго. – Измърморих, чувствайки се неловко. След онзи ден, когато беше пиян и ядосан, не се бяхме срещали насаме. Мислех, че Вандерфилд е решил да се държи на разстояние, което устройваше и двама ни. И сега в тази полутъмна работилница усетих присъствието му твърде… явно.
– Първичните промени в материалните обекти са отдават на почти всички начинаещи заклинатели. Толкова е толкова просто! – Отвърна презрително русото копеле. – Явно имаш толкова нисък потенциал, че не можеш да се справиш дори с това!
– Не е твоя работа… – сопнах му се аз. А Вандерфилд се наведе и вдигна един камък и взе да го подхвърля от едната си длан в другата. След това го развъртя между пръстите на лявата си ръка, която ми направи впечатление, че беше без ръкавицата. В този миг камъкът изведнъж се превърна в остро стъкло, а аз подскочих назад от изненада. Той се усмихна самодоволно, разтваряйки пръсти си. – Обичаш да издевателстваш над другите, нали? – Намръщих се. Тогава Аш изрече нещо, явно заклинание за унищожение и ръбатото стъкло се върна в първоначалната си форма на камък. Толкова лесно и бързо, както и бе създадено. И пак ми се ухили предизвикателно.
– Дори още не съм започнал… просто ти показах, че промяната на структурата на материята с помощта на магия е най-просто от всичко . Просто правиш от твърдо – гладко, или остро. А ти дори не можете да направиш и това.
– И какво от това? Теб какво те интересува какво мога аз или не мога?
– Просто мисля на глас, слугиньо… – Вандерфилд седна на ръба на масата. – Какво си изгубила ти в ВСА, се чудя. Не ми дава мира…
– Иди и мисли някъде другаде. – Отчаяно стиснах парче суха глина. Много исках да създам нещо такова точно сега, пред ухиления аристократ! – Хайде… дори да не е цвете, може и… мъничка пеперуда! Но да е нещо живо и наистина сложно! Да превърнат камък в стъкло можеха повечето първокурсници, но не всеки успяваше да създаде нещо живо. Живите неща бяха по трудни за материализиране. Сега бих искала да се получи… хайде точно сега! Но, уви… – по дланите ми имаше червено-кафяви следи от глина, но това беше всичко. Опитвах се да не показвам, че съм разстроена.
– Ще бъда където си поискам… слугиньо. – Провлачи той надменно.
– Престани да ме наричаш така! Имам си име!
– Да? Би трябвало… – каза той, съвсем естествено. – Но това въобще не ме интересува. Слугиньо… мястото ти е в някое долнопробно училище зад оградата, а не тук.
Гневът, възмущението и обидата се свиха като буца в гърлото ми.
– Значи така а? Сега ще видиш ти… – без да се замисля, стиснах глината в юмрука си и я захвърлих с все сила към нагло усмихнатото лице на влечугото. За мое най-голямо съжаление не уцелих, той се наклони леко назад, без дори да се напряга. И в следващия момент вдигна ръката си и започна да разглежда кожената си ръкавица!
– Каква нелепа слугиня си… – веднага щом изрече новата обида, към него полетя едно тежко чиле конци до което се докопах. Вандерфилд се засмя лукаво.
– И то глупава… – бях заслепена от ярост! И дори не разбрах какво беше следващото което полетя към лицето на русокосата гад.
– Напълно безполезно създание. Ти дори не умееш да миеш подовете. Много ме дразниш…
– Какво?! Всеки един ден във ВCA буквално трябва да го отвоювам! Нямам пари, нямам храна, нямам дрехи и нямам приятели, досаждат ми, подиграват ми се! Какво по дяволите толкова съм ви направила? Какво направих, за да заслужа всичко това?! Аз просто ще… – руло плат беше полетя по посока на сноба, последван от парче дърво. – Искам да те… – следваше парче желязо, стъкло, шепа пясък. – Искам да уча! Просто да уча! Наистина ли е толкова трудно да ме оставиш сама? Наистина ли е необходимо да ме тровиш и да ми се присмиваш? Отново и отново! Необходимо ли е? Необходимо?! Мразя те! Мразя те…
Вандерфилд вече не се смееше, само мълчаливо се отклони от поредния ми снаряд. И когато не остана нищо под ръка, грабнах лист хартия, смачках го, осъзнавайки, че всичко е безполезно. – Наистина… наистина съм просто безполезна проста слугиня, по дяволите?! – Изведнъж нещо ме ощипа леко в дланта, а в следващия миг под пръстите ми се разля приятна топлина. Аз отворих уста и застинах на място, като видях как моята лека и напълно безобидна хартиена топка, изведнъж се увеличи, втвърди се и се превърна в снежна топка!
– Praesidio… – тихо каза Аш. И снежната топка се стопи в ръката ми. – Понякога имаш нужда от други емоции, слугиньо. А Тензия е просто съзидател. Твърде ласкава и мека е…
Замръзнах и изпаднах в шок, без да разбирам какво се случи току-що. – Дали… намерих ли моят материал? Не вярвайки на очите си, взех чист лист от масата и отново усетих топлината в ръката си.
– Свети Фердион! Но аз и преди съм имала това чувство… господи… аз винаги съм го отдавала на тръпката от ученето и новите знания! Ааа… точно така, в библиотеките затова изпадах като в транс! Това означава ли, че хартия? Точно така… винаги е била хартията?
– Точно така… хартия! – Чух зад себе си. Исках да се засмея от щастие, но се обърнах към Вандерфилд, и замръзнах.
Оказва се, че сега той… ми помогна? Да, това не може да бъде! Сигурно има някакъв подъл план за поредното унижение на слугинята си! Или не? Защо не мога да взема решение за емоциите си? Та той е истинско копеле… но… заради него успях да вляза в академията и сега открих материала си. И какво тогава трябва да чувствам?
– Ти, защо… защо направи това?
– Какво съм направил?
– Ти ми помогна…
– Помогнал съм? – Повдигна русите си вежди той. – Ти се заблуждаваш.
– Ти ме накара да се ядосам… за да почувствам хартията!
– Просто се забавлявах…
– Забавлявал си се?
– Да… – той втренчено гледаше право пред себе си с маска на безразличие, застинала на лицето му. – Изглеждаш много смешна, когато си ядосана.
– Но… това е жестоко!
– Не… това е забавно… – каза той през зъби. – Глупавата малка слугиня, почервеняла от ярост и негодувание. Какво друго може да бъде по-забавно?
– Ти си просто отвратителен… – обвих ръце около себе си. Емоциите бушуваха вътре в мен, а аз не разбирах какво чувствам. Винаги е така с Вандерфилд… твърде непонятно! – Той пристъпи по-близо, наведе глава, замислено и попита.
– Колко s-единици имаш?
– Това не те засяга.
– Да! – Погледна ме той замислено. – Но все пак…
– Махни се от мен… – сопнах му се. – Остави ме на мира! Нямаш ли какво друго да правиш?
– Точно така. Имам напълно свободна вечер.
– Е, иди при приятелите си и… приятелката! Аз трябва да уча!
– Мисля, че трябва да се заемеш с прането на нещата ми… – провлачи замислено копелето. – Мисля, че приятелите ми или… приятелката, отново разляха нещо върху килима. А също и на покривалото. Може би и върху тапицерията на дивана.
– А може би те просто са свине? – Не можах да устоя. – След като разливат и цапат всичко? По-добре се замисли, и ги накарай да внимават… не знам дали знаеш тази поговорка? Кажи ми кой ти е приятел, за да ти… – русите вежди на Вандерфилд се повдигнаха изненадано.
– Леле, научила си се да хапеш?
– От къде знаеш, че не го можех? – Повторих трика му с веждите.
– А не те ли е страх? Смелата… – отидох до масата, където обикновено седеше Томас, и прокарах пръст по повърхността.
– Ами не… просто се просветих за закона против изтриване на паметта… – казах тихо. – Между другото… има впечатляващ списък от наказания, за това.
– Вече ти бях споменал, че не обичам заплахите, слугиньо… – изсъска Вандерфилд, а аз свих рамене и направих многозначителна физиономия.
– Не заплашвам. Просто помоли приятелите ти, да държат чашите си по-здраво, за да не разливат нищо! – Вандерфилд прекоси пространството, което ни разделяше с две стъпки. Аз изписках от изненада и уплах, притисната между него и масата. Аш не ме докосна, само се взря, присвивайки очи, сякаш се надяваше да влезе в главата ми.
– Какъв е потенциалът ти? – Каза той със сериозен тон. – Отговаряй!
– Потенциал на слугиня… – излаях аз. – Едно или десет, за теб е все едно! А и на кого му пука? Всичко започна от онази нощ… – Аш се намръщи и се замисли.
– Струва ми се… не. Това е глупост… – замълча той, продължавайки да гледа лицето ми. Аз издишах внимателно и измърморих.
– Ако е глупост, тогава може би ще можеш да се махнеш и да ме оставиш да тренирам на спокойствие?
– Как се отърва от влиянието на Рийвс? Как успя да се измъкнеш от моето внушение? Та ти дори нямаш защитен екран…
– Какво те кара да мислиш, че нямам? – Изписках аз настървено. Вандерфилд ме погледна недоверчиво и изведнъж се наведе.
– Sitis! – Духна той в лицето ми. Аз ахнах, по-скоро от изненада и неразбиране. В следващия миг се олюлях и хвана младият мъж за ръката, за да не падна. Той стисна ръката ми и ме придържа. След това се взря в съединените ни пръсти и въздъхна дълбоко.
– Sitis… – повторих аз също по някаква причина.
– Какво? – Отвърна той невярващо на случващото се. След това притисна облечената в ръкавица ръка към гърлото си и видях как преглътна с усилие. – Ти отрази заклинанието ми? Това е просто… невъзможно! Ти…
Стоях безмълвно наблюдавайки го и исках да знам какво се случва, и какво означава всичко това. – Каква магия се опита да ми направи сега. Как бих могла да я отразя… като се има предвид, че дори нямам защитен екран. – Но не издадох нито звук.
Тогава внезапно Вандерфилд ме придърпа към себе си и ме целуна. Притисна устни в моите и ги облиза жадно. След това ме хвана за задника, повдигна ме и ме сложи да седна на масата с разтворени краката. Вклини се между бедрата ми опъвайки плата на роклята ми до краен предел. И всичко това в един миг, докато продължаваше да гали с език устните ми и дори не позволяваше да дишам, камоли да мисля.
Между впрочем въобще не исках да мисля за случващото се. Вътре в мен сякаш се настани огнедишащ змей, който буквално подпали долната част на корема ми а от там огънят се разпространи по цялото ми тяло. Дишах все по трудно, а гърлото ми пресъхна. Но по някаква причина сякаш не се нуждаех от вода, а от целувки, неговите целувки. Вандерфилд изруга. Което леко ме смути, предполагам защото си мислих, че аристократът не владее думи от речника на общ работник от Котловината! Но мръсните думи само разгорещиха и двама ни. Дори не усетих кога Аш бе успял да разкопчае копчетата на яката ми, аз просто бях затворила очи и извила шията си назад от докосването на горещите му пръсти. В момента съзнанието ми бе излетяло в облаците и сякаш не осъзнаваше напълно случващото се. Бях отпуснала длани върху гърдите му, без да разбирам какво всъщност искам да направя. – Да го отблъсна ли? Или не?
Той вдиша шумно взе ръката ми и я постави на врата си, сякаш мълчаливо ми нареждаше да го прегърна. Пръстите ми се отпуснаха върху тила му, а аз побързах да ги заровя в твърдата му късо подстригана руса коса. Аш направи същото, прокара нежно пръсти в косата ми и махна фибичката, захвърли я, и разроши косите ми. Горящите му устни се плъзнаха по врата ми, целуна ме отново, влажно и толкова диво, толкова чувствено. После отново тръгна нагоре към устните, нежно захапвайки кожата на врата ми на няколко места, от което направо почувствах взрив от желание и очакване.
– Проклятие… – той също дишаше трудно, дрезгаво и накъсано. Галеше гърдите ми през плата, дърпайки останалите копчета. – Направо ми промиваш ума…
Притисна се в бедрата ми, трескаво, силно. Ръцете му най-накрая се справиха с роклята, и дланите му легнаха върху задните ми части. Понеже не бях солила чорапи, от докосването му върху голата ми кожа, останах направо без дъх. Кожената ръкавица на ръката на Аш се усещаше някак прохладно, създавайки възбуждащ контраст с горещите му пръсти.
Той преглътна мъчно с пресъхнало гърло и се отстрани с мъка. Забелязах как пулсираше слепоочието му, а вените на шията му бяха изскочили от вълнение. Видях как зениците му се разширяват, унищожавайки лятната зеленина на неговите очи. И тогава отново се притисна към мен, сякаш се подчиняваше на неизбежността.
Но краткото му отдръпване беше достатъчно, за да възвърна разсъдъка ми. А може би не се върна, а просто усетих как нещо в тялото ми кипеше неконтролируемо. – Ооо, бездни демони… какво правя? Това е русото копеле! Та, аз го ненавиждам! Но какво правя по дяволите, моите действия по някакъв начин не му противоречат… – потрепнах, отскубвайки се от силните му ръце.
– Пусни…
– Не… – отвърна той дрезгаво, целувайки лакомо врата и рамото ми. – Това всичко не е истина… това “sitis“… много странно въздейства… ти го отрази… но, по дяволите, колко те желая. Целуни ме още… отвори си устата, хайде! – Дрезгавият му глас ми подейства като катализатор, стори ми се, че въздухът се нагорещи до белота, ахнах тихо. Аш обхвана лицето ми в ръцете си, буквално разкъсвайки устните ми. – Проклетото заклинание…
Заклинание? – Нещо сякаш щракна в главата ми. – Значи всичко това е нереално? Достатъчно! – Извиках, опитвайки се да си поема дъх. – Аз не можах да отразя заклинанието, нямам достатъчно потенциал! Нито имам екран! – Аш замръзна и поклати глава.
– Ти сама каза, че имаш!
– Не! – Опитах се да дръпна подгъва върху голите си крака и видях как Вандерфилд ги гледа жадно. А от тези негови погледи направо хвърчеше жар.
– Лъжеш… – дрезгаво каза той. – Екранът ти е отразил заклинанието ми, това е възможно… или си имала достатъчно сила да въздействаш ти върху мен. Аз сам не можех…
– Нямам екран… – повторих аз със злорадство. – А, така значи? Ти сам не би могъл? Използвай мозъка си накрая, Вандерфилд! Аз съм от Котловината… откъде да взема пари за такава защита? А и ти имаш черен сектор, и използва забранено въздействие срещу някой, който е по-слаб от теб! Пак наруши закона! – Той преглътна, зелените му очи се присвиха. И тогава започна трескаво да ме опипва, само че този път върху роклята. Явно търсеше защитен амулет. – Нямам нищо… – повторих тихо. Пръстите ми потрепериха, докато закопчавах копчетата си.
Вандерфилд спря безполезното си търсене и бавно се изправи. Не исках да го гледам, затова се обърнах, оправяйки набързо роклята си. Зад мен беше зловещо тихо, сякаш Аш дори не дишаше. Тогава се обърнах отново и го погледнах право в очите, бяха гневни и разгорещени едновременно. Мисля, че Вандерфилд ме мразеше в този момент и себе си също, за този странен миг на желание. Чувствата ми бяха объркани и ми беше невъзможно да мисля. А Аш не можеше да откъсне очи от подпухналите ми кървавочервени устни. Тогава той отстъпи крачка назад и още една. Застана далеч от мен.
– Отрази заклинанието ми, слугиньо. Не знам как, но го отрази! И усетих твоето въздействие!
– Може би си търсиш извинение? – Казах мрачно. Исках пак да хвърля нещо тежко по него. – Тялото все още изгаряше от лакомите му ласки и най-отвратителното беше, че ми се искаше да продължи. Мамка му…
– А може би заклинанието е подействало по този начин, защото нямаш нищо против да се позабавляваш малко, слугиньо? Или да направиш малко пари?
– Махай се… – изсъсках аз. – Мразя те!
– Да… видях как ме мразиш. – Той се усмихна, обърна се и си тръгна, затръшвайки вратата след себе си. Стиснах слепоочията си с длани, с мъка устоявайки на желанието да го догоня и да зашлевя самодоволната му мутра. Грабнах лист хартия от масата и яростно го смачка.
– Копеле… копеле… русо копеле! – Хвърлих смачкания листа в кофата за боклук и покрих лицето си с ръце. – Копеле! Защо постоянно обръща всичко така, че да се чувствам по-зле от всякога? Та той сам ми направи това заклинание, но пак мен изкарва виновна?
В работилницата нещо тихо изшумоля, падна и аз отворих очи. Кошът за боклук се обърна с главата надолу и сред купчините хартии, глина, дървени стърготини и други боклуци се мярна дълга опашка.
– Какво е това, по дяволите?! – Изкрещях, отидох и грабвайки метлата замахнах. – Хайде махай се! Сега ще те науча аз! – Купчината боклук се размърда и изпод нея се подаде дългата муцуна на непознато същество. Белезникавото същество с мътни очи подуши няколко пъти и изсъска!
В този момент с вик аз скочих върху близката пейката , гледах създанието с ужас и с малко закъснение осъзнах, че това животно е мое дело. – Е, да, хвърлих един смачкан лист в кофата. Но как би могъл да се въплъти в… това? Какво е това все пак? Някаква… гадина! Пълзящ! Нещо странно и абсурдно, бяло-сиво, ъгловато, също като смачкания лист от тетрадка. Отдалече прилича или на змия с странни израстъци, или на гущер със опашка на плъх!
– Майчице… – споменах моя отдавна починал родител. Съществото размаха отново опашка, вдигна тясната си муцуна и примигна. Пое си въздух, рязко поклати глава и се отръска. Отново изсъска и се стрелна зад кошчето за боклук.
– Къде тръгна! Стой! – извиках със закъснение и изкрещях заклинание за унищожение. – Дали успях? Или странното създание се плъзна между статуите и картините? Сега определено ще бъда изгонена! – Хванах се за главата, трескаво опитвайки се да намеря пълзящата гад. В края на краищата, основното правило в материализацията е да разрушите магията си и да унищожите създаденото! – Ако не го разруша ме очаква наказание със солена глоба за нарушението. – Изпъшках силно и се втурнах да търся из работилницата. Преместих коша, пропълзях под масите и пейките, изтърсих кофата за боклук! Но всичко бе безполезно. Бялото създание го нямаше. – Може би унищожението е проработило? Може би напразно се паникьосвам? – Бавно седнах на една от пейките, чудейки се какво да правя сега. – По правилник съм длъжна да докладвам за нарушението на учителите. Най-вероятно няма да ме изгонят от BCA… но със сигурност ще ме глобят. А аз просто нямам пари да платя глобата! Какво да правя?
Свети Фердион ти виждаш, че никога не съм бил страхлива или лъжец! Но сега се чувствам като в капан, от който не знам как да изляза! – Вътре в мен се бореха съвестната Тина, която настояваше да си призная и практичната Тина призоваваща да седя мирно и да си мълча. – В края на краищата съществото беше доста малко, приблизително колкото лист от тетрадка! Едва ли е толкова опасно… не бих могла да създам нещо страшно, нали? Освен това съм сигурна… че успях да го унищожа! Ами… почти сигурно.
– Отново я оплетох… – констатирах унило. – Не ми стига Вандерфилд, а сега тази неизвестна пълзяща гад, да ми се стовари на главата! – И съвсем неуместно в главата ми бавно изплува дума от учебника по чароит. “Sitis“ – Но това не беше ли заклинание за жажда… не трябваше ли да ми се прииска вода, а не този Вандерфилд.
– Какво по дяволите се случва с мен? – Въздъхнах аз.
* * *
– Какво става с шибания ми живот?
Свалих и захвърлих ръкавицата си настрана и завъртях месинговата дръжка на крана, ядосано забелязвайки треперенето на ръцете ми. Студена вода удари дланите ми и аз застинах, гледайки струите, изтичащи през пръстите ми. Напоследък не ме е напускаше чувството, че същото се случва и с живота ми. Течеше бързо и на неуловими капки право в канализацията и не можех да го спра.
– Какво се случи току-що в работилницата? Защо изобщо аз отидох там? Та нали бях тръгнал при Рийвс, а се завлякох в работилницата за първокурсници… но защо? – Ядосан, ударих с юмрук по мивката, разплисквайки водата.
– Заклинание. Ти ме излъга… всичко е заради заклинанието. Ти отрази заклинанието ми, слугиньо… но усетих твоето въздействие! Проби защитата ми!
– Ще разбера истината!
С удар съборих от поличката всички бутилки със сапун, паста за зъби четки и други пособия. Стъклени фрагменти, се разпръснаха навсякъде наоколо в банята, а един по случайност се заби в хълбока ми. Раздразнено го извадих и го захвърлих настрана. Въздъхнах тъжно и погледнах неодобрително счупения флакон. – Такива прояви на емоции са недостойни за фамилията, която носиш Аш. Неконтролираните изблици на агресия единствено си позволява простолюдието. Нямам право да го правя. Баща ми казва, че наследникът е твърде емоционален и избухлив. Та тези качества ги избиват от мен, още от детството…
– „Синът ни е още малък, Мариус“… – каза моята съвършена майка, лейди Амалия-Долорес, на баща ми с обичайното за нея снизхождение. – “И той е истински разрушител. Разбираш ли колко му е трудно да контролира яростта си. Помисли за себе си, когато си бил на двадесет и пет… и прояви… разбиране…”
– Разбиране? Баща ми никога не е страдал от такива слабости. Ако въобще баща ми има някакви слабости. – Засмя се Аш.
– На езика ми все още усещам вкусът на момичето, което е повече от недостойно да се докосва. Да… това е същото като да ровиш в боклука! Почти мога да видя колко презрително би сбръчкала майка ми перфектния си малък нос, ако знаеше за това, или колко разочарован би изглеждал баща ми. Скандално и възмутително…
– Но по някаква причина искам отново да усетя този избледняващ вкус, да се потопя в него, да го вкуся отново. Не мога да разпозная нюансите му… шоколад може би? Или някои екзотичен плод? Или цвете? Също ванилова сладост, малко тръпчивост…
– Желание… слугинята имаше вкус на желание. Почти непоносимо… – ръцете ме засърбяха от желание да хвърли още нещо в стената. – Какво проклятие! – Това беше първото нещо, което си помислих, когато всичко започна.
– Проклятие или заклинание? Налагане на чужда воля… но намеса нямаше и е време да го признаем. В това, което ми се случва, няма чужда зла умисъл. Това беше потвърдено от опитен и доста скъпичък заклинател, към когото се обърнах тайно. Беше потвърдено от самия Аодхен. И ако в първото все още можех да се съмнявам, въпреки статута му и купищата му регалии [Регалии – Предмети, символизиращи монархическата власт, ордени, знаци за отличие и др.], то във второто изобщо не…
– “Нито един признак на чужда магия или намеса.“ – Каза Аодхен с привичната за него насмешка. – Не исках да повярвам. Но, уви… Аодхен не греши. Но след като не съм прокълнат, тогава какво ми има? Какво се случва? По дяволите…
Погледът ми се спря на сребърния диск в отворен шкаф. – Чаронометър… сякаш този предмет бе станал неудобен за мен. Но преди… преди! Първите години след пробуждането на потенциала ми, взимах измервателния уред с очакване. И изпитвах тайна наслада, гледайки черната му стрелка, пълзяща над числата. После свикнах, разбира се. И започнах да се отнасям към собствения си потенциал по начина, по който баща ми ме е учил, със спокойно достойнство. Заслужих черния сектор… правото ми по рождение, право на принадлежност към великите Вандерфилд! На основателите на кралството ни! На тези, които са на трона от древни времена, на тези, на чиято власт се крепи кралската власт на Тритория.
– И щях да застана редом с моите предци с високо вдигната глава и съзнанието за отговорността и силата, с които бях надарен. Исках да бъда някой, с когото семейството ще се гордее! Пред кого ще преклонят главите на най-силните заклинатели!
– Нима не направих достатъчно за това? Не нося ли името си с чест? – Най-добрият студент на BCA, имам изключителни постижения, обучение по програма за напреднали! – Аз съм достоен, по дяволите! Достоен! Аз съм най-добрия!
– Бях… – пристъпих с босите си крака, без да забелязвам, че газя разпръснатите наоколо парчета стъкло.
– Всичко това е миналото време… защото от известно време ме е страх от Чаронометъра. Страх ме е от проклетото огледало със стрела! – Изтръгна се проклятие през зъбите ми, което би накарало баща ми да свие устни и да ме погледне още веднъж презрително, аз извадих рязко измервателя и го притиснах към ръката си. Стрелата се завъртя. И за момент изглеждаше, че тя изобщо няма да помръдне. Помислих че ще остане на мизерната нула. По слепоочията ми се появи пот, устата ми пресъхна. Прехапах устните си до кръв. Солената кръв отми вкуса на момичето от Котловината и аз почувствах моментално облекчение. – Така е по-добре… – поглеждайки отново надолу към чаронометъра. Сякаш неохотно стрелката се премести, за да измери мерните единици. Сърцето ми биеше лудо в ребрата, напрежението притискаше чак гърлото ми.
– Десет… двайсет… тридесет… винаги измервах потенциала си в десети. Жалките единици са за неудачниците. Четиридесет. – Започнах да дишам малко по-леко. – Червен сектор… колко бавно се движи! Проклета стрела! – Е, хайде… боклук такъв! – Прецедих през зъби. – Пълзи! Шест десетици… Седем… седемдесет и пет.
– Последния път на този диск видях цифра, която разби спокойствието ми и обезсмисли тренираното с годините. Седемдесет и седем… не деветдесет и девет.
– А това седемдесет и седем… да бъде проклето! – Седемдесет и шест… седем… осем… да, осем десетици. Давай по-нататък… – скърцайки със зъби, се взрях в стрелката. Не вярвайки на очите си. Преглътнах кръвта събрала се бавно в устата ми и издишах бавно.
– Не, обичайният ми потенциал не се е върнал. Стрелката не пропълзя до красивото число „99“, а замръзна на осемдесет и две. Но единиците са станали повече поне! – Повече… по дяволите всичко…
Затворих очи, насилвайки се да дишам спокойно.
– Всичко ще се оправи… всичко ще бъде наред. Загубата на моят потенциал ще спре. Така ще бъде, защото аз съм Вандерфилд! Аз съм недосегаем!
Захвърлих чаронометъра, осъзнавайки, че стрелката му няма да мръдне повече, дори и да я пробия с погледа си. Стиснах ръбовете на мивката и погледнах в очите отражението си в огледалото.
– Не смей да хленчиш! – Нареди си той с ледено презрение. – Потърси причината за изтичането. Съпоставяй… анализирай… мисли. Ти си Вандерфилд!
– Вандерфилд… – но проблемът е, че колкото и справочници и учебници да отворих, колко и книги да прегледах, никъде не се споменаваше за такъв случай. А на въпроса ми “заради какво може да се промени потенциалът на даден заклинател, професор Лейфис само повдигна учудено вежди.
– “Но това е невъзможно, драги ми Аш. Защото противоречи на първия закон за запазване на потенциала. Нивото на заклинателя обикновено се установява до десетгодишна възраст и не се променя повече. Не може да се допълва, нито може да се намалява. Това е постоянна стойност, драги. Нима не го знаеш, та ти имаш най-добрите оценки в курса!“
– Но все пак има случаи на изтичане… – възразих аз.
– “Имате предвид незаконното премахване на магическият потенциал? Много, много се съмнявам, че слуховете за тези случаи имат реална основа. По-скоро това са страшни истории предназначени да плашат младите заклинатели. Освен това мисля, че всъщност питаш дали потенциалът може да стане динамичен? Това е напълно невъзможно. Ти сам отсъди, драги ми Аш. Вашият потенциал е субстанция, която не съществува просто така във въздуха. А само в човешкото тяло. И ако за миг приемем, че е намаляла по неизвестни причини, просто го приемете! Обратният процес вече е невъзможен. В противен случай, първият закон ще трябва да бъде отменен! А кои сме ние, че да спорим със законите на самия Фердион?“ – Професорът се засмя снизходително през побелелите си мустаци, а аз му кимнах безмълвно.
Не тръгнах да му обяснявам, че това „невъзможно“ се случва с мен всеки ден. Потенциалът ми караше стрелката да скача като бясна по циферблата, а аз се разкъсвах от ярост и съмнения!
– Едно е ясно, никой не трябва да знае… нито една жива душа. По дяволите, вярно… Аодхен трябва да е видял… копеле. Той винаги вижда и усеща всичко. Но… мисля, че той е единственият човек, който определено ще замълчи. Нужни са ми повече данни… съпоставяне. Информация! Ще разбера истината! И като стигна до дъното на този въпрос, ще накажа виновните. Каквото и да ми струва това…
Погледнах безразлично крака си, в който беше заседнало парче стъкло.
– Трябва да се каже на чистачката да почисти това тук. И също да и обясня, че всичко, което се е случило в работилницата, е просто грешка. – Намръщих се аз. – Проклета грешка… така е. – Все още не мога да намеря друга дума за случилото се. Основното е, на тази скитница от Котловината, да не й хрумне да бърбори нагоре-надолу. На което се надявам. Всички тези момичета, които се стремяха да влязат в леглото ми, ме вбесяваха неимоверно. А това, че аз самият целунах миячката на подове, явно бе ефект на криво заклинание и злощастно недоглеждане, от моя страна. Да така е… сякаш съм стъпил с обувката в калта… просто късмет. Това се случва дори и на наследниците на династии!
– Случайна грешка… недоглеждане, с най-невероятния вкус… – стоях там, осъзнавайки колко нелогични са мислите ми.
– Колко досадно е всичко това, толкова ме е яд!
А слугинята, ме притесняваше много. Мислите ми се връщаха към нея отново и отново, през определено време. – Проблемите ми започнаха в онази същата нощ, когато я срещнах… тази проклета нощ! Ако не ме беше задържала Алисия, ако не бях закъснял за състезанието, ако не бях решил да мина по пряк път, карайки през затвореният мост! Ако не бях видял как фигурата на слабо момиче пада надолу… – стиснах юмруци от гняв.
– Всичките ми проблеми започнаха точно за това… че не можах просто да натисна педала на газта и да продължа… – направих крива гримаса и влязох в стаята. – Ще се обадя на чистачката по-късно. Не сега…
И отново чух гласа на баща си в главата си.
– „Страхът и съмнението са чувства, недостойни за наследника на Вандерфилд. Нямаш право да ги изпитваш… ти си неприкосновен. Ти си над всички и всичко. Винаги…“
Назад към част 13 Напред към част 15
