Кели Фейвър – С негово съгласие – Книга 13 – Част 3

***

Скарлет се събуди от бръмченето на мобилния си телефон. Тя разтърка очи, когато телефонът изръмжа на нощното шкафче до леглото ѝ.
Мозъкът ѝ беше замъглен. Но не прекалено, за да си спомни начина, по който Брайсън я бе погледнал, когато таксито пристигна в края на нощта.
Докато Скарлет търсеше телефона, тя осъзна, че предишната вечер си беше легнала с мисълта за Брайсън, а сега се беше събудила с мисълта за него.
Това леко я разколеба, когато отговори на телефона.
– Ало?
– Хънтър е. – Той не звучеше доволен.
– Всичко наред ли е? – Попита тя, като думите едва се изтръгнаха от гърлото ѝ.
– Мисля, че знаеш отговора на този въпрос.
Тя седна в леглото, опитвайки се да събере мислите си.
– Нека ти обясня какво се случи. Това е едно голямо недоразумение…
– Трябва да дойдеш в кабинета ми до девет часа. И вземи със себе си Брайсън, разбираш ли? Не закъснявай нито за секунда.
– Защо трябва да водя Брайсън? Не може ли да дойде сам?
– Не можем да го намерим. – Тонът на Хънтър беше зловещ. – Случайно с теб ли е?
Тя седна по-изправена, сякаш беше виновна за нещо.
– Не! Не, той не е с мен.
– Ами той не отговаря на проклетия си телефон. Може би ще отговори, ако му се обадиш. Не знам, Скарлет. Това, което знам, е, че ако Брайсън не е в офиса ми до девет сутринта, може и да се качи на следващия полет обратно за Лос Анджелис.
– Разбрах. Ще го намеря.
– Добре.
И тогава телефонът заглъхна.
За секунди тя стана от леглото. Взе най-бързия душ в живота си и се облече в мек панталон с цвят въглен. Бързо нанесе спирала и гланц за устни, след което излезе през вратата, за да хване такси. Докато вървеше, тя пробва мобилния телефон на Брайсън.
Той не отговаряше.
Тя извика такси и насочи шофьора към жилищната сграда на Брайсън. Беше се изпотила и притеснила, проверяваше непрекъснато времето на телефона си, а после отново и отново се обаждаше на телефона му.
Шофьорът непрекъснато поглеждаше към нея.
– Имате нужда от още един чифт ръце. – Пошегува се той.
Тя се опита да се усмихне признателно.
– Ако само продаваха такива в „Таргет“.
Това сякаш го обърка.
– Какво да продават?
– Знаеш, ръце.
– Защо да продават ръце в „Таргет“?
Скарлет въздъхна. Нищо не вървеше добре тази сутрин, помисли си тя, включително и слабите ѝ опити за хумор.
Таксито спря до сградата на Брайсън и тя помоли таксиметровия шофьор да изчака и да остави таксиметровия апарат да работи.
Когато стигна до бюрото на портиера, му каза, че е спешно и трябва да се качи до апартамента на Брайсън. Портиерът не изглеждаше особено впечатлен.
– Това спешна медицинска помощ ли е? – Попита той саркастично, сякаш знаеше, че не е, и беше свикнал да се появяват луди жени, които искат да бъдат пуснати горе, за да видят нищо неподозиращи мъже. – Да се обадя ли на полицията?
– Не, не – разбира се, че не – отвърна тя.
Той се обади до апартамента на Брайсън и не получи отговор.
– Съжалявам. Изглежда, че никой не отговаря в този момент. Мога ли да предам съобщение на господин Тейлър?
– Видяхте ли го да излиза тази сутрин?
– Страхувам се, че не мога да отговоря на този въпрос – отвърна портиерът.
– Това е важно. Работата на господин Тейлър зависи от това дали ще успея да се свържа с него.
Портиерът сви рамене.
– Ръцете ми са вързани. Мога да приема съобщение…
– Трябва да се качите в апартамента му и да почукате на вратата.
Мъжът беше неумолим, отегчен и незаинтересован от неистовите ѝ молби.
– Трябва да се занимавам със служебните си задължения, така че се опасявам, че не мога да го направя.
– Слушайте, сър…
– Ще се наложи да ви помоля да напуснете сега, госпожице.
Скарлет бръкна в чантата си, като отчаяно се надяваше, че има достатъчно пари в себе си, за да свърши работата. В портфейла си тя намери малко над сто долара. Тя постави цялата пачка пари на бюрото.
– Това е за това, че ще отделите пет минути от работата си, за да отидете да почукате на вратата му.
Мъжът се вгледа в парите. После погледна към нея.
– Колко са?
– Над сто долара.
Той подсмърча. Бавно вдигна банкнотите и преброи парите.
– Добре. – Въздъхна, сякаш и правеше огромна услуга. – Ела с мен. – Той пъхна парите в джоба на сакото си и бавно тръгна към асансьорите.
Качиха се заедно в мълчание, а разочарованието и отчаянието на Скарлет се засилваха, докато пътуваха.
Накрая двамата стигнаха до вратата на Брайсън и портиерът почука веднъж, силно. Той стоеше и чакаше с наведена настрани глава.
– Виждате ли? – Каза той, като звучеше доволен. – Не е вкъщи.
– Може ли да почукате още веднъж?
– Сигурен съм, че ако беше тук, щеше да го чуе.
– Моля ви.
Този път портиерът почука два пъти, не толкова силно, колкото преди.
На Скарлет вече ѝ беше почти достатъчно. Тя се премести пред вратата и започна да блъска силно по нея.
– Брайсън! Брайсън! – Изкрещя, знаейки, че той наистина не трябва да е вкъщи. Може би е оставил телефона си някъде. Можеше да е навсякъде, изобщо навсякъде.
Беше свършило.
Тя провери времето и видя, че така или иначе им остават едва двайсет минути, за да стигнат до офиса на Хънтър. Обхвана я чувство на дълбока злоба. Тази работа ѝ харесваше – всъщност не, харесваше не беше точната дума. Но поне имаше чувството, че може би има шанс тя да се превърне в нещо значимо.
Нещо по-различно от работата на сервитьорка, която беше работила, откакто беше достатъчно голяма, за да работи.
Но сега това нямаше значение. Брайсън беше успял да провали всичко и за двамата.
Тя почувства прилив на гняв към него. Снощи беше казал, че ще се справи по-добре.
Беше казал, че ще я държи в течение. Вместо това беше изчезнал.
Портиерът не успя да потисне усмивката на лицето си.
– Е, изглежда, че господин Тейлър или е извън сградата, или не желае да бъде обезпокояван в този момент. Мисля, че трябва да тръгваме.
Тя тъкмо се канеше да се опита да отговори с бърза реплика, когато вратата внезапно се отвори.
– Здравей – Брайсън примигна, сякаш от месеци не беше виждал светлина. – За какво е този шум?
Скарлет се завъртя.
– Къде, по дяволите, си бил?
– Спях, както правят нормалните хора. – Той стоеше по боксерки и бяла тениска и миришеше слабо на одеколон и алкохол. Косата му се беше разпиляла във всички посоки.
– Брайсън, цяла сутрин ти звъни – каза тя, като се опитваше да овладее яростта си.
Портиерът се отдръпна.
– Това изглежда е частен въпрос – каза той, а после се обърна и си тръгна.
– Благодаря за помощта! – Изкрещя тя след него. – Козел – промълви тя.
Брайсън прокара ръка през косата си.
– Скарлет, за какво говориш? Кой ми се обажда?
– Хънтър. На мен. Има среща. Не разполагаме с никакво време. Хайде! – Тя го избута обратно в апартамента му.
– Среща за какво?
– Нямам време да ти обяснявам. Ще ти кажа в таксито, а сега се облечи, измий си зъбите, прекарай гребен през косата си. Хайде!
Брайсън сякаш го разбра. Той съблече тениската си и започна да търси друга риза в гардероба си.
Мускулите на гърба му работеха, докато бързо се провираше през висящите вътре панталони и ризи. Скарлет затаи дъх в гърдите си и се опита да не гледа. Тялото на Брайсън беше чисто съвършенство – твърди гърди, силни ръце и изваяна коремна преса. На лопатката на рамото му имаше малка татуировка на черна пеперуда, която придаваше нужната острота на иначе хубавото му момчешко тяло.
Той грабна някои дрехи и изтича в банята. Скарлет го наблюдаваше как си тръгва, като забеляза, че има и стегнат, идеално закръглен задник.
Вземи се в ръце, Скарлет. Той има секси тяло, но също така е напълно и напълно неподходящ за теб във всяко едно отношение.
Тя знаеше това. Мразеше, че изобщо трябваше да си дава сметка за този разговор. Колко грешни избора трябваше да направи една жена, преди да си научи урока?
Брайсън се облече за нула време и изненадващо излезе от банята, изглеждайки доста добре оправен. Косата му беше разрошена, но в стил „хей, аз съм толкова готин, че косата ми дори изглежда добре разрошена“.
Беше облечен с риза на райета, с навити ръкави, тъмнокафяв панталон и тъмни, нови обувки.
– Не е лошо – каза тя. – А сега хайде. Ще закъснеем – буквално нямаме и секунда на разположение.
Изтичаха от апартамента му, а после зачакаха асансьора. Той искаше да знае какво се случва и тя направи всичко възможно да му обясни. Разказа му, че се е събудила от гневно обаждане от Хънтър, и лицето на Брайсън се втвърди.
Когато се качиха в таксито и Скарлет каза на шофьора адреса, Брайсън се обърна към нея.
– Ще ме уволнят – каза той. – Нали?
– Не знам. – Тя срещна погледа му. – Има голяма вероятност да го направят, предполагам.
Той кимна и погледна през прозореца, докато шофираха. После се обърна към нея и се усмихна дяволито.
– Но в живота си съм се измъквал от много тесни пространства. Мисля, че имам още сила в себе си.
Тя се засмя на смелостта му.
– Обзалагам се, че си се измъквал и се обзалагам, че имаш.
– Радвам се, че някой има малко вяра – отвърна той. Трябваше да се възхищава на хъса на Брайсън, дори и да нямаше достатъчно здрав разум, за да осъзнае в колко голяма беда се е забъркал.
По време на пътуването дотам бяха предимно тихи, а Брайсън изглеждаше в свой собствен свят. Собствените нерви на Скарлет достигаха кресчендо, когато мобилният ѝ телефон иззвъня.
– Това е Хънтър – прошепна тя, като почти се задави от страха си.
Брайсън грабна мобилния телефон от ръката ѝ и отговори.
– Вече сме на път – каза той. Той се заслуша за момент. – Добре, ще направя това… Благодаря. – Той и върна телефона.
Тя го доближи до ухото си, но линията беше прекъсната.
– Защо ми взе телефона?
– Обаждаше се, за да се увери, че съм на път, нали?
– Да, но…
– Така че нямаше смисъл да се притесняваш заради моята издънка.
Тя въздъхна и прибра телефона.
– Какво каза Хънтър?
– Каза, че трябва да си извадя главата от задника, преди да е станало твърде късно.
Скарлет едва не се разсмя на глас, но се сдържа с известно затруднение.
Пристигнаха в офиса на Хънтър с около десет минути закъснение.
Тичайки вътре, Брайсън ѝ се усмихна.
– Поне не е било скучно, нали?
– Мисля, че в този момент бих предпочела скучно – изпъшка тя.
Кали чакаше точно пред вратата, изглеждаше напрегната, но уравновесена в червена пола и бяла блуза със златно колие. Диамантеният ѝ годежен пръстен блестеше в отблясъците на горните светлини.
– Радвам се, че и двамата успяхте – каза тя. – Хайде, не бива да губим и секунда. Обикновено бих попитала дали искате вода или имате нужда да отидете до тоалетната, но всички чакат.
– Кой е тук? – Попита Скарлет, докато си проправяха път по високото спираловидно стълбище, което водеше към втория етаж. Сградата беше оскъдна и с постмодерен дизайн.
– Дейл Нолан и неговият агент Грег Гарисън от CML.
– Това е всичко? – Попита Брайсън.
– Достатъчно. – Кали го погледна, докато стигаха до площадката и тръгваха по коридора със стъклени парапети, който излизаше на първия етаж. – Грег Гарисън вероятно е най-влиятелният агент в света. И е толкова ядосан, колкото е възможно в човешкия свят, без да е извършил насилствено престъпление.
Скарлет облиза устните си.
– Какво да правим?
– Ти можеш да си мълчиш, а Брайсън трябва да поднесе голямо извинение и да целуне толкова много задници, че ще използва „Чап стик“ в продължение на една година.
Стигнаха до конферентната зала и Кали почука бързо на вратата, преди да я отвори, като позволи на Скарлет и Брайсън да влязат първи.
Около махагонова маса в центъра на стаята седяха Дейл Нолан, агентът му Грег Гарисън и Хънтър. Хънтър се изправи, за да ги поздрави, а очите му бяха твърди от разочарование.
– Добре, че успяхте да дойдете. Късно ли легна през нощта?
Брайсън сви рамене.
– Не бях наясно, че ще има нужда от мен тази сутрин. Извинявам се за това, че не дойдох по-рано.
Грег Гарисън се изправи и закопча сакото си. Дори и изправен, той не можеше да бъде по-висок от метър и шейсет и няколко сантиметра. Въпреки това Скарлет трябваше да признае, че дребният мъж носеше някаква аура – присъствието му беше осезаемо агресивно.
– Това е гадно отношение и не съм изненадан, като се има предвид всичко, което съм чувал за теб – каза той, като погледна Брайсън.
Грег взе един вестник и го хвърли в средата на масата, където той се плъзна на сантиметър от ръба.
Скарлет погледна надолу и видя, че това е „Ню Йорк Пост“ и че на първата страница има снимка на Брайсън с насинено око. На фона на снимката лицето на Скарлет с израз на шок витаеше наблизо.
Заглавието гласеше:

„Бурята в града на мишлетата удари Ню Йорк“: Директорът на „Мост и тунел“ е изритан от Дейл!

Дейл Нолан все още не беше казал и дума. Той просто седеше на един конферентен стол, облечен в дънки и блейзър, с бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите му. Изглеждаше, че пише на някого по телефона си.
– Това е благодарността, която получаваме за това, че сме подкрепили режисьор, който за първи път работи? – Изкрещя Грег.
На челото му пулсираше вена, което очарова Скарлет.
– Никой ли дори не иска да ме попита какво се е случило, преди да ме нападне? – Каза Брайсън, взе вестника и сканира статията. Той извъртя очи от това, което видя там.
– Не ни пука какво според теб се е случило – отвърна Грег. Той сложи ръце на хълбоците си. – Знаеш ли защо?
Брайсън хвърли вестника обратно на масата.
– Не, но съм сигурен, че ще ме просветлиш. – Той седна срещу Грег на масата и се облегна назад, като сложи ръце зад главата си, сякаш се настаняваше за приятен релаксиращ разговор. Господи, помисли си Скарлет, потъна бавно в стола до него и кръстоса крака. Ако това беше начинът, по който Брайсън щеше да изглади нещата щеше да има много проблеми.
– Защото ти нямаш значение – каза Грег. Сега вената на челото му пулсираше по-интензивно и лицето му беше почти лилаво.
– Аз нямам значение?
– Не, ти нямаш значение. Мнението ти е без значение. Чувствата ти нямат значение. Ти си нищо, ти си никой. В този град моят клиент тук прави на хората стотици и стотици милиони долари – каза Грег, сочейки към Дейл, който продължаваше да пише съобщения и да игнорира сцената, разиграваща се пред него.

Назад към част 2                                                           Напред към част 4

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!