10 юли 2020 г.
„Аса е играч – всички знаят това“
ГЛАВА 22
ЕЗМИТА
Бях спряла да проверявам телефона си дали не съм пропуснала обаждане или съобщение, дори когато до сряда вечерта от него не идваше никакъв звук. Приемането на факта, че Аса няма да ми се обади, беше неизбежно. Дотогава се надявах, че може да е зает. Честно казано, очаквах да се обади още на следващия ден след срещата ни, но не го направи. Бях прекарала Четвърти юли в ядене на такос и гледане на филми у дома с братята и сестрите ми. Преди да си тръгна, отново и отново си повтарях, че това е хубаво време с тях. Това не помогна на настроението ми.
През изминалата седмица бях преминала през няколко настроения. Вчера беше гняв, а днес просто бях изтръпнала. Както и да е. Бях глупаво момиче, което мислеше за една среща повече, отколкото трябваше.
Звънецът над вратата иззвъня и аз вдигнах поглед, за да видя Брет да влиза вътре. Не го бях виждала, откакто напусна къщата ми ядосан. Ако беше дошъл да си вземе филмите, момчетата щяха да бъдат разочаровани. Бяха им станали фенове.
– Здравей – казах аз, като му се усмихнах, но не го почувствах. Ако беше дошъл да се държи зле, не бях в настроение.
– Здравей – отвърна той и спря от другата страна на гишето. – Как си?
Повдигнах рамене. Не бях добре и нямах намерение да лъжа. Едно свиване на рамене щеше да е достатъчно.
Той леко кимна, сякаш очакваше същото.
– Да, чух за партито на четвърти юли и за това, че Аса отново е с онази червенокоска. Помислих си, че може да си пострадала – каза той.
Бях наранена, но сега изпитвах силна болка. Не знаех, че той е с друга. Маскирането на това беше трудно, но не бих показала това на Брет от всички хора. Успях да кимна още веднъж. Защо беше дошъл тук? Защо? Справях се добре. А сега бях потрошена. Уф.
– Съжалявам, Ези. – Той звучеше искрено. Щях да го оценя, ако не исках да се свия на кълбо и да се разплача. Може би след като се разплачех, щях да оценя съчувствието му. Защо не беше злорад? Имаше пълното право да злорадства.
– Не е нужно да съжаляваш – казах аз с усмивка. – Аса е играч – всички знаят това. – Опитах се да звуча безгрижно. Съмнявах се, че се получава.
Изглежда, че и Брет не вярваше на това. Бях прекарала твърде много време с него. Той не се заблуждаваше от фалша ми.
– Ела на кино с мен тази вечер – каза той.
Поклатих глава с „не“. Имах планове със самосъжаление за тази вечер и нямах намерение да го използвам, за да се почувствам по-добре.
– Като приятели. Хайде, Ези. Можем да бъдем приятели. Имаш нужда от това точно сега – призова той, а нежният му глас накара очите ми да настръхнат от неизплакани сълзи. По дяволите. Не исках да плача пред него. – Липсваш ми. Можеш да плачеш на рамото ми колкото си искаш. Аз ще те изслушам.
Защо? Защо трябваше да харесвам момчето, което не искаше да се обвързва, а момчето, което беше мило и ме харесваше, не беше това, което исках? Това болест ли беше, от която страдаха всички тийнейджърки? Дали щяхме да я надраснем?
– Моля те, Ези – каза той. – Ще те заведа да ядеш мазна пица и няма да се оплача нито веднъж.
Тогава се усмихнах. Гръдният ми кош все още ме болеше, сякаш току-що беше попаднал в контакт с ковашки чук, но се усмихнах. Той беше прав. Наистина имах нужда от приятел. Оставането в тази къща не ми помагаше. Стоенето зад този плот и наблюдаването за пикапа на Аса също не помагаше.
– Добре – съгласих се аз. – Благодаря ти.
Той ме дари с ярката си бяла усмивка. Перфектните зъби, гладко избръснатата кожа, оформената коса и изцяло американският външен вид го правеха приятен за гледане. Той можеше да се среща с всяко свободно момиче в този град, но искаше да ме изведе като приятел. Бях толкова глупава.
Ако само признанието за глупостта ми ме караше да искам по-малко Аса.
* * *
Останалата част от деня мина бавно и когато казах на мама, че отивам на вечеря и кино с Брет, тя се намръщи. Тя предпочиташе Аса. Е, аз също, мамо, но това не ни донесе нищо добро.
Брет пристигна десет минути по-рано и донесе цветя. Жълти рози, защото каза, че те били символ на приятелството. Мама изглеждаше доволна и ми даде една ваза, в която да ги сложа. Лекцията ѝ за вечерната среща беше пропусната тази вечер и се зачудих дали е забелязала настроението ми тази седмица. Може би така тя се отнасяше по-леко към мен, защото знаеше, че съм била наранена.
– Ти ще избереш филма – каза Брет. – Погледни какво дават. Единственото място, където можехме да гледаме филм, беше автокиното, благодарение на Ковид. Не бях готова да се върна там. Но не исках да кажа това на Брет. Трябваше да се изправя срещу това, да го изстрадам и да продължа напред.
– Добре – съгласих се аз и изтеглих уебсайта на телефона си.
– На първия екран показват „Елф“, а след това „Коледна ваканция“ – казах му.
– А, Коледа през юли. Забравих за това. Мразя, когато го правят. Кой иска да гледа коледни филми през горещия юли?
Съгласих се с него. Не е сезонът за това.
– На втори екран дават „Кери“, а после „Зората на мъртвите“ – казах му аз. Мразех страшните филми, но те бяха по-добри от романтичните. Не бях в настроение за романтика.
Той ме погледна.
– Можеш ли да гледаш филм на ужасите?
Кимнах.
– Разбира се. Може да е точно това, от което имам нужда.
Той ми се усмихна криво.
– Искаш ли да си вземем мазна пица и да я изядем на масите за пикник в автокиното? Можем да си намерим добро място за паркиране, в случай че се наложи да си тръгнем, преди да е свършило.
– Искаш да кажеш, в случай че се откажа? – Попитах.
Той сви рамене.
– Това също.
– Добра идея – съгласих се аз.
Брет се засмя, а на мен ми се искаше да ми е смешно.
Отидохме да вземем пицата, а след това се отправихме към автокиното. Нещата вървяха добре. Бях се разсеял леко от болката в гърдите си. Да се върна в автокиното седмица по-късно с Брет не беше това, което си представях миналия уикенд. Мислех, че останалата част от лятото ми ще включва само Аса. Разбира се, бях му казала, че няма нищо сериозно, но всъщност нямах предвид, че ще се срещам с други. Бях казала това, за да има той свободата да го направи.
И той го беше направил. Още на следващия ден и не ми се обади нито веднъж. Цяла седмица. Технически погледнато, нямах причина да му се сърдя. Той много ясно даде да се разбере какво сме. Не беше направил нищо, което да имам против него. Просто ми се искаше да се беше обадил. Или да изпрати SMS. Каквото и да било.
– Жокерски отряд в три часа – промълви Брет под носа си и аз се обърнах да видя за какво говори, преди да го регистрирам. Неш, Талула, Райкър и Аурора се бяха насочили в тази посока. Закуските бяха зад нас, така че имаше голяма вероятност да идват за храна. Талула ми се усмихна лъчезарно и ми махна с ръка. Сега те действително се бяха насочили в нашата посока.
– Добре ли си? – Попита той тихо.
– Разбира се – отговорих аз. Не беше като Аса да е с тях. Вероятно беше излязъл с червенокосата. Стомахът ми се сви при тази мисъл. Не, той нямаше да бъде отново с нея. Щеше да е с някоя друга. Не дай си Боже да се среща с едно и също момиче толкова близо до себе си.
– Здравейте всички – каза Талула.
– Здравей – отвърнах аз, като и върнах приятелската усмивка.
– Брет – каза Неш и изглеждаше развеселен.
– Неш – отговори той с кимване.
– Вие двамата ще гледате коледния екран или този на ужасите? – Попита Талула.
– Хоръра – казах ѝ аз.
Тя потръпна.
– Ти си по-смела от мен!
– Не съм толкова сигурна в това – казах и аз. – Може да не успеем да минем през първия филм.
– Винаги има и други неща за правене – предложи Неш и Талула го блъсна с лакът.
– Радвам се, че те видях – каза Талула, все още усмихната. – Забавлявайте се.
– Вие също – казах аз.
Те започнаха да си тръгват, но Райкър спря до мен.
– Добър ход. Подцених те – каза той, след което си тръгна с останалите.
Нямах представа какво има предвид, а от намръщеното лице на Брет, той също не знаеше.
– Странно – каза той, когато Райкър се отдалечи достатъчно.
Кимнах в знак на съгласие.
Назад към част 22 Напред към част 24