Глава 9
БРЕТ
Целунах Оливия по слепоочието, преди да тръгна към параклиса. Купър вече седеше на масата, а Деймън се беше облегнал на стената с чаша димящо черно кафе в ръце, докато гледаше през прозореца.
– Логан разбра, че шибанякът е пуснал облигация вчера – заговорих, докато се разхождах в стаята. Купър и Деймън насочиха вниманието си към мен. Затворих вратата на параклиса. – Проблемът е, че Логан не може да го проследи оттам. Майката на шибаняка е изчезнала от лицето на земята.
– Господи – изруга Деймън, докато се придвижваше към масата. Паднах на стола си и отпуснах глава назад, като затворих очи. – Някой трябва да има неговия адрес. Трябва да дадеш адрес, когато се измъкнеш от шибаната полиция.
– Нищо – измърморих аз. – Логан претърси всичко това – получи и всичките му предишни адреси. Няма го никъде.
– Приятелки? Майки на бебета? Семейство? – Попита Купър, като седна по-изправен на стола си.
Свих очи към моя президент.
– Купър, наистина ли си мислиш, че не съм мислил за тези глупости? – Попитах го. – Очевидно е, че той няма деца – нито едно, което да е вписано с него в акта за раждане, така или иначе. Логан провери семейството му. Той също не е там. И доколкото Логан може да каже, шибанякът няма и никакви приятелки – никакви странични фигури.
Деймън почука леко с пръсти по масата. Насочих вниманието си към него.
– Подобни гадости не се случват в нашия град – заговори най-накрая Деймън, след като за момент се вгледахме един в друг. – Ужасът се завъртя в стомаха ми от това, което можеше да намекне. – И никой от нас не е чувал за този човек преди. Откъде, по дяволите, е той?
– От Минесота – казах му аз. Логан поне това беше разбрал.
Деймън измърмори.
– Откъде е твоето момиче, Брет?
Намръщих се, следвайки хода на мисълта му. Влюбвах се силно и бързо в Оливия, но не бях и от хората, които позволяват на емоциите си да замъглят преценката ми. Ако братът смяташе, че нещо е подозрително, щях да го проследя. Тук има нещо повече от мен, за което да се притеснявам. Имаше деца, други членове, да не говорим за всички жени, които се навъртаха около клуба, и за жената на Купър.
Станах от стола си, отивайки да намеря Оливия. Тя четеше книга на Джейла, но вдигна очи, когато ме забеляза да се приближавам към нея.
– Брет? – Попита тя. Тя се намръщи, тревога и загриженост заляха хубавите ѝ очи. Тя погледна надолу към Джейла. – Скъпа, отиди при майка си, може ли? Трябва да говоря с чичо Брет.
Джейла послушно слезе от скута на Оливия и се втурна в кухнята.
– Трябва да влезеш с мен в параклиса – казах на Оливия.
– Брет, какво става? – Попита ме тя, докато се изправяше. – Ти ме плашиш.
Въздъхнах и хванах ръката ѝ в моята, като я дръпнах към себе си.
– Просто искам да поговоря с теб, както и Деймън и Купър. – Притиснах лека целувка към челото ѝ. Не се чувствах така, сякаш е предала клуба, нито пък имах чувството, че е скрила нещо важно от мен. Това беше интуитивно усещане, което имах, а в деветдесет и девет процента от случаите интуитивните ми усещания бяха правилни. Имах чувството, че тя и нашият стрелец са свързани по някакъв начин.
– Нещо нередно ли направих? – Попита ме. Тя притисна дланта на ръката си към гърдите, докато вървеше до мен към параклиса. – Ебаси, Брет, не се справям добре с тревогите.
– Спокойно, скъпа – успокоих я аз. Нежно стиснах ръката ѝ. – Просто имам нужда да поговоря с теб – това е всичко.
Заведох я в параклиса и затворих вратата зад нас. След като посочих нормалното си място и ѝ направих жест да седне на него, заех това отляво, което обикновено беше столът на Логан. Тя ме погледна, а в хубавите ѝ сиви очи трепна несигурност.
– Оливия, откъде си? – Попитах я.
– Минесота – отговори тя, като се намръщи към мен. – Брет, толкова съм объркана в момента. Какво се случва?
Деймън въздъхна, привличайки очите ѝ към себе си.
– Копелето, което стреля в супермаркета, в който работиш, също е от Минесота.
Лицето на Оливия побеля. Очите ѝ се стрелнаха към моите, а в дълбините им се четеше паника. Хванах лицето ѝ в ръцете си, принуждавайки очите ѝ да останат свързани с моите.
– Дишай, скъпа – подканих я.
– Аз не съм го довела тук. – Тя се разтрепери. – Брет, аз дори не познавам този човек. Никога през живота си не съм го виждала.
Наведох се напред и нежно допрях устни до нейните, за да я успокоя.
– Спокойно. – Прокарах палци по бузите ѝ. – Ние не те обвиняваме в нищо, Оливия. Но между този мъж и теб може да има връзка, за която не си наясно. – С дясната си ръка обгърнах страничната част на шията ѝ, а с лявата хванах ръката ѝ и я задържах в своята. – Знам, че бягаш от нещо. – Тя затвори очи и кимна с глава. Аз останах спокоен. През цялото време имах подозрение – имах достатъчно време да се подготвя за потвърждението. – Кажи ни от какво бягаш, Оливия.
– Родителите ми бяха убити, когато бях на петнайсет години – каза тя тихо. В мен пулсираше гняв заради нея, но аз го потиснах, принуждавайки се да запазя спокойствие заради нея. – Съдебните процеси продължиха почти четири години, а убиецът им се измъкна. Не успяха да го осъдят – казаха, че няма достатъчно доказателства срещу него, въпреки че го видях онази нощ.
Затегнах хватката си върху ръката ѝ, безмълвно напомняне, че тя не е сама. Бях тук, с нея.
– Не знам какво се е случило. – Тя отвори очи. – Кълна се, че не знам, Брет. Дори ме вкараха в затвора за това, но не можаха да ми припишат нищо. – Тя си пое разтреперано дъх. – Самуел – техният убиец – беше намерен мъртъв пред апартамента си – единична огнестрелна рана в челото. Очевидно е бил много чист изстрел, сякаш някой е стоял пред него, когато това се е случило. На записите от охранителните камери се виждаше само фигура с качулка и тип тяло, подобен на моя – можеше да е мъж или жена. Полицията просто е предположила, че съм била аз, защото съм го посочила като убиец.
Господи, дявол да го вземе.
– Когато ме освободиха, изчаках да приключат случая. Намериха предполагаемия убиец на Самуел и аз си тръгнах. Не исках повече да бъда там. Имаше твърде много лоши спомени и просто исках да съм колкото се може по-далеч от това.
Купър се изправи и се премести около масата, като седна на един от столовете срещу нас.
– Оливия – обади се той, като привлече погледа ѝ към себе си – искам да си представиш този човек, а след това искам да си представиш и задника, който онзи ден стреля в супермаркета. Приличат ли си?
Тя затвори очи и миг по-късно от устните ѝ се изтръгна ридание, бързо последвано от сълзите ѝ. Привлякох я в скута си и я държах здраво в ръцете си, докато тя започна да плаче.
– Да – прошепна тя, а гласът ѝ се пречупи при тази единствена дума.
Очите на Купър се срещнаха с моите.
– Стрелбата е свързана с нея. – Той поклати глава. – По дяволите, братко.
– Съжалявам – извини се Оливия и гласът ѝ се пречупи.
– Няма за какво да се извиняваш, момиче – заговори Деймън. – Ти си невинна. – Измърморих в знак на съгласие. – Очевидно е, че тези двама мъже са свързани по някакъв начин. Просто трябва Логан да направи още разкопки за нас, преди да разберем със сигурност. Но имам дяволски добро предчувствие, че този шибаняк смята, че ти си причината един член на семейството му да е мъртъв, въпреки че полицията вече е задържала истинския убиец.
Стиснах ръцете си около Оливия.
– Ще убия всеки, който се опита да я нарани – изръмжах аз.
– Спокойно, братко – предупреди ме Купър. – Знаеш, че целият този клуб те подкрепя в тази гадост. Ти не си сам в това, Брет. Тя ще бъде защитена и ако полицията не си свърши работата първа, по-добре вярвай, че ние ще го направим, мамка му – обеща той.
– Качвам се в апартамента си – казах му, когато тялото на Оливия трепереше в ръцете ми, а гърдите ѝ се раздираха от поредното ридание. – Не искам да ме безпокоят.
– Забелязвам, братко. – Деймън наклони глава към мен, когато станах от мястото си. – Погрижи се за нея, Брет.
Кимнах веднъж на вицепрезидента си, излязох от стаята и покрай любопитните погледи на всички бързо се насочих към стълбите. Притиснах устни към върха на главата на Оливия, докато се качвах по стълбите.
– Тук съм, скъпа – прошепнах аз. – Ти не си сама. Нито сега, нито някога повече – заклех се аз.
Назад към част 8 Напред към част 10
