КЕЛИ ФЕЙВЪР – Всяка негова дума – книга 11 – Част 10

***

Доктор Форест беше стар.
Това беше първото нещо, което тя забеляза, когато той я пусна в кабинета си с топъл поздрав. Кали знаеше, че не бива да съди за книгата по корицата ѝ, но беше истински шокирана, когато го видя за първи път, защото очакваше един от онези млади, яки лекари, каквито винаги се виждаха по „Анатомията на Грей“.
Но д-р Форест не беше Макдрийми. Той обаче беше изключително приятелски настроен, което беше хубаво. Той се отдалечи бавно от вратата, като леко куцаше, и седна на бюрото си, като въздъхна.
– Този проклет крак – каза и като обяснение. – Контузих се преди месец, когато възстановявах терасата в задния си двор. Контузията беше лоша и все още ме боли жестоко.
– О, това звучи болезнено – каза Кали и се намръщи от съчувствие. Тя седна срещу него, като нервите ѝ вече бяха спаднали благодарение на достъпното му и приятелско отношение. Той ѝ напомняше за един от онези градски лекари, които посещаваха домовете и носеха навсякъде малка черна лекарска чанта.
– Болезнено е, но стига оплаквания. Стига с мен – тук сме, за да говорим за Хънтър, нали? – Попита той, отваряйки една папка на бюрото си.
– Наистина съм ви благодарна, че намирате време да ме видите. Мога да си представя, че си изключително зает.
Той я погледна с усмивка, светлозелените му очи срещнаха нейните и после бързо се върнаха към папката.
– Винаги имам време за моите пациенти и техните близки. Това е работата на живота ми. – Въздъхна той. – А сега, като преминаваме към работа, бих искал да ви запозная със състоянието на Хънтър. Вчера го докараха тук с огнестрелна рана в гърдите, а куршумът всъщност е проникнал в гръдната стена и белия дроб, което е довело до нараняване на големия гръден съд. Тъй като кръвното му налягане бързо спадаше и той губеше големи количества кръв, беше преценено, че хирургическата намеса е незабавна необходимост. Бях повикан да извърша спешна операция. – Лекарят вдигна очи и срещна погледа ѝ. – Уплашена сте.
Кали кимна. Тя стискаше чантата си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели.
– Много е трудно да се чуе.
Д-р Форест се усмихна любезно.
– Ще се опитам тази част да бъде кратка. Все пак смятам, че прегледът на ситуацията е важен, за да мога да ви помогна да се ориентирате в настоящите проблеми, пред които сме изправени във връзка със състоянието на Хънтър.
– Разбира се. Ето защо дойдох тук.
Лекарят си пое дъх и продължи, сякаш рецитираше книга по памет.
– Установено е, че пациентът е преживял частичен белодробен колапс и положението се влошава. Пристъпихме към спешна торакотомия за бързо кръстосване на низходящата аорта и ръчно овладяване на кървенето. По време на операцията в белодробната тъкан на пациента бяха открити фрагменти от куршум и той беше получил незначително увреждане на белодробната артерия, което беше възстановено. Пациентът се стабилизира и операцията се счита за успешна, въпреки че е твърде рано да се каже колко успешна е била тя.
– Няколко пъти се изгубих – бавно каза Кали. – Но какво имаш предвид, че е твърде рано да се каже доколко успешна е била операцията?
– Твърде рано е да се каже заради размера на понесените щети. Тялото на Хънтър е претърпяло огромна по обем травма, а всеки реагира на подобно нещо по различен начин.
Д-р Форест се облегна назад в стола си. Погледът на Кали бе привлечен от белия кичур коса на главата му, а след това отново от зелените, измъчени очи.
– Но той е буден. Изключен е от апарата за изкуствено дишане и диша самостоятелно – уточни тя.
Докторът кимна.
– Да, това е вярно. Но обикновено през първите четиридесет и осем часа след операцията обикновено възникват усложнения и затова трябва да бъдем бдителни и предпазливи по отношение на прогнозата.
– Тоест казваш, че има вероятност да не се е оправил – че нещо все още не е наред с него? – Гласът ѝ леко потрепери, докато говореше.
– Казвам, че трябва да следим ситуацията много внимателно и да не сме прекалено самоуверени. Досега всички признаци сочат към успешно и пълно възстановяване. Но през следващите трийсет часа ще знаем много повече.
Кали си пое дълбоко дъх и го освободи. Това съвсем не беше онова, което искаше да чуе от него. Тя стисна устни и помисли за момент, преди да заговори отново.
– Ще направите ли още тестове, за да определите дали той се движи в правилната посока?
– Разбира се, ще направим компютърна томография, трансезофагеална ехокардиограма и, разбира се, ще продължим да следим внимателно жизнените му показатели за всякакви признаци на страдание. Той е на сравнително добро място, Кали, и знаем точно какви процедури трябва да се следват, за да се грижим за Хънтър, докато продължава да се лекува.
Кали се опита да оформи усмивка, но ѝ беше трудно. Разговорът я беше разтърсил.
– Е, благодаря, че се срещнахте с мен – каза тя накрая и се надигна от стола си.
– Виж, винаги можеш да се чувстваш свободна да си насрочиш среща с мен – каза той и също се изправи, макар и бавно и с болка в очите, тъй като болния му крак сякаш се размърда.
– Ами ако има спешен случай или имам важен въпрос? Мога ли да ви изпратя имейл?
Д-р Форест се засмя сърдечно.
– Не бих го предложил. Така и не свикнах с цялата тази работа с електронната поща, така че асистентът ми се занимава с всички тези неща. Но мога да ви дам номера на мобилния си телефон. Имам един и същ телефон от години – някой трябваше да ме научи как да го използвам, но накрая го разбрах и сега не го сменям.
Кали се засмя заедно с него, въпреки че сърцето ѝ не беше в това.
– Много ви благодаря – каза тя, докато д-р Форест бързо надраска поредица от цифри върху лист хартия и после ѝ го подаде.
– Не се притеснявай – каза д-р Форест, сложи ръка на рамото ѝ и я придружи до вратата. – Можете да ми се обадите по всяко време и аз ще се свържа с вас веднага щом мога.
И тогава срещата свърши и тя се намираше пред кабинета му, загледана в едва четливите цифри, които ѝ беше записал.
– Как мина? – Попита детектив Филипс.
Тя погледна към него.
– А? Добре. – Беше разсеяна, неспокойна, разтревожена. Тръгнаха към асансьорите и тя осъзна, че дори не знае къде ще отиде по-нататък.
– Всичко наред ли е? – Попита Филипс, като очите му търсеха улики в изражението ѝ.
– Ти трябва да си моята охрана, а не моят терапевт – изсумтя тя – Така че би ли могъл да млъкнеш и да ме оставиш на мира за секунда? – А после, въздъхвайки, се извини за избухването си.
Филипс изглеждаше невъзмутим.
– Това не е проблем. Вие сте подложена на голям стрес. Може би трябва да ви осигурим малко свеж въздух.
Кали кимна, благодарна за това, че някой друг може да поеме отговорност, макар и само за миг. Тя го последва до асансьорите, след което излязоха от болницата, където тя стоеше, наблюдаваше минувачите и се опитваше да осмисли всичко, което беше чула.
Осъзна, че Хънтър все още не е излязъл от опасност. Лекарят ѝ беше казал същото и колкото и да ѝ беше трудно да го приеме, трябваше да се справи с това. В същото време в самия доктор Форест имаше нещо, което я караше да се притеснява. Беше достатъчно мил, но не ѝ вдъхваше никакво доверие. Сега се чувстваше по-зле, отколкото преди да се срещне с него.
Филипс изведнъж извади цигара и я запали, като вдиша и изпусна струйка дим. Очите му се присвиха, докато вдишваше отново.
– Трудна среща с доктора? – Каза той.
Кали го погледна.
– Не знаех, че пушиш.
– Отказах се от тях за девет години. Вчера щяха да са девет години и два месеца. – Той се усмихна и издуха още един шлейф.
– Току-що си започнал да пушиш отново? – Попита тя недоверчиво.
– Все още имах старата си кутия, онази, която държах в нощното си шкафче, откакто се отказах, за „всеки случай“. Оказа се, че старата кутия все пак ми е била полезна.
– Изхвърли я. Не започвай отново сега.
– Бях нещастен без цигарите си. Сега отново се чувствам като себе си. – Той държеше цигарата удобно между палеца и показалеца си. – Както и да е, стига толкова за лошите ми навици. Кажи ми какво каза онзи лекар, че те разстрои толкова много.
Тя сгъна ръце и смръщи нос, когато до ноздрите ѝ достигна ароматът на остър дим.
– Хирургът каза, че Хънтър още не е излязъл от опасност.
– Това ли е всичко? Те трябва да казват такива неща – това е като част от техните правила. В противен случай могат да си навлекат неприятности, ако нещата се объркат.
– Той каза, че повечето усложнения настъпват през първите четиридесет и осем часа след операцията.
– По-стандартно медицинско говорене и прикриване на задници – отвърна Филипс, без да пропусне нито миг.
– Откъде знаеш?
– Работя в областта на правоприлагането и постоянно имам работа с лекари. Всички те говорят тези неща и винаги става дума за избягване на съдебни дела за злоупотреба. Не бих позволил това да те уплаши, Кали.
За първи път, откакто го видя в стаята на Хънтър, Кали всъщност се радваше, че детективът е с нея. Сега той не беше толкова заплашителен и изглеждаше просто обикновен човек, който има трудна работа. Освен това явно се чувстваше ужасно заради случилото се – то го беше накарало отново да започне да пуши.
– Благодаря, че го казахте – каза му тя.
– Няма проблем. – Той се усмихна, хвърли угарката си на тротоара и я стъпка.
– Искам да се върна вътре и да бъда с Хънтър – каза тя.
– Разбира се.
Така че те отидоха заедно.

Назад към част 9                                                                Напред към част 11

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!