12 юли 2020 г.
„Тя беше моето бягство“
ГЛАВА 27
AСA
– Ще дойдеш ли днес на игрището, за да тренираш с нас? – Попита Неш, докато се протягаше и прокарваше ръка през косата си.
– Не – отвърнах аз, без да му давам повече информация, отколкото му беше необходима.
– Защо? Ще се видиш отново с Езмита ли? – Попита той с усмивка.
Не виждах причина да го излъжа.
– Да.
– Не сте правили секс на моя диван, нали? – Попита той тогава, като вече не изглеждаше развеселен.
– Не. Господи, Неш.
Почукване на вратата прекъсна всичко, което той се канеше да каже.
– Да? – Извика той към вратата. Тя не беше заключена. Никога не я заключвахме. Никой от нас не виждаше нужда от това.
Вратата се отвори бавно и тогава майката на Неш вмъкна глава.
– Всички ли са облечени? – Попита тя предпазливо.
– Да, мамо. Влизай – отвърна той. Наистина се надявах, че тя ще дойде, носейки чиния, пълна с някаква храна. Палачинките биха били чудесни. Тя правеше вкусни палачинки.
За съжаление беше с празни ръце. По дяволите. Изглеждаше загрижена и погледна от Неш към мен.
– Аса, току-що говорих по телефона с майка ти. Тя проверяваше какво става с теб и… също така искаше да се помоля за баща ти. Той е дал положителен резултат за Ковид. Но не е зле. Просто е загубил усещането си за вкус и мирис. Тя каза, че има и главоболие. Иначе е добре.
Единствените случаи на Ковид в Лоутън са били на възрастни хора в старчески дом. Не знаех за други случаи на Ковид сред хората, които познавах. Родителите ми не си бяха направили труда да ме потърсят нито веднъж, откакто се върнах в Лоутън. Не се обадиха. Не са изпращали съобщения. И все пак майка ми можеше да се обади на майката на Неш. Чудех се какви ли глупости са разказали на родителите на Неш за това защо съм останал тук. Не се съмнявах, че ще ме накарат да изглеждам в грешка. Баща ми щеше да изплете правдоподобна лъжа, която да го накара да изглежда като доброто момче. Той беше майстор на манипулациите.
– Жалко – отвърнах аз, без да се интересувам, че баща ми е с Ковид, но трябваше да кажа нещо. – Дали той е под карантина от майка ми? – Попитах. Не ме интересуваше здравето на баща ми, но това на майка ми беше друга история. Тя нямаше нужда да бъде около него.
– Тя каза, че той е останал на горния етаж, а тя е останала долу. Оставяла му храна и напитки в горната част на стълбите, а в къщата носела маска. Той е бил изложен на въздействието му на работното място, така че не е било тук, в Лоутън, слава Богу. Всички в офиса му са били тествани. Трима бяха положителни. На останалите се налага да се поставят под карантина. Само един човек е сериозно болен. Той е в болницата.
Щеше да е по-безопасно, ако беше останала някъде другаде. Предполагах, че баща ми ще я накара да го чака, докато той трябва да е затворен някъде далеч от хората. Винаги ставаше дума за него. Как е бил засегнат. Нуждите му. Неговите желания. Никой друг нямаше значение. Не исках да бъда като него, но всеки ден се страхувах да не стана като баща си. Осъзнаваше ли колко егоистичен е бил? Дали щях да разбера, ако започна да се държа като него?
Не казах нищо от това на майката на Неш, тъй като не исках да ѝ давам повод да вярва, че глупостите, които родителите ми ѝ бяха казали, са истина.
– Благодаря, че ме уведоми – казах вместо това. Исках да проверя какво става с майка ми, а след като баща ми беше отделен от нея в къщата, имаше голяма вероятност тя да отговори на обажданията ми.
Майката на Неш ми се усмихна. Неш имаше страхотни родители. Завиждах му за това.
– Отивам на църква. Правят служби на поляната, докато времето е хубаво. Не съм сигурна колко дълго ще можем да правим това, така че искам да отида и да му се насладя, докато мога. Кой знае дали тази втора вълна ще дойде или не – каза тя с махване на ръка. – Ще се молим за баща ти и за всички, които са дали положителен тест в офиса му. Ще се уверя, че пасторът знае – увери ме тя. – Ще направя печено в гърне и царевичен хляб, които ще оставя на верандата им този следобед. Ще накарам дамите в църквата да направят същото. Няма нужда майка ти да се притеснява за готвенето в такъв момент.
Трябваше да се молят за майка ми. Точно тя се нуждаеше от молитви. Ако имаше Бог, съмнявах се, че му пука за баща ми. Не мислех, че Бог се интересува много от егоистични задници. Отново не казах нищо от това. Само кимнах и изтръгнах едно „Благодаря“.
Усещах очите на Неш върху себе си. Той знаеше достатъчно, за да разбере, че лъжа заради майка му. Не знаеше колко зле бяха станали нещата онази нощ. Не знаеше, че бях застанал на моста, готов да ги прекратя. Никой не знаеше подробностите, освен Езмита. Тази нощ беше най-мрачният ми час. Никога преди и след това не съм се чувствал толкова безпомощен и безсмислен. Дали някога щях да разбера дали пристигането на Езмита ме беше спряло да скоча? Можех честно да си кажа, че нямаше да скоча и обратното. Всичките години на злоупотреба и болка ме бяха довели до този момент, а тя бе станала част от него, без дори да го осъзнава.
Майката на Неш ни разказа за бисквитите, оставени да се пекът във фурната, и за прясното домашно сладко от ягоди, което имаше в хладилника. После си тръгна. Когато вратата се затвори зад нея, погледнах Неш. Не казах нищо.
– Надяваш се шибанякът да умре? – Попита той, като изглеждаше малко притеснен от тази идея.
Не отговорих веднага. Не знаех как да отговоря на този въпрос. Накрая казах:
– Просто се надявам да не разболее майка ми.
Тогава Неш въздъхна и потърка челюстта си, сякаш мислеше за това.
– Да, аз също, братко.
Погледнах телефона си и се замислих дали да не изпратя съобщение на майка ми. Просто за да проверя какво става с нея, но после си спомних, че тя се е обадила на майката на Неш и не се е свързала с мен. Също толкова лесно можеше да ми се обади. Да се обади на майката на Неш беше начин да ми каже, че не ме иска наоколо. Болеше ме. Не, шибано бодеше като кучка. Тя беше моята майка, по дяволите. Трябваше да ме обича. Трябваше да стои до мен, независимо от всичко.
– Искаш ли да отидем за бисквити? – Попита Неш, като се намеси в мислите ми. Не исках повече да мисля за това. Исках да отида да видя Езмита. Исках да се насладя на това да бъда около нея. Исках чувството, което идваше от това да съм близо до нея. Тя ме караше да забравям гадостите в живота си. Имах нужда от нея повече, отколкото трябваше, но поне имах възможност да избягам от болката. Тя беше моето бягство. Не бях сигурен как щеше да се получи, ако я напусна.
– Да, искам – казах на Неш и се изправих.
– Добре ли си? – Попита той, когато се отправихме към вратата.
Започнах да казвам, че съм сигурен, че съм добре, но да лъжа за глупостите ставаше все по-трудно. Не исках да се налага да лъжа за живота си. Чувствата си. Бях принуден да правя това през по-голямата част от живота си. Отдалечаването от Лоутън най-накрая ми даде свободата да кажа истината. Семейството на майка ми мразеше баща ми. Беше лесно да излагам фактите пред тях.
– Не съм сигурен, но ще се оправя по-късно – отвърнах. По-късно щях да бъда с Езмита, а тя правеше всичко по-добро. Тя беше нещо повече от разсейване. Тя беше слънце и топлина. Тя ме накара да се радвам, че не съм скочил от онзи проклет мост. Щеше да е ад да я оставя след себе си. Отблъснах тази мисъл. Точно сега не ми се мислеше за това. Оставаха ни още няколко седмици. Ако нещата не се променят отново.
– Трябва да се обадиш на майка си – каза Неш.
– Не, тя може да ми се обади, ако иска да поговорим. Тя се обажда на майка ти, което означава, че не иска да говори с мен.
Неш въздъхна.
– Все пак тя е твоята майка. Тя трябва да иска да говори с теб.
Той нямаше представа какъв е животът извън неговия идеален свят.
– Така си мислиш… – отвърнах и оставих нещата така. Никога нямаше да го накарам да разбере нещо, което аз самия се мъчех да разбера.