Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 31

Глава 30

– Боже, Форд, това е Скайп. Виждам, че си водиш записки за играта си, докато аз говоря.
Брат ѝ погледна назад към камерата, а тъмнокафявите му очи бяха толкова близо до контакта с нейните, колкото беше възможно от две хиляди мили разстояние.
– Внимавам, Ава. Просто ми хрумна една идея, която трябваше да запиша. Кое според теб е по-лошо – разтопената лава или киселината?
– Лава. Но сериозно, Форд, вие ми липсвате. Хвърли на едно момиче кокал. Какво правихте снощи?
Чу се тихо мърморене, докато Форд отново започна да пише бележки. Когато тя искаше чиния, той беше неподходящият човек, на когото да се обади, точка. Но след като Маги и Тай не се върнеха до утре, изборът ѝ беше ограничен. А тя не искаше да се обажда на Сам.
Да знае за него? Да, определено. Искаше да знае как изглежда, как изглежда и дали се е върнал в руслото, така да се каже, когато ставаше въпрос за женското население на Чикаголенд.
Тони не беше опция, макар че шансовете бяха големи, че човекът ще знае. Той имаше чудно остър ум, когато ставаше дума за следене на закачките и дори на потенциалните закачки за някоя от тях.
Но само един въпрос за Сам и той щеше да свърже точките по-бързо, отколкото Сам може да разкопчае сутиен със зъби. Не е част от плана.
Затова тя се обади на брат си… само за да установи, че той е в зоната. Което означаваше, че може да седи там през следващите десет минути, преди той да разбере, че все още го гледа през телефона. А след десет минути тя трябваше да се върне в офиса на Дрю.
Потупвайки екрана с късия си нокът, който сега, когато го погледна, се нуждаеше от сериозна поддръжка, тя изръмжа певчески:
– Ю-ху-ху, Земя до Форд? Ало, Форд. – Когато той вдигна един пръст, тя скръсти ръце. – Форд!
– Точно така, съжалявам, Ава. Добре… Да, вече съм добре – обеща той, дори когато очите му отново се отклониха от екрана. Но след това изглежда наистина беше добре, защото вдигна телефона си и фонът се завъртя около него, докато минаваше през апартамента си до входното стъпало и сядаше. – Виждаш ли? Аз съм тук.
Тя се усмихна и се отпусна на собствения си стол, като прибра телефона си от мястото, където го беше подпряла на потната си сода. Това беше най-близкото до прегръдка, което щеше да получи.
– Липсваш ми.
Той се усмихна, като и придаде онзи изкривен поглед на малко момче, който така и не беше изгубил.
– Ти също. Тук е тихо.
– Маги и Тай се връщат утре. Това ще оживи нещата.
– Малко. Но тя не е чак такъв безмилостен координатор на планове, какъвто си ти. А и те са току-що приключили медения си месец. Би било странно да искаш от тях да правят прекалено много неща.
Брат ѝ имаше налудничави идеи за личния живот. Ако Маги беше взела телефона си със себе си по време на медения месец, Ава щеше да ѝ звъни сутрин, обед и вечер. Което, добре, може би беше причината Маги да не си беше взела телефона.
Но както и да е.
Точно в този момент беше съсредоточила вниманието на Форд и само Бог знаеше колко дълго ще продължи това, така че искаше да се възползва максимално от него.
– И така, след като в квартала останахте само ти и Сам, с какво се занимавате? Дали той е инсталирал пещера между сградите на двамата ергени?
Звучеше като такъв инструмент; тя знаеше, че е така. Но незнанието дращеше сърцето ѝ и извиваше корема ѝ, така че едва успяваше да заспи. Бяха се съгласили да започнат да се срещат, преди да се върне в града, и макар част от нея да вярваше, че ще ѝ е по-лесно да се откаже и да продължи напред, след като знае, че Сам е имал друга жена в леглото си, друга, по-реалистична част от нея умираше отвътре при тази мисъл.
Но независимо как се чувстваше по този въпрос, това щеше да се случи и тя разбра, че подходът „бързо, като превръзка“ щеше да означава известно остро убождане, но след това щеше да свърши.
Имаше нужда да свърши, а и новината беше, че разстоянието не погна. Не се получи точно по начина, по който се надяваше.
Форд се засмя, като поклати глава.
– Няма пещера. Но онази вечер се отбихме във „Фатпур“ за бургер и бира, докато гледахме мача. Освен това, както казах, тук беше доста тихо.
Като заложи на непринудения тон, тя се стремеше да се доближи до това, което искаше да знае.
– Бургери, бира и мадами?
– Не. Не знам за такива. Обаче аз се прибрах, да спя преди Сам, така че може би.
Може би.
Тя се усмихна плътно и изведнъж пожела Форд да се върне на бюрото си, разсеян от играта, която готвеше в главата си. Защото сега той просто я гледаше, виждаше усмивка, по-стегната, отколкото би трябвало, и се чудеше какво означава това.
– Добре ли си, Ава? – Попита той, а между веждите му се появи бръчка. – Предполагам, че преди не съм се замислял за това, за това, че Маги се омъжи, и за онзи договор, който вие, момичета, сключихте, за да се отворите за възможностите, всичко започна, защото бяхте готови да намерите някого.
Ава погледна телефона за момент, без да е съвсем сигурна как да отговори.
Да, пактът беше нейна идея. Преди две години беше разбрала, че са необходими драстични мерки, ако искаше да мине покрай Сам. Ако искаше да има живот, който да включва семейство. Съпруг, деца, куче. Събуждаше се под звуците на лъжици, стържещи в купичките за зърнени закуски, съботни анимационни филми и малки телца, които я бомбардираха в леглото.
Тя въздъхна.
– Този договор, Форд, се получи за Маги, така че се радвам, че го направихме. Но не съм сигурна, че преди две години изобщо бях готова да бъда отворена за възможностите. Мислех, че съм, но когато погледна назад, виждам нещата по различен начин. Не бях отворена. Просто се надявах, че мога да бъда.
Форд кимна и погледна към това, за което беше сигурна, че е Уикър Парк. Очите му се присвиха в краищата, създавайки ѝ впечатлението, че вижда нещо отвъд парка срещу него.
– Вярваш или не, разбирам го. Разбирам. Понякога просто не сме готови, дори и да искаме.
Свъсила вежди, Ава се наведе по-близо.
– Това ли е гласът на опита, старши братко?
През годините Форд имаше доста приятелки и като грижовна и качествена малка сестра, каквато беше, тя се стараеше да ги следи. Но по нейни спомени нито едно от тези момичета не се отличаваше като важно или трайно. Но пък Форд беше с две години по-голям и имаше пропуски в годините, когато да ги следи нямаше да е толкова удобно, колкото ѝ се искаше. Когато той започна гимназия, и отново, когато премина в колеж, а след това и преди тя да се дипломира и да се премести в съседната сграда. Като прибавим и това, че Форд беше доста затворен човек, тя си помисли, че да, вероятно е имало доста неща, които е пропуснала.
– Ех, престани. Просто казвам, че разбирам какво е да виждаш нещата по различен начин с напредването на възрастта.
– Слушай кой прилича на татко – каза Ава с тих смях, после добави: – Знаеш, че с всяка година все повече приличаш на него.
Форд се ухили, а после направи още една физиономия, която беше очевидно на зрял и уважаван. Тя не му каза, но именно в тихите моменти, когато той беше дълбоко замислен, тя виждаше най-много приликата.
– Да – съгласи се тя. – Това е той. Напълно.
– Можеше да е и по-зле.
Такова подценяване. В очите на Ава щеше да е трудно да се справи по-добре.
Баща ѝ беше нейният герой. Честен и силен, той беше човек, който знаеше кои са приоритетите му, и тя си представяше, че ако е имал време да обмисли живота си, преди да умре, съжаленията му щяха да са малко.
Телефонът ѝ изпищя със съобщение от асистента на Дрю, който я уведоми, че са готови в конферентна зала две.
– Боже, виж ме как се мъча тук, докато пропускам срещата си. Трябва да се отскубна. Но благодаря, Форд. Имах нужда от това днес.
Приключвайки разговора, тя опакова обяда и взе лаптопа си.
Беше истина, имаше нужда от това. Колкото и разсеян и откъснат да беше Форд, имаше моменти, в които човекът се справяше напълно.
Така че тя не беше по-близо до това да разбере дали Сам е продължил напред или не. Ако наистина беше готова да знае, може би щеше да му се обади сама и да го попита.

***

До момента, в който Ава замина за това пътуване, на Сам не му беше хрумнало колко напълно изсмукан е неговият апартамент в сравнение с нейния. Което беше иронично, като се има предвид реакцията на средностатистическия посетител на неговото жилище – и като се има предвид, че обикновено това бяха жени, които минаваха през него на връщане към спалнята му – в сравнение с нейното. Неговите гости реагираха с благодарност на изчистените линии и отвореното пространство, докато тези, които посещаваха Ава, обикновено правеха бърза крачка назад, преди да се осмелят да влязат.
Тя обичаше нещата. И макар че жилището ѝ всъщност беше чисто, усещаше го претрупано.
Но също така се чувстваше и уютно. И домашен уют. И топло и удобно.
Диванът ѝ беше от онези, в които той можеше да се потопи. Възглавниците бяха подходящи за гледане на филмов маратон. Ярко оцветените крайни масички бяха едновременно функционални и забавни. Масичката за кафе беше същата, на която бяха ритали краката си, откакто бяха деца.
Чувстваше се като у дома си в дома на Ава.
Не чак толкова в своя.
Което беше странно, знаеше, но, по дяволите, така си беше.
Мястото му изпълняваше предназначението си.
Макар че прекарваше по-голямата част от времето си при Ава, гледаше филми и прекарваше половината от нощта, доскоро никога не беше преспивал там. Това беше просто една от онези граници, които не бяха пресичали.
Затова се нуждаеше от собствено легло. Място, където да се оттегля, когато е време да остане сам. Или когато имаше компания, или по някаква причина нейното жилище не беше подходящ вариант.
Но как се чувстваше в това пространство? Е, докато стоеше на вратата с пареща пица от Lou Malnati’s, той осъзна, че никога не е седял в хола си. А кухнята му, макар и безупречна, беше по-скоро практична, отколкото привлекателна.
Накрая отнесе кутията в спалнята си и направи това, което правеше повечето вечери, след като се върнеше от „Ава“ – запали плоския екран и скочи в леглото с кутията в скута си. И започна да върти каналите, докато нещо не му хареса.
Натъпка една голяма хапка в устата си и започна да дъвче, докато гледаше как някой разказва за изпитанията при съхранението на всички тези пластмасови контейнери за храна и за това, че никога не може да намери подходящия капак. Да, приблизително така изглеждаше чекмеджето на Ава на горния етаж. Докарваше го до лудост, когато искаше да прибере нещо, а се оказваше, че е уцелил единствения контейнер без капак.
Поставяйки пицата на земята, той взе телефона си и набра номера на екрана.
Щеше да и харесат тези неща, когато се върнеше.
По средата на набирането се появи съобщение. Пицата се превърна в прах в устата му, докато Сам се взираше в екрана.

Ава:… Срещата е изпълнена. Официално се върнахме само към приятелите от моя страна. А от твоя?

Избутвайки кутията през леглото си, Сам се опита да контролира дишането си. Болезненото къркорене в червата му и гръмотевичния прилив на кръв, който се носеше покрай ушите му.
Тя беше излязла с друг мъж. Усмихваше се за него. Смееше се за него. Господи, може би дори му беше позволила да я целуне или…
Майната му. Той не можеше да мисли за това.
Погледна отново телефона и прочете съобщението, като се съсредоточи върху частта, в която се казваше, че отново са само приятели, и върху факта, че Ава смяташе, че точно това е необходимо, за да се оправят.
Движейки палците си по екрана, той набра отговора си.

Сам:… Скоро.

Назад към част 30                                                              Напред към част 32

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!