ОРИОН
Умът ми беше празен и тъмен, всички добри мисли се губеха в река от чернота, която ги отмиваше до още по-черно море. Бях човек, носещ се по течението, търсещ нещо, което не можех да намеря в тази безцветна земя на опустошението.
Ако само можех да го открия, знаех, че ще видя отново слънцето, то ще пробие непроницаемите облаци над мен и аз ще си спомня какво търся най-накрая.
Примигнах, наполовина тук, наполовина не тук.
Сенките се обаждаха и си играеха с душата ми, подхвърляха я между себе си и отхапваха от нея. Само ако можех да си спомня защо трябва да се боря, за да си я върна от тези демони…
Една ръка беше върху бузата ми и някой изрече име, може би моето име, макар че то сякаш не ми подхождаше.
Орион беше ловец, но това не можех да съм аз. Аз бях паднало същество, унищожено от мрака. Ловците не умираха в тъмнината, те процъфтяваха в нея. И така, с кого говореха?
Тя се премести в полезрението, красиво момиче с изпълнена със сенки коса, която се движеше, сякаш уловена от вятъра. Кожата ѝ беше най-дълбоко бронзова, сякаш слънцето беше оставило топлината си в нея, и пръстите ми трепнаха от желание да я докосна и да разбера дали може да открадне този студ в мен. Бях направен от лед, изграден от него жила по жила, статуя от лед, която оживява, или може би беше обратното. Човек, който се превръща в камък.
– Ланс Орион – каза момичето с тон, изпълнен с огън. Беше толкова топла, колкото се надявах, пръстите ѝ докоснаха следващото ми слепоочие и предизвикаха малък пламък в замръзналата пустош на гърдите ми.
– Върни се при мен – заповяда тя, очите ѝ бяха пълни със сълзи, на които не даваше да паднат, и бих могъл да се закълна, че от двете зелени езерца към мен проблясваше сребро. – Ти си по-силен от мрака, който тя вложи в теб. Върни се и остани с мен. Това е мястото, където трябва да бъдеш.
Тя се наведе още по-близо, мигайки така, че тези сълзи да паднат, а очите ѝ да не са зелени или сребърни, или изобщо с някакъв цвят. Бяха черни като огромната празнота в мен.
Очите ми се плъзнаха и аз отново се изгубих, падайки, падайки, падайки, все по-напред и по-напред в бездна, която нямаше край. Тя пируваше с мен, откъсваше големи парчета със зъбите си, а аз нямах никакъв ум да я спра. Защото какво имаше тук, освен нещо, което бях забравил да търся?
Изгубен… бях изгубен. И всички части от мен се разпръскваха под силния вятър. Името ми беше първото, което си отиде, но имаше нещо по-важно от името ми, което държеше няколко парчета от мен заедно.
Момичето.
Да, това беше то. Момичето беше важно. Тя беше центърът на вселената, богинята, която ме управляваше, и аз с удоволствие се подчинявах на това управление. Тя беше ярост и светлина и толкова сладък вкус, че никога нямаше да го забравя.
– Блу – прошепнах аз, а може би го казах само в ума си. Сега си спомних. Търсех нея, винаги нея. Бяхме си обещали никога да не се разделяме и аз не можех да наруша това обещание. Дори и да се превърнех в камък, щях да намеря начин да вървя, да я следвам, където и да отиде.
– Да – изхриптя тя някъде наблизо и далеч.
Усетих я да пълзи в скута ми и тежките ми клепачи отново намериха начин да се отворят. Тя се сви към мен и ме целуна нежно, а сълзите ѝ натежаха на сърцето ми.
– Не плачи – издишах аз, болката ѝ беше най-лошото проклятие, което трябваше да понеса. – Не проливай сълзи за човек, направен от камък.
– Ти не си направен от камък – каза тя и ме целуна отново. – Имаш туптящо сърце и то ме обича, помниш ли? – Тя вдигна дланта ми, притисна я към гърдите ми и наистина открих там сърце, което биеше бавно, но силно.
– Разбира се, че те обичам – казах аз. – Как да не те обичам?
– Ако ме обичаш, тогава ще се отърсиш от това. Ще се пребориш със сенките – поиска тя.
Кимнах, защото нямаше друг избор, освен да се боря. Винаги щях да го правя за нея. Но после брадичката ми се удари в гърдите и очите ми се затвориха, а мракът отново се търкулна.
Сега той беше по-дълбок, по-гъст, омърсен от спомените за това, което беше поставило тези сенки тук. Оръжия, създадени да ги забиват дълбоко под плътта ми, остриета, които прорязват сухожилия и мускули, всички тези остри ръбове, мокри от кръвта ми.
Неуспехът се затвори в мен, макар че не можех да си спомня римата или причината за него. Веднъж бях дал обещание и точно тук то трябваше да умре, погубено в този затвор на собственото ми унищожение.
Знаех, че я разочаровам, но от друга страна, не можех да си спомня коя е „тя“. Пукнатините се оформяха, пропукваха се през мен, сякаш мълния ме беше ударила в центъра. Първо щях да се счупя, после щях да падна, всички парчета щяха да бъдат изгубени и невъзможно да се съберат отново. Само ако можех да я намеря още веднъж, преди да съм се изгубил завинаги…
Една ръка, топла и позната, се вкопчи плътно в моята. Тя дърпаше нещо дълбоко в мен, дърпаше онези сенки, които танцуваха в мен като гремлини. Магията преминаваше между мен и този човек, изтегляше мрака, изсмукваше го от мен, докато ушите ми бяха обсипани с ниско пеене.
Тя вземаше и вземаше, всички отломки от разбитата ми същност някак си намираха път обратно, а първата ми смислена мисъл беше за нея. Момичето, заради което бях тук. Но отвъд нея и цялата любов, която изпитвах към това същество от огън и светлина, ме очакваше студена, горчива реалност. Свят, в който проклятие сковаваше моята половинка, в който бях дал обет с чудовище и в който най-добрият ми приятел лежеше мъртъв. Този свят беше непоносим в много отношения, но докато тя оставаше в него, аз също щях да остана там.
Намерих я в прегръдките си, лицето ѝ беше заровено във врата ми, а сладкият ѝ ягодов аромат улесняваше работата на дробовете ми.
Измъкнах ръката си от хватката на жената, която ме беше върнала при нея, игнорирах Стела и прегърнах Дарси силно.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Няма да си тръгна отново.
– Ти го каза и последния път – изсъска тя.
– Ще се справя по-добре.
– Това не е твоя вина – каза тя. – Бих искала да мога да те защитя. – Дарси се вкопчи в мен, сякаш се страхуваше, че отново ще изчезна, а вината разцепи сърцето ми.
Погледнах към Стела и я намерих да бърше сълзите си, докато седеше точно зад клетката.
– Защо? – Промърморих, без да разбирам защо тя продължаваше да се опитва да ми предложи нещо. Може би от чувство за вина. Но не и от любов. Тя не беше способна на толкова чиста емоция.
– Защото ти си мой син – каза тя тъжно, после се изправи на крака и си тръгна, оставяйки ни тук сами, преплетени в прегръдките си.
Дарси ме погледна през зачервените си очи и аз я целунах по челото, а любовта ми към нея пламна в мен. Как така сенките почти ми я бяха откраднали?
Какво щеше да стане с мен, ако Стела не ме беше върнала от мрака за пореден път? Наистина ли щях да забравя своята половинка? Дали щях да се изгубя в това тяло, душата ми да бъде отнета от сенките и превърната в прах?
Ако сенките погълнеха частите от мен, които ме правеха такъв, какъвто бях, тогава никога нямаше да се върна при нея нито в този, нито в онзи живот и дори в следващия. Нямаше да имам душа, която да може да премине отвъд завесата. Нямаше да бъда нищо, никой. Изгубен.
Държах Дарси по-силно, ужасът от тази реалност беше по-ужасяващ от всяка смърт, която можеше да ми бъде дарена. Дали това щеше да бъде цената за развалянето на проклятието на Дарси?
Лавиния все още работеше в границите на нашата сделка, така че не беше като да умре, стига да останех да дишам, когато трите лунни цикъла изтекат. Но душата ми… Никога не съм се пазарил за душата си.
Не изрекох нищо от това пред Дарси, защото знаех, че само ще я изплаша, но това ме постави в затруднено положение. Трябваше Стела да продължи да идва при мен след мъченията на Лавиния, защото ако не го правеше, бях прецакан. Този път едва се бях върнал дори с нейна помощ и ако бяха минали още няколко часа, може би щях да се предам на мрака, душата ми щеше да бъде опустошена непоправимо.
Вдишвах аромата на моето момиче, държах я и се молех на звездите да ни оставят да преминем през това невредими.
Отвъд стената зад гърба ми се чу драскане и Дарси се измести от скута ми, а аз се отдръпнах настрани, за да ѝ позволя да отвори тайната врата. Стената се разтвори при докосването ѝ и белият плъх, който тя беше спасила, седна на задните си крака и ни погледна. На китките му имаше два малки магически блокиращи маншета, омагьосани така, че да се променят до размерите, които феите придобиват във формата си на орден.
– Хей – прошепна Дарси. – Добре ли си?
Плъхът кимна, след това се отдръпна малко назад и се премести във формата си на Фея. Пред нас седеше строен, невероятно блед мъж с бяла коса, която се разливаше в светлите му очи, и аз го разпознах като един от приятелите на Гейбриъл от Академията на Аврора. Последния път, когато го бяхме виждали, той работеше под земята в Библиотеката на изгубените.
– Юджийн – изпъшка Дарси.
– Х-хи – заекна той, придърпвайки колене към гърдите си в някакъв опит да прикрие голотата си. – Благодаря ти за това, което направи.
Той погледна Дарси с блясък в очите.
– Няма нищо – каза тя. – Просто съжалявам, че не можах да помогна на никого от останалите. Те твои приятели ли бяха?
– Не ги познавах – каза той тъжно и сведе глава. – Миналата седмица ме хванаха да се срещам с някакви сфинксове в Тукана, за да взема от тях няколко редки книги за библиотеката. Едно подразделение на FIB събра всички ни и ни доведе тук. Бях принуден да се превърна във формата си на плъх и поставен в малка клетка заедно с всички останали плъхове в ужасната, гадна лаборатория на Вард. Инжектираха ни някакъв серум, който ни правеше неспособни да се върнем към формата си на феи.
– Как се измъкнахте? – Попитах.
– По-рано тази вечер там имаше голяма какафония; един Пегас се освободи и когато се премести, ритна клетките ни и няколко от тях се счупиха. Измъкнахме се през тръбите, но след това…- Той преглътна силно. – Лайънъл дойде след нас.
– Успя ли да видиш какво прави Вард там долу? – Попитах.
– Той…- Юджийн побледня, някак си стана още по-блед, докато оглеждаше празната тронна зала отвъд нас, после снижи глас, докато продължаваше. – Не ни държаха достатъчно близо, за да видим много. Но чух писъците, толкова много писъци. Той експериментира върху феите, които са държани там долу.
– Как експериментира? – Попитах, а червата ми се свиха при мисълта, че нашите хора издържат на шибаните експерименти на Вард някъде наблизо.
– Може и да не можех да виждам много, но обръщах внимание на разговора им, слушах всяка дума, всеки писък. – Юджийн преглътна силно, но продължи. – Той правеше множество експерименти за смяна на Ордена – както извличане на есенцията на присъщата на дадена фея форма на Ордена, така и след това трансплантиране на тази присъща част от същността му в друга.
– Искаш да кажеш, че се опитва да променя ордените на хората? – Попита Дарси, а лицето ѝ се сгърчи от ужас при тази идея. – Но как може да го направи? Как би могъл да вземе нещо толкова жизненоважно от някого и да го прехвърля от тяло в тяло, сякаш не е нищо повече от взаимозаменяем бъбрек?
– Дълбоко в гърдите на всички феи има магически кладенец, който се намира точно до сърцата ни – промърморих аз, а старите уроци по биология заиграха в съзнанието ми, докато си ги припомнях. – Понякога можеш да го усетиш; когато формата на Ордена ти дреме в теб и когато усещаш, че се пробужда и копнее да се освободи.
– Имаш предвид желанието да се преобразиш? – Въздъхна тя и аз кимнах.
– Тази камера съществува във всеки от нас, но тя не е някакъв орган, който може просто да бъде трансплантиран, тя е втъкана в самата тъкан на нашето същество. Тя е жизнено важна част от нас, свързана със самите ни души, и когато умрем, тя изчезва, докато формата на Ордена ни придружава, следвайки ни отвъд Завесата.
– Ето защо Вард я изрязва от феите, докато са още живи – мрачно каза Юджийн. – Докато формата на Ордена им се задържа в тази камера с помощта на потискащо Ордена средство, а телата им на феи са свързани с масата, на която той ги препарира. Доколкото съм чувал, никой не е оцелял повече от няколко минути с изваден формуляр за поръчка, нито след като в него е бил вкаран чужд формуляр за поръчка. Но той е непреклонен в решимостта си да го направи. Няма да спре. А лъжекралят е посещавал да инспектира напредъка му достатъчно пъти, за да ми даде да разбера, че и той желае експериментите да успеят.
Потръпнах при мисълта за това.
– Няма съмнение, че той планира да принуди всички феи да станат ордени, които той смята за най-достойни в плановете си да изкорени онези, които е нарекъл по-нисши – изръмжах аз, а Дарси стисна здраво ръката ми в знак на несъгласие с това.
– Изглежда, че той също така иска да провери дали феите могат да оцелеят без никаква форма на Орден и се опасявам, че… – Юджийн поклати глава, а ръцете му се свиха по-плътно около коленете му, сякаш се опитваше да се скрие от истината.
– Какво е това? – Подкани го любезно Дарси, за да продължи.
– Страхувам се, че той планира да направи това с по-малките. Ако успее да намери начин ние да оцелеем след процедурата, тогава той може просто да отреже формите на Ордена от телата ни, да ги премахне изцяло и да сложи край на проблема, който е забелязал с онези от нас, които не са му любими.
– Това е… сигурно не може да планира нещо толкова ужасно? – Задъха се Дарси, макар че тъмният поглед, който си разменихме, ми даде да разбера, че тя знае, че Лайънъл би направил точно това, ако можеше, такъв тираничен кучи син, какъвто беше.
– Каза, че Вард е правил множество експерименти? – Попитах, вперил поглед в бледото лице на Юджийн, а той кимна бавно.
– Трудно беше да се разбере точно какво включваше другата работа, която вършеше, но… имаше такива писъци, които идваха от тези субекти. Крясъци, които отиваха далеч отвъд ужаса и агонията и се превръщаха в нещо друго.
– Измъчвал ли ги е? – Попита Дарси, но Юджийн поклати глава.
– Чух го да казва, че ги е превръщал в нещо повече, отколкото са били. Говореше за генно инженерство и за използване на ДНК от съществата от дивата природа, за да му помогне да създаде нови войници за армията си. Каквото и да е правил с тези феи, не мисля, че те вече са самите себе си. Мисля, че е вземал същността на това, което някога са били, и ги е разтягал в някакъв нов и ужасен калъп. Те молеха за смърт, преди виковете им да се превърнат в рев… Мисля, че той имаше по-голям успех с това, което правеше с тях.
– По звездите – издишах аз и забих ръка в лицето си, докато разглеждах зверствата, в които Лайънъл вече участваше. Какво, по дяволите, би могъл да постигне, ако спечели тази война и успее да запази властта си над Солария за неопределено време? Само тази мисъл беше достатъчна, за да накара жлъчката да се надигне в гърлото ми.
– Ще те измъкнем оттук – обеща Дарси. – Може би ще успееш да избягаш отново през тръбите, когато е безопасно да опиташ.
Юджийн поклати глава.
– Лавиния се подиграваше с всички нас в гората, преди да стигнеш дотук. Тя каза, че сега тръбите са пълни със сянка, че няма как да се върнем и няма как да излезем.
– Ще намерим начин. И ще те държим скрит дотогава – закле се Дарси.
– Благодаря – изпищя Юджийн. – И се надявам, че нямаш нищо против, но си направих малко гнезденце от твоите вещи. – Той посочи книгата, камъка на гилдията и няколко лентички от старата тениска с надпис „Да живее Лионел Акрукс“, която Лавиния беше свалила наполовина от мен и която сигурно по някакъв начин се е озовала там. – Ще пазя съкровищата ти на сигурно място. Можеш да разчиташ на мен.
Той се превърна отново в плъх и скочи върху предметите, като седеше там зорко, а аз погледнах към Дарси, докато тя плъзгаше вратата.
– Как го измъкна от Лайънъл и Лавиния? – Попитах.
– Отблъснах призива на Лавиния – разкри тя и сърцето ми заби по-бързо.
– Наистина? – Попитах с надежда, хванах ръката ѝ и я придърпах по-близо.
Тя се усмихна, като кимна.
– И мисля, че мога да го направя отново.
– Ще го направиш отново. И пак, и пак, и… ще се увеличи. – Целунах я силно и тя се засмя, звукът беше толкова проклето рядък в наши дни, че почти ме болеше да го чуя. – Сега просто ни трябва твоят Феникс да се събуди. – Притиснах лицето си към гърдите ѝ. – Излизай оттук, гаднярче.
– Защо не пробваш да му сложиш един от твоите мотивационни цитати за деня? – Засмя се Дарси.
– Ти си безполезна птица, която не би могла да запали и кибрит, камо ли да предизвика горски пожар – изръмжах, като я побутнах отстрани, а тя отново се засмя. – Твоят Феникс е почти толкова упорит ученик, колкото беше и ти.
– Ей, за мен беше удоволствие да ми преподаваш – каза тя с усмивка.
– Беше удоволствие да те наказвам – поправих я мрачно, а тя прехапа пълната си долна устна.
– Удоволствието си остава удоволствие – каза тя ефирно, а аз се засмях, като я свалих в скута си и я захапах за гърлото.
– Захапи ме, сякаш искаш да го направиш – насърчи тя задъхано.
– Само защото искам да усетя вкуса на този огън в теб – казах срещу кожата ѝ, преди да пусна кътниците си и да ги впия в нея. И ето го, нейната сила беше дълбока и скрита, но все още горяща.
Борбата на моята кралица все още не беше приключила.
Назад към част 51 Напред към част 53