Зодиакална академия: Новела 0,5 Произходът на един побойник от академията част 8

Дариус Акрукс

Баща ми отстъпи назад и аз провесих глава, докато болката и яростта препускаха в тялото ми в еднаква степен. Не се бях съпротивлявал, когато той започна да ме удря. Никога не съм го правил. Винаги съм мислил, че така или иначе ще стане само по-зле. Агонията рязко притисна ребрата ми, които чух да пукат по време на побоя му. Не можех да си поема дълбоко дъх. Вкусът на кръв изпълваше устата ми. В съзнанието ми почти нямаше място за нещо друго освен болка и огън.
Ланс ме гледаше така, сякаш никога преди не ме беше виждал и не можех да изтърпя съжалението, което открих в погледа му.
– Ставай — изръмжа татко.- Тази нощ далеч не е приключила. Вие двамата прекарахте твърде дълго време, да отклонявате очите си от истината за нашата сила. Но сега е време да я приемете. Трябва да видите какво е необходимо, за да задържите цялата сила, за която сте родени.
Ланс се изправи на крака преди мен, като посегна да ме хване за ръката, докато се препъвах. Усещах, че кръвта тече по лицето ми и докато хвърлих поглед към бялата си риза, открих, че е опръскана с червено.
– Махнете тези жалки погледи от лицата си, като се качите горе. Информирах останалите наши гости, че тази вечеря свърши. Те вярват, че детският ти изблик относно годежа е причината за края на празненството и се съгласиха да ти дадат време да се събереш.- Татко се обърна и излезе от стаята заедно със Стела.
Клара се поколеба и се насочи към нас със сълзи, проблясващи в очите и.
– Много съжалявам, Ланс – въздъхна тя.- Мислех, че ако поема ролята, от която мама се нуждае, тя може да те остави да живееш живота си далеч от това. Не исках това да се случи.
Ланс се взря в сестра си с ужас.
– Какво са ти направили?- ахна той.
Тя бутна ръкава на роклята си назад и разкри знак Лъв на собствената си ръка.
– Свързана съм с Лайънъл – въздъхна тя.- Не всичко е лошо, той се грижи за мен, той…
– Той ти позволява да се храниш от него? — изплю Ланс.- Знаем, видяхме.
Клара прехапа устни, погледът и се отклони към мен.
– Ако се храниш от някой с толкова много сила, това е като…“
– Недей да си правиш никакви илюзии – изръмжах аз. Нямах намерение да я оставя да започне да смуче врата ми.
– Не съм. Просто се опитвах да кажа, че в това също има добри неща.- Тя сви рамене и можех да кажа, че е прекарала много време, опитвайки се да се убеди в това.
Ланс ме погледна и аз присвих очи.
– Това важи и за теб. Загубих достатъчно кръв тази вечер, без да съм я дарил – измърморих аз, а куцият ми опит за шега се провали, докато двамата ме гледаха. Сигурно изглеждах като лайно, защото Клара едва не започна да плаче отново, а челюстта на Ланс беше толкова стегната, че се страхувах, че може да счупи зъб.
– Лайънел те манипулира – каза Ланс на Клара с твърдо изражение.- Какво иска той в замяна на кръвта си?
Клара поклати глава и очите и се наведоха надолу.
– И аз го искам, просто… страхувам се.
– Страх от какво?- помоли се Ланс, протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.
– Не бива да караме Лайънъл да чака – въздъхна накрая Клара. Тя хвърли един дълъг, тъжен поглед към брат си, преди да се качи нагоре по стълбите и да избяга от погледа ни.
– Позволи ми да ти помогна – каза тихо Ланс, приближавайки се към мен с протегната ръка.
– Не се тревожи за това – измърморих аз, избърсвайки кръв от бузата си и се опитвах да игнорирам ужилването на болката, когато кокалчетата ми докоснаха порязване там.
– Не мога да те оставя да страдаш така – каза той.
– Добре е. Майка ще ме закърпи, когато ме види – казах пренебрежително.- Това е единственият признак, с който показва, че знае, че ми прави това.
Устата на Ланс се изпъна в твърда линия, но той не се отдръпна.
– Трябва да ти помогна, Дариус – каза той твърдо.- Това не е просто избор. Като те виждам така, ме боли в главата, сякаш твоята болка е моя и моя…
Ланс замлъкна, докато се гледахме. Това беше, което магията на баща ми беше направила с нас. Не можеше да понесе да види, че ме боли и трябваше да ми помогне, независимо от всичко.
Кимнах му в знак на приемане, когато той намали разстоянието между нас и притисна дланта си към кожата ми.
Под ръката му се появи червено сияние и затоплящият поток от магията му се процеждаше в мен, докато той работеше, за да излекува многото ми наранявания.
Стояхме в мълчание, докато той работеше и агонията бавно напусна тялото ми. Ребрата ми отново се спукаха, когато бяха изтеглени обратно в правилната си позиция и Ланс трепна в отговор, сякаш също го беше усетил.
Вдишах дълбоко, когато болката ме изостави, а Ланс залитна напред, като ме освободи от лечебната си магия.
Хванах го за ръката, за да го успокоя, забелязах тъмните линии под очите му.
– Изцеден ли си?- попитах, като го погледнах намръщено. Знаех, че иска да ми помогне, но можеше да остави малките рани на мира, ако магията му беше толкова слаба.
– Да. Използвах много магия, опитвайки се да се преборя с Лайънъл – призна той, скърцайки със зъби от дискомфорта, който изпитваше, без силата му да го изпълва.
Гледката на страданието му ме изпълни с тъга, далеч отвъд нормалната грижа, която обикновено бих полагал за някой в неговото положение.
– Ето – казах аз, предлагайки му китката си, без наистина да се замислям.
Ланс ме погледна намръщено от изненада. Мощните феи не просто така даваха кръвта си на вампирите и аз бях по-силен от него, дори ако все още не бях добре обучен.
– Не мога… да те видя така ме кара да се чувствам като лайно – признах аз раздразнено.
Не бях искал тази връзка между нас, нито един от нас не я е искал. Но не виждах начин да направим нещо друго, освен просто да приемем случилото се за момента. И това означаваше, че не мога да се справя с нея, когато изглежда така скапан и лишен от сила.
– Сигурен ли си?- попита той, макар че зъбите му вече растяха в отговор на зова на кръвта ми.
– Просто побързай; Няма нужда да изтърпявам още един побой, защото карам татко да чака — казах мрачно.
Очите на Ланс блеснаха от гняв при мисълта, че отново ще бъда наранен, но той изтласка емоцията настрана, като хвана китката ми в ръцете си и захапа.
Убождането на болката бързо беше последвано от прилив на удоволствие, когато забелязах удовлетворението в очите му. Това се чувстваше правилно, дори добре. Възнаграждавах го за това, че ми помогна и осъзнах, че искам да го направя почти толкова яростно, колкото не исках да се оженя за онова грозно момиче горе.
Установих, че искам да протегна ръка и да го притисна по-близо, но се борих срещу странния импулс, знаейки, че всъщност не е мой.
Ланс се отдръпна, след като взе достатъчно, и пусна ръката ми, като ме погледна.
– По дяволите — въздъхна той.- Вкусен си като…
– Това се чувстваше прекалено хубаво, за да е нормално – признах аз. Споменът за баща ми, хранещ Клара, играеше в ума ми и не можех да не се сетя за начина, по който почти се галеха.
– Да. Кръвта ти е като моя собствена проклета марка хероин – каза Ланс, а тъмните му очи светнаха със силата, която току-що му бях дал.
– Мисля, да избягваме да правим това отново – казах аз, отблъсквайки големия копнеж, който изпитвах. — Последното нещо, от което се нуждая, е да бъда привлечен от теб, докато се хранеш.
– Може да си прав за това – отвърна Ланс с шеговит тон, но очите му светнаха от желание за магията ми.
– Ммммм.- Отдалечих се от него и се отправих към стълбите, като ги вземах по две наведнъж.
Излязох във входното антре точно когато една кола потегли отвъд отворените врати.
– Последните ни гости току-що си тръгнаха – обяви татко, когато погледът му падна върху мен и Ланс.
Той не коментира факта, че съм бил излекуван. Той никога не се е интересувал от това, че майка ме лекува след атаките му. Предполагах, че изхвърлянето на гнева му върху плътта ми беше достатъчно за него, без да чувства нужда да ме излекува след претърпяните травми.
– Да тръгваме – каза нетърпеливо леля Стела, когато излезе от стаята в ляво. Тя се беше увила в среднощно синьо наметало и вдигна качулката на главата си, докато я гледах.
Татко ни подкани, сякаш сме чифт кучета, и се върна през къщата към трапезарията.
Когато пристигнахме, установих, че наследниците и техните семейства са ни напуснали, но повечето ми чичовци и братовчеди са останали. Няколко от тях бяха свалили ризите си и погледът ми падна върху гръдния кош на Оскар покрит с белези, докато той се придвижваше към нас. За щастие, грозната му дъщеря никъде не се виждаше и погледът му беше прикован към баща ми вместо към мен.
Огледах тълпата за брат си, но той не присъстваше.
– Готови сме да тръгнем, когато кажеш, командире – каза Оскар, обръщайки се към баща ми с титлата му на лидер на Драконовите кланове. Това беше термин, който рядко чувах, но това означаваше, че каквото и да са намислили, е важно.
– Време е – каза татко.- Всички да се събират по близо.
Ланс се приближи до мен, когато Драконите, Стела и Клара се втурнаха към него.
Татко извади торбата със звезден прах от джоба си и сърцето ми заби малко по-бързо, когато разбрах, че планира да ни отведе някъде другаде.
С едно движение на китката си той хвърли шепа от безценния звезден прах във въздуха и той падна върху всички ни, извличайки ни от сегашното положение в света и пренасяйки ни в друго.
Замръзнал въздух ме удари, когато пристигнахме на открита скала, звукът от разбиващи се вълни изпълваше въздуха.
Ланс ме хвана за ръката, сочейки нагоре към небето зад мен и аз се обърнах, за да видя как лунното затъмнение започва в небесата.
Устните ми се разтвориха. Небесни събития като това притежаваха огромна сила. Каквото и да е планирал баща ми, това не е случайно.
Огънят оживя навсякъде около нас, издигайки се към небето, когато Драконите свалиха ризите си и започнаха да пеят на някакъв древен език, който не разпознавах.
Погледът ми улови Клара, когато започна да разкопчава дългата си рокля с треперещи ръце. Тя я пусна на скалата и майка и я уви в дълга синя роба като нейната.
Един от драконите започна да раздава дървени маски, издълбани с гротескни лица, докато друг раздаде още роби.
– Трябва да спрем това – въздъхна Ланс с отворени от ужас очи.- Това е отвъд тъмната магия, този вид ритуали бяха забранени отдавна. Това е намеса в сили, които не можем да контролираме. Ако някой тук потъне твърде далеч в него, той ще се изгуби, душата му ще бъде погълната от сенките.
Преди да успея да отговоря, студена ръка кацна на рамото ми.
– Вие, момчета, сте тук, за да гледате тази вечер – тъмният глас на баща ми ме обгърна като заклинание. – Все още няма да имаме нужда от вас.
Погледнах го изненадано, но преди да успея да отговоря, силата му се блъсна в нас и ни повали на колене.
Нишки от силна магия се увиха около тялото ми, обездвижвайки ме в кулоарите на тази лудост, докато пеенето около нас ставаше все по-силно.
– Трябва да спреш това – изръмжа Ланс, борейки се със собствените си ограничения.- Не може да се надяваш да впрегнеш този вид магия! Баща ми ми каза, че…
– Баща ти не беше достатъчно силен, за да впрегне сенките. Той беше пълно разочарование и глупак. Няма да направим една и съща грешка два пъти.- Татко се отдалечи от нас, без да каже нищо повече и ние останахме там, коленичили в пръстта и принудени да гледаме този изкривен ритуал.
– Трябва да направим нещо – настоя Ланс, въпреки факта, че и двамата знаехме, че е безнадеждно.
Погледът му беше прикован към Клара, докато майка й и поставяше маска. За един кратък момент, всичко, което успях да видя, беше мокрото от сълзи лице и страхът в очите и, преди маската да прикрие чертите и, а тя да се вмъкне в движенията на ритуала.
Пеенето ставаше по-силно, по-ожесточено, сега нарастваше до крещендо, докато луната се плъзгаше все по-близо и по-близо до момента на пълното затъмнение.
Магията във вените ми кипеше, за да бъде освободена и по гръбнака ми се стичаше струйка пот.
Нещо идваше. Те призоваваха нещо, което не му е тук мястото.
Сърцето ми заби силно в ребрата и в паника погледнах към небето, докато пръстен от светлина обграждаше луната.
Пеенето внезапно утихна, феите замлъкнаха и всички фигури в наметала вдигнаха ръце към небето в безмълвна молба.
Гореща следа от движение привлече очите ми надясно и аз ахнах, когато забелязах метеорита, който се хвърли към нас правейки следа от горяща пътека.
Беше толкова ярко, че трудно издържах да го гледам, но и не можех да откъсна погледа си.
Тъмнината яхна падащата звезда. И идваше направо към нас.
Той удари Земята с достатъчно сила, за да я накара да трепери, и разкъса пламтяща пътека, докато обгаряше земята.
Уплашен вик се изтръгна от мен и топлината, идваща от него, почти изгори плътта ми, когато огромната скала се спря точно в средата на закритите фигури.
Тишината настъпи толкова гъста и дълбока, че звънна в ушите ми. Не знаех какво са призовали от небето. Но бях изпълнен с най-силното чувство на страх, докато го гледах.

Назад към част 7                                                                      Напред към част 9

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *