КЕЛИ ФЕЙВЪР – Всяка негова дума – книга 11 – Част 11

Когато стигнаха до стаята на Хънтър, той все още спеше. Кали седна на мястото си до леглото му, а детективът отиде и седна точно до вратата, като дръпна завесата до леглото, за да и осигури повече уединение.
Кали провери телефона си. Беше го изключила по-рано и сега, като го включи отново, видя, че има повече от дузина нови съобщения.
Това бяха приятели, роднини и Бог знае кой още, които ѝ казваха колко съжаляват, но вероятно тайно се радваха, че са получили гласова поща. Така нямаше да им се налага да разговарят с нея.
Кали прибра телефона си и реши да провери съобщенията по-късно – засега искаше просто да седи с Хънтър, да мълчи и да гледа как гърдите му бавно се издигат и спускат.
Простото съзнание, че е жив и стабилен и че времето минава, ѝ беше достатъчно. Ценното време щеше да мине и с всяка изминала минута шансовете му да се възстанови и да остане здрав ставаха все по-големи. Тя щеше да седи тук всяка минута, която трябваше, всяка секунда от всеки час, за да се увери, че той е в безопасност и за него се полагат грижи.
Когато телефонът ѝ отново започна да звъни, тя се опита да го игнорира. Но той продължаваше да звъни, така че тя най-накрая го вдигна и видя номера на мобилния телефон на майка си.
Не искаше да отговаря, но не можеше да се оправдае, че пренебрегва майка си, когато се предполагаше, че този ден лети за Лос Анджелис.
– Здравей, мамо – въздъхна тя в телефона си.
– Къде беше? Все се обаждахме и се обаждахме…
– Съжалявам, мамо, цяла сутрин бях в болницата с Хънтър и не следях времето.
– Започнах да се притеснявам. Моля те, Кали, трябва да поддържаш връзка с нас.
– Права си. Съжалявам.
Последва дълго мълчание, докато майка ѝ усвояваше извинението на Кали.
– Както и да е – каза тя, а гласът ѝ издаваше умора, както и известно разочарование, – ние сме тук, в Лос Анджелис, и искаме да те видим. Можем ли да се срещнем в хотела ти за вечеря?
– Не знам дали днес е добре да се срещнем. Искам да бъда с Хънтър точно сега.
– Не искаме цял ден да сме заедно, Кали. Само за час или два. Искам да те видя. Баща ти иска да те види.
– Знам. Само че точно сега за Хънтър е много крехко време. Не са минали и четиридесет и осем часа от операцията и има нужда някой да е с него.
– Трябва да отидеш – изведнъж заговори Хънтър.
Кали едва не скочи от стола си.
– Почакай малко, мамо. – Тя сложи мобилния телефон в скута си и го погледна. – Ти си буден?
Той извърна глава настрани и я погледна.
– Спях като бебе, докато телефонът ти не ме събуди. – Дребната му усмивка ѝ показа, че в повечето случаи се шегува.
– Съжалявам за това. Ще го изключа.
– Трябва да отидеш и да видиш родителите си – каза той.
– Родителите ми ще се справят. Ти си този, за когото се притеснявам.
– Аз също съм добре.
– Искам да бъда тук.
Той се усмихна.
– Можеш да се върнеш по-късно.
– Моля те, не мога да те оставя все още.
Хънтър се протегна и я хвана за ръката. Палецът му нарисува малки кръгове по дланта ѝ, от които я побиха тръпки по гърба.
– Отиди да видиш родителите си и направи каквото трябва в хотела. Върни се, когато можеш. Аз няма да отида никъде.
Кали знаеше, че Хънтър е прав. Не можеше да се откаже от родителите си, когато те бяха изминали целия път, за да я видят и да се уверят, че е добре. Те искаха да я подкрепят и да бъдат до нея. Разбира се, те бяха изпратили и Шон да се опита да я върне обратно в Охайо, но това беше нещо съвсем друго.
Кали отново вдигна мобилния си телефон и каза на майка си, че ще се срещне с нея за обяд в хотела.
Когато свали слушалката, Хънтър я гледаше и се усмихваше.
– Какво е толкова смешно? – Попита тя.
– Всичко – каза той. – Натъпкан съм с повече наркотици, отколкото Кийт Ричардс на ергенско парти.
Шегата му я успокои. Наистина болни хора – хора, които са на път да се разболеят още повече – не си правеха подобни глупави шеги. Хънтър се оправяше, а коментарите на лекаря, че не е излязъл от строя, бяха само предпазни изявления, както беше казал детектив Филипс.
Окрилена от това, което виждаше от Хънтър, Кали реши, че може да се справи с това да бъде далеч от него за няколко часа. Събра нещата си и го целуна по покритата му с набола брада буза.
– Скоро ще се върна – прошепна тя в ухото му.
– Пет минути или пет часа, за мен е все едно – каза той, а очите му вече се присвиваха. – Така или иначе просто ще спя и ще те сънувам.

Назад към част 10                                                           Напред към част 12