Глава 1
Винсънт Парк беше моят заклет враг.
Не го казвам с лека ръка. През двадесет и двете си години на тази планета си бях създавал странни врагове, а като дете в приемно семейство се бях сблъсквал с повече от своя дял върховни задници – но никога не ми се беше налагало да съжителствам в една кабина с някой от тях.
– Кит – каза Винсънт твърдо.
Перфектно поддържаната му мъхава лъскава черна коса, пристрастието му към лепящите се листчета и всезнайковското му отношение седяха на три метра от мен в продължение на осем часа всеки работен ден, откакто бях станал служител на полицията. Днешният ден не беше по-различен.
– Това е съкращение от Magicae Politiae Denuntiatores – беше ме поправил той, след като още първия ден на шега ни нарекох новоизлюпени членове на Магическата полиция. – Това е латински.
Това беше моментът, в който разбрах, че го мразя.
– Кит – повтори той с по-голямо ударение.
Е, това и товарните шорти. Винсънт носеше къси панталони всеки ден. Само това трябва да ви каже всичко, което трябва да знаете за него. Можеше да се разрази снежна буря, достойна за „Денят след утрешния ден“, и Вини щеше да влезе със своите къси панталони с много джобове и замръзнали косми на краката.
– Това е заради джобовете – каза ми той, когато го попитах. – Знаеш ли колко неща мога да нося в тези джобове?
Повдигнах рамене.
– Около две половини крака?
– Какво имаш в джобовете си, а? – Попита той с по-голяма интензивност, отколкото темата заслужаваше.
– Най-вече вълна.
– Бих могъл да спася живота ти с това, което нося в джобовете си.
Така работеше Винсънт. Той винаги се опитваше да ме надмине във всяко нещо. Дори в джобовете.
– Кит! – Изкрещя той наполовина, изваждайки ме от мислите ми.
Завъртях се на евтиния си офис стол с мрежеста облегалка и установих, че колегата ми от кабинета стои на три метра от мен. Топлият му сиво-кафяв тен обикновено беше от светлата страна, но в момента изглеждаше видимо блед.
Усмихнах се учтиво.
– Да?
Той посочи безмълвно към бюрото си. По-точно към черната му компютърна мишка, която седеше прилежно върху подложка, украсена със суровото и невъобразимо лого на полицията – точно като самата организация.
Погледнах мишката и повторих:
– Да?
– Има паяк – каза той бавно, сякаш иначе не бих могъл да разбера думите – на
мишката ми.
– О, да, виждам го. – Обърнах се обратно към двата си монитора.
– Кит!
– Това проблем ли е? Не те взех за агорафоб.
– Арахнофобията е ирационален страх от паяци.
– А. И ти не смяташ, че си ирационален?
– Не.
Завъртях стола си обратно към него, с повдигнати вежди. Той не грешеше. Всеки продукт на естествения подбор би се страхувал от огромното, осемкрако, жълтеникаво-кафяво чудовище с десетсантиметрово протежение на краката, разпънато върху компютърната му мишка. По-точно това беше гигантски паяк ловджия.
Вини стоеше на една дълга крачка назад от бюрото си и ме гледаше, сякаш аз бях виновен, че шестнайсетте му джоба не му даваха кураж да се приближи.
Погледите ни се срещнаха и аз на практика можех да прочета въртящите се негови мисли. Знаеше, че съм отговорен. В продължение на седмици се връщаше от обяд и намираше бюрото си в невъзможно състояние – покрито със странни вещества, счупено наполовина, свито до малка част от размера си, преоцветено като обърната снимка. И всеки път той упорито сядаше на стола си и се опитваше да работи, доказвайки, че моите неосъществени „халюцинации“ на Психика са безобидни.
Не че винаги са били. Само миналата седмица бях упражнил върху него новата си деформация забавнакъща, като превърнах половината му кабинет в грубо факсимиле на огледалното царство от „Доктор Стрейндж“. Беше изкарал почти три минути на тромаво подаване на документи, преди да се дезориентира дотолкова, че да посегне към пречупения, обърнат наопаки телбод, и да забие левия си крак в чекмеджето.
Като държеше едното си око на паяка, той ме погледна с поглед, изпълнен с насмешка, издърпа стола си и падна в него. Докато посягаше към клавиатурата си, гигантският ловец потръпна с единия си крак. Той помръдна.
– Не обичаш паяци? – Попитах разговорно.
Той скръцна със зъби. Нито веднъж в нашата митична битка на волята между Джим Халперт и Дуайт Шрут не ме беше молил да пусна паяжина. Това беше въпрос на гордост и досега той печелеше.
Днес аз щях да спечеля войната.
– Никой не харесва паяци, Кит – отвърна той, като дръпна кабела. – Паяците са изначално нелицеприятни същества.
– О, не мисля, че това е вярно – възразих аз. – Този не е отровен или опасен за хората по какъвто и да е начин. И се казва Бисквита.
– Даваш имена на илюзиите си?
Технически погледнато, моите изкривявания не са илюзии. Ако заснемеш видео на някоя от моите прояви, няма да се покаже нищо, защото те не съществуват във физическия свят. Съществуват само в съзнанието на хората, към които се насочвам.
Например, когато капитан Блайт беше хванала Вини да гони маниакално рояк мухи, бръмчащи около главата му, на петия ден от съвместната ни работа в кабинета, тя видя само размахващ се новобранец – и тогава ми нареди на висок глас да спра да прекъсвам продуктивността на колегата си. Така Вини научи, че съм го измъчвал цяла седмица.
И така започна нашата война, макар и ограничена до обедните почивки, за да не преча на работата му. Забавно е, че Блайт знаеше, че все още го използвам за тренировки по деформиране, но никога не беше актуализирала заповедите си.
Потискайки радостната усмивка на доктор Зло, гледах как Винсънт умишлено прелиства една електронна таблица, сякаш мишката му беше неефективна технологична реликва, която така или иначе никога не е възнамерявал да използва.
Вниманието ми се премести, когато главата и раменете на Лиена се появиха над стената на кабинета ми – и сладкото Летящо спагетено чудовище, беше гледка за гледане. Кафявите ѝ очи, в които винаги имаше саркастична нотка и готовност за стрелба. Половин дузина гривни звънтяха очарователно, докато тя сгъваше ръце върху крехката стена, пръстени украсяваха нежните ѝ пръсти, а мъниста висяха от опашката на гъстата ѝ гарванова коса.
– Здравейте, момчета – поздрави тя, след което съзря новото осемкрако украшение на Вини. – Уау, хубав паяк, Кит.
– Благодаря.
Челюстта на Вини се сви. Той вдигна ръка, сякаш искаше да хване мишката си и да докаже, че моята деформация не го е уплашила. Напрегнах се – но той пусна ръката си обратно върху клавиатурата.
Лиена влезе в кабината ни, а конската ѝ опашка се размаха, докато се навеждаше над слабото рамо на Винъс, за да огледа по-добре Бисквитата.
– Това е наистина добър паяк. Толкова много детайли. Изучавал ли си паякообразни?
Облегнах се назад на стола си.
– Посещавал съм магазина за домашни любимци в края на улицата. Собственикът е доста готин.
Погледът на Винсънт се стрелна от Лиена към мен.
– Знаеш, че знам, че можеш да се насочиш към повече от един човек едновременно.
– Готов ли си за този следобед? – Попита тя, сякаш Вини не беше говорил. – Големият ти изпит е след час.
– Неговото преписване. – Винсънт натисна клавиша tab на клавиатурата си. – Той не успя да вземе първия си изпит.
– Вторият път е чар – каза ми окуражително тя, като отново пренебрегна моя съсед по кабинет. – Ти се справи с писмения изпит. Деветдесет и шест процента, както чух.
Усмихнах ѝ се.
– Провери ли резултата ми?
– Разбира се, че не. Но Блайт може да го е споменала.
– Имам деветдесет и осем процента – обяви Винсънт, сякаш ни интересуваше.
Извих вежди към Лиена.
– Спомена ли го в смисъл „Знаех, че е умен и способен човек и затова му предложих тази работа“, или в смисъл „Изненадана съм, че този тъпак знае как да си напише името“?
– А. Хм…
И двамата знаехме, че е второто, и аз не можех да не се засмея.
– Този път имам по-добра представа какво да очаквам от изпита, така че…
– Агент Шен!
При този глас Лиена, Вини, Бисквитата и аз приковахме вниманието си.
Висока жена запълни отвора на кабината, а присъствието ѝ ни заля с вълна от сурово недоволство от съществуването на по-ниски същества. Нежни вълни от мека руса коса обрамчваха леко загорялото ѝ лице, вероятно с единствената цел да примамят доверчивата публика да си помисли, че тя може да е с мек, нежен или благ характер.
Капитан Блайт небрежно премести десеткилограмовия куп папки на ръката си, докато лазерният ѝ поглед прогаряше дупка в челото на Лиена.
– Трябва да говоря с вас в кабинета си незабавно. – Синият лъч на разчетите се прехвърли към мен.
– Морис, ще чакам резултатите от изпита ти по-късно. Не ме разочаровай отново. – Вниманието ѝ се прехвърли върху Винсънт. – Парк… защо на бюрото ти има паяк?
Винсент се вцепени и погледът му се спря на осемкракото чудовище на сантиметри от ръката му. Той добре знаеше, че Лиена е чест зрител и понякога съучастник в илюзорните ми игри, но също така беше сигурен отвъд най-малката, най-миниатюрната, най-безкрайната частица съмнение, че никога, никога няма да се забъркам с капитана.
Което можеше да означава само едно.
Двамата с Лиена едновременно разбраха, че Бисквитата не е плод на ничие въображение, и се запътиха рязко настрани. Лиена се препъна в краката ми, загуби равновесие и седна тежко в скута ми.
Вини се отдръпна толкова силно, че столът му се преобърна. Той падна в стената на кабината и със силно щракване тя се откърти. Той, столът, стената – и някак си клавиатурата му – се сгромолясаха на пода.
Изненадан от цялото движение и шум, Бисквитка се пресегна през бюрото на Вини и се скри зад телефона му. В залата настъпи тишина, докато всички агенти се вглеждаха в шума.
Бузите ме заболяха от усилието да потисна радостната си усмивка.
Твърдият поглед на Блайт се впи в мен.
– Какво казах за намесата в работата на Парк?
Погледнах към големия часовник на стената.
– Обядът не е свършил след още две минути и двадесет и шест секунди. Така че технически…
Очите ѝ се изостриха по начин, който ме накара да се подготвя за телекинетично задушаване, но тя само изръмжа:
– Никакви домашни любимци в офиса, Морис.
– Да, госпожо.
Тя хвърли поглед към Лиена, която все още седеше в скута ми. Устните ѝ се изтъниха.
– Моят офис, агент Шен.
С папки в едната си ръка, капитанът се отдалечи. Лиена скочи от скута ми, стрелна ме с поглед и се втурна след Блайт.
Позволих на триумфалната си усмивка да разцъфне. Можеше ли това да мине по-съвършено? Не само бях спечелил, но и със свидетели. Най-голямата слава!
Когато обичайният шум на булпена се възобнови, извадих изпод бюрото си пластмасов контейнер с размерите на малък аквариум. Гукайки успокоително, изкарах Бисквита от скривалището ѝ и я вкарах във временния ѝ дом. Тя се сгуши в ъгъла, имитирайки погледа на Лиена, но с четири пъти по-големи очи. Можеше ли това нахално паяче да направи и осморка като агент Шен? Може би някоя кумонгска шега щеше да породи такова.
– Не мога да повярвам, че това нещо е истинско – промърмори Вини, докато оправяше стола си.
– Искаш ли да я погалиш? Не мисля, че хапе. Но не обещавам.
Той изрече две думи към мен, едната от които беше от четири букви и не беше много учтива.
Поставих контейнера на Бисквита в средата на бюрото си, където тя щеше да е в полезрението на Вини, докато той поправяше стената на кабината си, след което се запътих към по-голямото помещение. Време е за обяда ми, който бях отложил, за да се грижа за Бисквита, докато тя се сприятели с компютърната мишка на Вини.
Булпенът беше епицентърът на всичко интересно, което се случваше в участъка Ванкувър. В него имаше две дузини кабинки и два пъти повече работни места, макар че само може би шестдесет процента от тях бяха заети. Чифт стъклени врати в единия край предлагаха поглед към фоайето, но аз се насочих в противоположната посока, като се промъкнах в коридора с голям трафик, който свързваше останалата част от главния етаж с бюлюка.
От стаята за персонала се носеше смрад на риба и аз се спрях.
Кой безсолен задник беше пренебрегнал основното правило на общата микровълнова печка? Докато се колебаех на вратата и се чудех дали да се отбия до кафенето на ъгъла, или да задържа дъха си достатъчно дълго, за да си взема обяда от хладилника, познат глас ме побутна в ухото от по-надолу по коридора. Погледнах към него.
Блайт и Лиена. Бяха спрели, за да поговорят с по-възрастен мъж агент. Да те пресрещнат по коридорите беше нещо обичайно тук, но начинът, по който Лиена стоеше, на няколко крачки зад Блайт, с вдигнати рамене и свити ръце, беше много по-малко стандартен.
Загриженост ме обзе. Хвърлих поглед към околността, не открих никой да гледа в моята посока и с бърза мисъл пуснах невидима деформация на всеки ум в близост до мен.
Винсент и Лиена, а дори и самата Блайт бяха убедени, че няма да се забъркам с шапката на ум. Всъщност не бях сигурен защо мислеха така. Дали предполагаха, че новата ми длъжност ме е превърнала в по-честен и почтен гражданин за една нощ?
Тоест, да, беше – от части.
Когато се насочих към разговарящото трио, Блайт махна на по-възрастния агент и продължи по коридора, а Лиена я следваше като красива, но необичайно тревожна сянка. Камерите за сигурност все още можеха да ме видят, но аз не се притеснявах за това; докато не се държах подозрително, охраната дори нямаше да забележи.
Тръгнах по следите им към кабинета на Блайт, като през целия път се чудех дали да не се отдръпна. Каквото и да беше това, не беше моя работа. Вероятно дори не беше нещо важно. Може би Блайт искаше да предложи размяна в лигата по фентъзи футбол, в която и двамата тайно участваха.
Като се замисля, Блайт се включваше във всичко, в което се използваше думата „фентъзи“, беше абсурдно.
Капитанът влезе в кабинета си. Лиена се поколеба в коридора, като неволно ми даде полезни две секунди, за да я настигна.
Щях да спра дотук. Наистина, исках. Не исках да заблуждавам Лиена или да чуя нещо, за което ще съжалявам. Честно казано, не възнамерявах да я следвам по-нататък.
Само че, докато се колебаеше с лице, обърнато към Блайт, зъбите ѝ уловиха долната ѝ устна и я захапаха толкова силно, че меката розова кожа побеля. За този кратък миг тя изглеждаше малка, уплашена и твърде млада за титлата и отговорностите, които носеше.
После си пое въздух, отдръпна рамене и влезе в кабинета – а аз влязох веднага след нея, без да мога да я оставя да се изправи сама срещу Блайт.
Не че присъствието ми щеше да помогне, тъй като тя не знаеше, че съм там.
Вмъкнах се право в ъгъла на кабинета. Първият път, когато стъпих тук, бях поразен от разбиването на очакванията ми. На сто процента очаквах да се издигнат купища папки, натрупани до тавана, или футуристична система за документи, която се върти в стените като нещо от леговището на зъл гений. Или най-малкото високоволтова електрическа розетка, в която се включваше, за да зарежда батериите на андроидите си.
В кабинета ѝ нямаше нито едно от тези неща. В него нямаше дори обикновен шкаф за документи. Под прозореца зад гърба ѝ имаше ниски шкафове за съхранение, на стената имаше няколко рамкирани постижения и сертификати, а на бюрото ѝ имаше една снимка, на която се виждаха трима души: малко по-младата Блайт, жена, която можеше да бъде нейна леко обездвижена близначка, и малко момиченце на около пет години.
Предположих, че са сестра и племенница, макар че спокойно можеха да са трима клонирани роботи, които тя държеше в склада.
Лиена затвори вратата и когато се изправи пред Блайт, ме обзе съмнение. Щеше да е мъчително неловко, ако някоя от жените откриеше нежеланото ми нахлуване. Погледнах колекцията от огърлици на Лиена, увенчана с висулка с котешко око, която можеше да блокира психическата ми магия от съзнанието ѝ с бързо заклинание. Да, наистина трябваше да обмисля това, преди да се ангажирам.
Но тогава капитанът заговори и мрачните ѝ думи изхвърлиха всички съжаления от главата ми.
– Агент Шен. – Тя се подпря с лакти на бюрото си, а до нея беше винаги наличната купчина папки.
– Времето ви в този участък приключи.
Назад към част 1 Напред към част 3
