Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 60

ДАРСИ

Преди да успея да направя каквото и да било, за да спася сестра си, Лайънъл се превърна в огромния си зелен дракон, събори тавана и сграбчи Тори и Клара в ноктите си.
Изкрещях, когато светът буквално се срути около нас, и нямах сили да се предпазя, а в сърцето ми биеше отчаяна, разкъсана мелодия, докато се опитвах да тичам след сестра си.
Дариус се затича към мен сред падащия покрив и ми трябваше миг, за да осъзная, че Макс и Сет ни предпазват, докато цялата къща се срутва.
Стените се сгромолясаха около нас и сърцето ми се сгромоляса заедно с тях, докато Лайънъл отвличаше сестра ми, а заедно с нея сякаш открадваше и цялата надежда. Бяхме погребани под тонове отломки и се спусна мрак, докато бяхме хванати в безопасен балон.
Обърнах ръце към покрива, гледайки към Наследниците.
– Отворете горната част на щита, аз ще взривя отломките – поисках и те направиха, каквото казах, доверявайки ми се, докато отваряха щита достатъчно, за да може въздушната ми магия да пробие дупка в отломките. Не изгубих и секунда, хвърлих въздух под себе си, за да се изстрелям на счупения покрив, а Дариус беше изхвърлен след мен от някой от останалите.
– Дарси – изръмжа той, но аз го пренебрегнах, изправих се на крака и се втурнах нагоре по разбитите парчета от покрива, като търсех небето, агонията, която ме заля заради загубата на Тори в сенките и лапите на Лайънъл.
Моля те, върни се. Не мога да понеса да бъда без теб.
Дариус остана до мен, докато се изкачвах по тухлите и хоросана, а наследниците забързаха плътно зад нас, когато се добрахме до върха на развалините. Нимфите си проправяха път нагоре по отломките към нас, но на мен не ми пукаше. Не откъсвах поглед от небето, докато най-накрая забелязах Лайънъл в далечината – тъмнозелената му форма беше почти замаскирана на фона на нощното небе.
Стиснах зъби, докато се опитвах да изтласкам крилата от тялото си, борейки се срещу потискането на ордена, въпреки че беше безполезно. Но трябваше да върна Тори. Не можех просто да я изоставя на тази съдба.
Дариус хвана ръката ми с ръмжене.
– Трябва да се върнем в академията, обещах да те защитя.
– Майната ти, пусни ме – изръмжах, докато Макс, Сет и Кейлъб образуваха триъгълник около нас, изстрелвайки магия към нимфите, за да ги задържат.
– Разбих защитите около къщата, така че можем да се измъкнем със звезден прах оттук – обади се Макс.
Дариус извади от джоба си торбичка със звезден прах и аз се опитах да я изтръгна от ръцете му, отчаяно желаейки да тръгна след нея, но той я държеше извън обсега си.
Заведи ни в имението „Акрукс“ – поисках аз, като драснах с нокти по ръката му и почти му пуснах кръв. Сърцето ми беше разбито, цяла половина от него беше изтръгната и взета, когато тя се беше жертвала за нас, без да ми даде никакъв избор. Но аз отказах да го приема.
– Не можем да се борим с него по този начин. Трябва да се прегрупираме. А аз обещах да те пазя, затова те връщам в Зодиак – изръмжа Дариус, придърпвайки ме към себе си, докато сълзите прогаряха горещи пътеки по бузите ми.
– Това не е твой избор! – Изкрещях, бутайки го в гърдите, докато той се мъчеше да се задържи върху мен и едновременно с това да се опита да отвори торбичката със звезден прах.
– Трябва да тръгваме, по дяволите – изръмжа Кейлъб, завъртя се и му изтръгна звездния прах.
– Не! – Изкрещях, опитвайки се да се освободя, когато той подхвърли шепа във въздуха и ние бяхме изтръгнати в галактика от звезди, сърцето ми се разби, чувствайки се толкова фрагментирано, колкото и вселената, разпръскваща се около мен на парченца светлина. Но парчетата от сърцето ми не светеха, те бяха тъмни, назъбени и пълни с болка.
Краката ми удариха земята и Дариус ме придърпа към гърдите си, ръцете му ме смазаха в свирепа прегръдка, когато се приземихме отвъд оградата, ограждаща кампуса. И аз най-накрая се предадох, разпадайки се в ръцете му.
– Можем да се отправим към Дупката, ще съставим план – прошепна Сет, прокарвайки ръка по гърба ми, докато сълзите ми се стичаха свободно. За сестра ми, за Диего. За всичко, което бях загубила.
Болеше ме за Орион с всяка част от същността ми, исках да изпълзя в прегръдките му и да потърся утехата на думите му. Той щеше да знае какво да направи. Щеше да намери начин да поправи това. Но него го нямаше. Беше ме отрязал от живота си, а сега и Тори си беше отишла и не ми се струваше, че мога да се справя със загубата и на двамата. Беше твърде тежко да се понесе.
– Не мога просто да я оставя с него – изсъсках, опитвайки се да се съвзема, докато в крайниците ми нахлуваше неистова енергия. Измъкнах се от ръцете на Дариус, избърсвайки сълзите си, като исках сърцето ми да се превърне в желязо, имайки нужда да се съсредоточа. Да се боря.
– Няма да я оставим – съгласи се Дариус яростно. – Ще съборя света заради нея, но не можем да спечелим тази вечер.
Мразех да приема тези думи, но знаех, че той няма да ги каже, ако не е абсолютно вярно. Всички бяхме уморени, отслабени и нямахме представа какъв ще бъде следващият ход на Лайънъл.
Но аз трябваше да я спася. Аз щях да я спася. Дори да ми струваше всяка разбита частица от душата ми, за да го направя.
– Това не е свършило – изръмжах, когато наследниците се събраха около мен в кръг. Погледнах между тях, открих устойчивост в очите им, кимванията им ми обещаваха, че и те ще се борят за нея. Последен срещнах тъмночерния поглед на Дариус и той сведе глава.
Хванах брадичката му и я дръпнах нагоре, така че да ме погледне в очите.
– Не се отказвай от нея.
– Никога – закле се той с злобно ръмжене, което обещаваше кръвопролитие. – Но се страхувам, че баща ми ще заеме трона, Дарси. И нищо не можем да направим, за да го спрем сега, когато има нея.
Преглътнах острата буца, която се вряза в гърлото ми, докато стисках челюстта си.
– Тогава ще дадем клетва. Точно тук. Че ще намерим Имперската звезда преди него. Това е единственият шанс, който имаме срещу него.
Протегнах ръка, чудейки се дали наистина ще го направят, но всички те се придвижиха напред без колебание, поставяйки ръцете си върху моите.
– Заклевам се в звездите, че ще намерим Имперската звезда преди Лайънъл да го направи – издишах аз. – Без значение какво ще е необходимо.
Всички те заговориха в унисон, а плясъкът на магията свърза и петимата ни в едно звездно обещание, което отекна във вселената. „Без значение какво ще е необходимо.“

Назад към част 59                                                           Напред към част 61

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *