***
Тишината след последните ми думи стана гробна.
– Мис Вайърти – каза най-сетне мистър Уолън – не мислите ли, че това е последният аргумент в полза на вината на лорд Арнел?
– Предполагам, че сте прав. – каза мистър Илнър.
– Страхувам се… Трябва да се съглася с колегите си. – каза професор Наруа.
– Не мисля, че е толкова просто. – намеси се мистър Онър – Знаете ли, когато бях младеж на „Храбрият корсар“, в първите дни, край нашите пристанища се появи „Черната шхуна“, както я наричахме, известна още като „Корабът на смъртта“, „Призрачният убиец“ и… имаше много имена и всяка кръчма измисляше едно от друго по-лошо. Та въпросът е, че корабът отплава с черни платна и черен флаг без добрия стар Роджър. Изряза ги всички, изчисти ги. На практика изкормени. Спомням си, че срещнахме един от онези кораби, които дрейфуваха, но той не даваше никакви сигнали. Когато се приближихме… Никога през живота си не бях повръщал толкова много, а на кораба дори нямаше живи плъхове.
– О, Божия сила, мистър Онър! – възкликна мисис Макстън.
– Трябва да се извиня, – каза готвачът без угризения – но не можете да извадите думите от историята. Беше ужасно това, което те направиха. Ужасно. Дивашко, няма друг начин. Кой със здрав разум би направил такова нещо? А там имаше множество констабили, полиция, морска полиция, много хора. Но вече ви казах – пиратското братство е само беззаконие и безправие на пръв поглед, но всъщност нашите закони са по-строги от щатските, а убийството заради самото убийство не е пиратски почерк, беше нещо друго. Започнахме да търсим бавно и забелязахме едно странно нещо – не беше изгодно да нападаме тези кораби. От тях не можеше да се извлече никаква печалба. Стоките бяха евтини или оскъдни, но това, от което имаха много, бяха момчетата. Обикновено на един кораб се вземаха един или двама младежи за обучение, но на тези кораби имаше по трима или четирима. На пръв поглед това е дреболия, но мозъкът се вкопчва в такива дреболии, ако няма за какво друго да се вкопчи. И така, вече открихме две улики: първата е, че не е било наше дело, ние бихме действали с цел печалба, а там не е имало какво да грабим. А втората – каква е тази странност с юношите? И ние си замълчахме, подписахме договор и няколко месеца се държахме на гладни дажби, но бяхме решени. А военните се опитваха да организират нападение, тогава беше открита третата следа – някой от морската полиция е бил плъх, защото едва бяха тръгнали да нападат и това беше всичко, „Черната шхуна“ не се показа на хоризонта.
– Приятелю мой, – професор Наруа се почеса замислено по брадичката – предполагате ли, че някой в Уестърнадан умишлено се е опитвал да накара лорд Арнел да мисли, че е замесен в…?
– Не предполагам това, – усмихна се язвително мистър Онър – казвам ви го направо.
Всички ме погледнаха и аз заговорих:
– Напълно съм съгласен с мнението на мистър Онър, нещо повече, по-нататъшните събития само го потвърдиха, но… мистър Онър, какво ще кажете за кораба? Как свърши?
– О, мис Вайърти! – смутено се изкашля мистър Онър, но погледът ми беше твърдо решен да чуе останалата част от историята и, предавайки се, готвачът започна: – В дните, когато Империята все още почиташе маговете от старата школа, един не много почтен майстор Хевендиш беше гарнизонен маг близо до островите Върг в южната ни крепост. Той не беше благочестив човек, както повечето хора, избрали пътя на магията, и беше известен с това, че е необуздан, зъл, жесток, склонен към всякакви зли изцепки, които рядко завършват добре, както и с това, че е известен с любовта си към момчетата.
– Мистър Онър! – възкликна възмутено мисис Макстън.
– Не искам да кажа това, – каза пиратът – вие винаги говорите за собствения си вид, за добродетелта, в която няма място за обикновена обич. Лорд Хевендиш обичаше младите мъже по една-единствена причина: вярваше, че може да събуди у тях искрата на знанието и магията, докато жените смяташе за ограничени, едва надарени със способности и с не повече права от добитъка в обора. Лорд Хевендиш бил известен като разюздан мошеник, склонен към насилие и отвличане на девойки не с най-благочестиви намерения, което в крайна сметка довело до смъртта му, защото в крайна сметка всяка обидена девойка ще си има баща, брат или любовник, или всички накуп и тогава дори най-силният магьосник ще пострада. Ще ви кажа следното мис Вайърти, винаги има начин да се убие. Така беше и този път, защото не се примириха дълго с безобразията на негодника и един ден стражите от гарнизона намериха трупа на лорд Хавендиш, силно осакатен и разкъсан на парчета от собственото му вярно куче. Как се е случило това, питате се? И аз ще ви отговоря – преди да купи куче от развъдник, е трябвало да се поинтересува дали някога не е отвличал дъщерята на развъдчика. А след това, когато наеме треньор за кучето си, е трябвало да разбере дали някога не е бил достатъчно влюбен, за да се ожени дори за oбезчестeно момиче. И накрая, когато отивал на лов в тресавищата, е трябвaло да разбере дали неговият придружаващ не е брат на някой от нещастниците…? Във всеки случай виновникът бил кучето, което не получило никакво наказание за убийството, защото как можеш да поставиш на подсъдимата скамейка бездушно, тъпоглаво животно?
Мисис Макстън погледна мистър Онър с пълно учудване, а Бетси отблъсна чинията си с храна от нея, но… всички бяхме готови да слушаме и мистър Онър не ни остави да страдаме в неведение.
– Длъжността на гарнизонния магьосник – продължи той – се оваканти за кратко време, един от чираците на лорд Хавендиш беше нает и за известно време нещата бяха спокойни. Около двадесет години. Мистър Сейнвор, останал без наставник, в по-голямата си част изучаваше науката за магията сам, въз основа на бележките, монографиите и учебниците, оставени от лорд Хавендиш. Той беше човек, който дълбоко се интересуваше от науката, и ако момичетата му се възхищаваха, то беше само заради красотата на черепа му, която, съгласете се, никак не можеше да му послужи за успех при слабия пол, и затова мистър Сейнвор оставаше самотен, но почти не страдаше от самота, изцяло отдаден на науката за магията. Ентусиаст на работата си – така казваха за мистър Сейнвор всички, които го познаваха, макар че всъщност никой не го познаваше отблизо. Въпреки това всички знаеха, че мистър Сейнвор много пъти е изпращал молба до столицата да му бъде разрешено да постъпи в магистратурата, но… поради липса на достатъчно сили и способности, всеки път му е било отказвано.
– Което несъмнено му е навредило като човек, отдаден на магията и истински ентусиаст в своето дело. – каза мрачно професор Наруа.
– Уви! – съгласи се мистър Онър – И една нощ Черната шхуна напусна пристанището.
След известно мълчание нашият бивш пират продължи:
– В ретроспекция си давам сметка, че единственото нещо, което спря решението на правителството да унищожи напълно крайбрежното братство, беше констебъл Давер… – мистър Онър изведнъж се напрегна, седна по-изправен, погледна чинията пред себе си и сякаш не можеше да повярва на казаното, довърши: – Констебъл Давернети.
На масата цареше пълна тишина.
– Не си спомням името. – продължи мистър Онър – Както казах, бях все още издънка по стандартите на братството и не бях допуснат до съвета на всички капитани и техните помощници, така че мога да говоря само за това, което чух по-късно, когато дочух слуха в кръчмите. Говореше се, че младият констебъл задал само един въпрос: „Изгодно ли ви беше да нападнете тези кораби?“ – и получил честен отговор. И тогава набезите престанали, а констебълът се заел с морския гарнизон. „Черната шхуна“ беше намерена след няколко дни и тя беше бяла и синя като всеки военен кораб на империята. Бели платна, синя кърма, само че екипажът на нея беше мършав и дръглив. И се наложи на един констебъл да направи малко магия, за да види какво всъщност се случва на нея, когато… никой не си спомняше нищо.
Бях шокирана до дъното на душата си. Бях шокирана до степен, в която едва можех да дишам. Цветето ми, което бях нарисувала сдържано, отдавна беше зачеркнато с няколко нервни назъбени линии, а душата ми беше в смут, за разлика от ума ми.
Умът на учения просто направи логичен паралел – лорд Давернети, ако е бил констебъл, вероятно по тази причина не е вярвал до последно, че лорд Арнел е убиецът. И преди е попадал в ситуация, в която виновникът е изглеждал очевиден, но следата се е криела по-дълбоко…
– Тези хора, тези… – опитах се да кажа аз.
– Моряците? – мистър Онър ме разбра правилно – Те нямаха спомен за нищо. Шхуната плаваше покрай брега от време на време, докато мистър Сейнвор „изучаваше флората и фауната“, и това беше единственото, което моряците знаеха. Нямаха спомен да са били убивали по заповед на магьосник, да са били нападани кораби. Абсолютно нищо. Тогава, след известно време, пристанищните проститутки…
– Мистър Онър!
– Извинете ме, мисис Макстън. Пристанищните жени, мис Вайърти, си спомниха, че моряците се събуждали нощем с писъци и сънували кошмари. Те също така пиели много по време на отпуск. Не можели да ядат месо, особено ако го видят сурово или на парчета – от него им ставало лошо. Но всичко това си спомняли по-късно, може би нещо са си приписали, кой да каже.
Единственото, което исках да попитам сега, беше „защо“. Просто защо? Какъв беше смисълът? Какъв беше смисълът?
И на неизказания ми въпрос някак си много потиснато отговори професор Наруа:
– Той е желаел младост.
Всички погледнахме към мага и последният, въздъхвайки тежко, обясни:
– Научните трудове понякога… без нужното ниво на познания могат да се тълкуват по съвсем различен начин. Пожелал си е младост. Вероятно е намерил в писанията на лорд Хавендиш споменаване, че е възможно да удължиш живота си за сметка на младите от твоя пол. Формулировката е доста неясна и за онези, които не са наясно с нюансите, се опасявам, че може да има различни значения. Срещал съм хора, които искрено вярват, че изяждайки сърцето на врага си, можеш да придобиеш неговата сила. Може би мистър Сейнвор е сметнал това за разумно и ефективно и затова е избрал онези кораби с много млади сърца. Дами, извинявам се, страхувам се, че напълно развалих апетита ви.
– Вие умеете това – да разваляте нещата! – каза мисис Макстън.
Но в саркастичната ѝ забележка имаше толкова объркване, колкото и във всеки от нас.
– Значи другите са били разчленени, за да не разбере никой? – каза замислено мистър Илнър.
– Изглежда, че е така. – съгласи се професор Наруа.
– О, мистър Онър, радвам се, че сте се измъкнали оттам! – възкликна Бетси.
Бившият пират само се усмихна, поклати глава и каза:
– Скъпа Бетси, няма по-страшен звяр от човека.
– Има… – не се съгласих аз – дракони. По-конкретно, ръждивите дракони.
– Да, да се върнем на нашите убийства. – съгласи се мистър Уолън – И, мис Вайърти, спомням си, че бяхте искрено изненадана, че в тетрадките на мисис Томпсън са записани само имената на момичетата, а бебетата от мъжки пол дори не са преброени. Дали защото едва ли са доживявали до двадесетте си години?
Кимнах тъжно, но не можах да не забележа:
– Мистър Уолън, вие сте много проницателен и може би имате право.
Управителят наведе глава, приемайки комплимента с достойнството на професията си.
Вдигнах перото си с подновена увереност и се върнах към разговора:
– Мистър Онър, благодаря ви за поучителния разказ. Е, ако именно лорд Давернети е бил столичният констебъл, това би обяснило защо той така неохотно е повярвал, че негов роднина е замесен в убийствата. Както впрочем и мотивацията за някои от неговите постъпки…
С изключение например на наглото, непристойно нахлуване в спалнята ми и хвърлянето на заклинание, което все още не е развалено! Но не за това ми се налагаше да мисля в момента.
– И така, – продължих аз – изхождайки от разказа на мистър Онър от който, имам предвид разказа, кръвта ми се смразява, можем да предположим, че и двете незаконни дъщери на херцог Карио са или в полицията, което е много съмнително, или имат човек – или може би дракон – по-близък до лорд Давернети, и следователно никой не е бил убит в нощите, когато лорд Арнел гарантирано е бил затворен.
– Защо? – попита развълнувано Бетси.
Трябваше да обясня:
– Мистър Сейнвор е бил гарнизонен магьосник, което означава, че е знаел добре кога корабите на Империята са изпращани от гарнизона на обиколки в търсене на Черната шхуна. Опасявам се, че нещо подобно се случва и в сегашната ситуация – някой е бил добре осведомен за работата на полицията и местоположението на лорд Арнел.
Назад към част 19 Напред към част 21